Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (26)

26

Найла Фурера взе дипломата си от медицинския факултет в столицата преди по-малко от година и въпреки горещите увещания на майка й да продължи образованието си в чужбина, реши, че е време да прибере учебниците и да се хвърли направо в дълбоките води на професията.

Когато съобщи на близките си за намерението да заеме мястото на пенсиониралия се селски лекар, майка й изпадна в тежка емоционална криза, която така и не успя да преодолее напълно.

Решението на Найла беше предшествано от две важни събития. Бракът на майка й с млад новоизлюпен депутат. И раздялата на самата Найла със също така млад и надежден, но за сметка на това болезнено амбициозен бъдещ лекар, който гледаше устремено на запад и не искаше и да чуе за селски болести и провинциални проблеми.

Селото от своя страна отказа категорично да види в лицето на колумбийката своя бъдещ спасител. От пристигането на красавицата изтече немалко вода, но хората упорито пътуваха до града, предпочитайки да се доверят на грижите на каления в битки болничен персонал, отколкото да се оставят в нежните ръце на младата чаровна чужденка.

Истината е, че Делийски неведнъж бе подхвърлял упреци към съседи и приятели, уверявайки ги колко време, усилия и нерви ще си спестят, ако прекрачат прага на новата здравна служба. Но повечето бяха твърдоглави и продължаваха да тичат до града като непокорни коне с капаци.

След като госпожа Делийска хладнокръвно напусна семейното огнище, господин началникът няколко пъти прибягва до грижите на младата докторка. В началото селяните шушукаха, че нарочно си измислял болежки, за да наминава по-често към кабинета на чужденката. През пролетта обаче лейтенантът остана близо седмица в болницата с тревожна аритмия. Този факт запуши устите на най-приказливите и им даде да разберат, че със здравето на шефа шега не бива.

Госпожица Фурера се появи по пътеката, облечена в късо бюстие, което повече разкриваше, отколкото да прикрива здравата мускулатура на корема й. Част от бедрата на колумбийката бяха покрити със собственоръчно изрязаните крачоли на панталона.

Делийски огледа стройната фигура, стегнатия корем и дългите като на газела крака и се запита какво повече, по дяволите, искат тези невежи селяни от една наскоро дипломирала се докторка.

— На какво дължа честта на посещението, лейтенант? — изрече приглушено Найла, настанявайки се върху дървената пейка на прилично разстояние от госта.

— Когато сме само двамата, можеш да ме наричаш Герасим.

Устните на Найла се извиха в многозначителна усмивка.

— А знаете ли как ви наричам, когато съм сама?

В погледа на лейтенанта проблесна изненада.

— Нямах представа, че занимаваш красивата си глава с мисли за скучна персона като мен…

Найла сви едрите си устни и се засмя.

— Нямате представа от много други неща, които стават тук, лейтенант…

Делийски се запита дали съзнателно го предизвиква или просто иска да отклони вниманието му от това, за което беше дошъл.

— Именно затова съм тук — изрече поверително той. — За да ми отвориш очите…

Найла вирна нос.

— Плащат ми, за да лекувам. Не да следя кой какво върши. Ако не се лъжа, това е ваша работа.

Делийски кимна и сведе глава. Какво правеше тази хитруша само преди час в къщата на Гаврил? И защо Дарко се постара присъствието й там да остане незабелязано?

— Та как ме наричаш, когато се отдаваш на фриволни мисли?

Найла се поколеба.

— Наричам ви господин Сладурски — изрече тя като дете, от което изтръгват насила признание. Приближи длан до лицето си и даде воля на смеха си. След това изведнъж доби строг вид и размаха закачливо показалец.

— Обещайте да не се сърдите!

— Далече съм от подобно намерение. Всъщност, с какво съм заслужил това… мило прозвище?

Найла вдигна към небето тъмните си очи.

— Ами, винаги сте един такъв любезен, внимателен, галантен…

Делийски беше в състояние да изброи куп опровержения на тези оценки, но бързаше. А и беше дошъл за друго.

— Личи, че наблюденията ти са съвсем повърхностни — отбеляза развеселен той. — За да не тънеш в заблуда, трябва по-често да даваш ухо на слуховете, които се ширят по мой адрес.

Найла нацупи устни.

— Слуховете са грозно нещо.

Делийски кимна отново и се загледа в божурите, които надничаха любопитно от другата страна на пътеката.

— Тези дни се случиха неприятни неща… — изрече той, за да напомни, че посещението му има друга цел. — Знаеш, пожарът, онази нелепа смърт, погребението… — Лейтенантът млъкна. — Хората от града са убедени, че става въпрос за престъпление…

Делийски изчака думите му да отшумят. Найла не помръдна. Гостът сплете пръсти и заби поглед в земята. Не виждаше изражението върху лицето на събеседницата си. Чуваше единствено равномерното й дишане.

— Вие какво смятате? — попита приглушено докторката.

Той вдигна глава.

— Истината е, че не разполагам с достатъчно доказателства, за да изградя убедителна версия за случилото се. Трябва да ти призная, че някои неща ме смущават…

— В такъв случай, не избързвайте със заключенията.

Лейтенантът трепна. Найла беше вторият човек за деня след Гаврил, който го съветваше да преосмисли фактите. Да види случилото се в друга светлина.

— Точно тук ще ми е нужна помощта ти… — подхвърли небрежно той. Найла обаче усети стръвта и побърза да се отдръпне.

— Не съм добра в предположенията, лейтенант. Нито в заключенията.

Делийски въздъхна. Не биваше да я плаши. Направеше ли го, момичето щеше да се скрие в черупката си. Тогава нямаше да успее да изтръгне нищо от красивата й уста.

— Тревожа се за Дарко. С Гаврил сме приятели от векове. Знам момчето от такова хлапе. — Герасим посочи на педя от земята. Изражението на Найла остана непроницаемо.

— Малкият е бил убеден, че баща му е мъртъв. Видял е трупа с очите си. Оттогава не е на себе си.

— Още днес ще намина да го видя. — Гласът на чужденката прозвуча безизразно. — Ако смятате, че това е начинът, по който ще помогна, ще го направя с удоволствие. В края на краищата, затова съм тук. За да се грижа за хората.

Делийски се запита дали да продължи да я притиска или да я остави с впечатлението, че наистина е дошъл да разговарят за нещо толкова благородно като разклатения душевен мир на хлапака Дарко. Колкото и да се опитваше обаче, лейтенантът не можеше да се отърве от усещането, че събеседницата му премълча факта за присъствието си в къщата на Гаврил, за да прикрие нещо. Или някого.

— Виждала ли си Гаврил? — попита неочаквано той. — Търся го от сутринта.

Найла поклати глава. Гостът се изправи.

— В такъв случай е време да вървя.

Найла придърпа към талията късото бюстие.

— Привечер ще намина да видя момчето. Не се безпокойте, ще се оправи.

Делийски въздъхна. В момента Дарко беше най-малкият му проблем. Толкова други облаци се бяха скупчили над главата му.

Той кимна и се отправи към вратата на градината. Найла остана загледана в широкия му гръб.

Този приятел дойде с намерението да я поразпита. Тръгна си обаче с празни ръце.

Докторката се прибра в заляната от следобедното слънце стая. Постоя за миг, заслушана в тишината наоколо, след това грабна телефона.

Трябваше да извести за посещението на господин началника. Каквато и да беше целта на визитата, Найла беше длъжна да предупреди. В живота съществуваха правила за оцеляване. Едно от най-важните гласеше: „Противникът никога не бива да те изненадва в гръб“.