Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (64)

64

Бай Делчо Дерменджията тъкмо извади бутилката с гроздовица от избата, когато махалата се разтресе от трясъка на счупени стъкла. Ветеринарят остави шишето върху масата в беседката, сгушена в сянката на лозницата, и хукна по алеята. Спря за миг пред купчината нарязани дърва и грабна къса цепеница.

Напоследък в махалата ставаха странни неща. Служебната кола на Делийски патрулираше наоколо, летяха мотори, прокрадваха се сенки в тъмното. Бай Делчо отвърза кучето и изскочи на улицата. Огледа паркирания пред входа опел и си отдъхна. Първата мисъл, която пробяга през съзнанието му, когато чу трясъка от разбитите стъкла, беше убеждението, че завистници са разбили автомобила. Синът му беше докарал опела от чужбина след три години упорит труд и немалко лишения.

След като се увери, че опелът е невредим, бай Делчо се пусна към здравната служба. Делийски отново душеше наоколо. Лейтенантът беше оставил колата си зад завоя и беше отпрашил нанякъде. Ветеринарят заобиколи край кулата на ъгъла и нагази в стъклата. Парчетата бяха разпръснати навсякъде. Той огледа зейналата във вратата дупка и поклати неодобрително глава.

Наглостта на тия хора нямаше граници. Проникваха посред бял ден в лекарския кабинет с надеждата да задигнат, каквото се мерне пред погледа им.

Бай Делчо наведе попревития си от годините гръб и се вмъкна в сградата. Нападателите бяха научили, че Найла е в града и се бяха възползваха от отсъствието й, за да осъществят коварния си замисъл. Не беше изключено да са и въоръжени.

Той заизкачва предпазливо стълбите. Уж се въртеше постоянно наоколо, но в критичен момент Делийски винаги беше далече от мястото на събитията. Така стана и с пожара, и с кражбата на добитъка, и с още куп непредвидени, неприятни случки.

Бай Делчо стисна още по-здраво цепеницата. Погледът му се изравни с линията на коридора и тогава го забеляза. Висок мъж, който се опитваше да проникне в кабинета на докторицата.

Ветеринарят присви очи. Беше оставил очилата върху масата в беседката, но това не му пречеше да проумее, че непознатият извършваше обир с взлом. Бай Делчо размисли за миг, след това се хвърли напред и стовари дървото върху тила на крадеца. Онзи залитна. От гърлото му изригна рев. В следващия миг мъжът се свлече върху излъсканата мозайка. Край него се плъзна малък пистолет. Бай Делчо изгледа с ужас оръжието, сякаш беше бомба, която всеки момент щеше да избухне.

Ветеринарят отстъпи назад. Надяваше се ударът да не е бил фатален. Негодникът трябваше да попадне жив в ръцете на властта и да отговоря за постъпките си.

Ветеринарят побутна с крак рамото на непознатия. Вторачи се в тила му, след това се приведе и направи опит да го обърне. Вгледа се в чертите, примига и изруга.

Беше извършил нещо недопустимо. Беше нападнал човек на реда. Бай Делчо пусна цепеницата и затърси трескаво мобифона в джоба.

Делийски беше превъртял. Какво го беше прихванало? Защо му беше притрябвало да чупи стъкла и да прониква тайно в кабинета на докторката? Бай Делчо затърси трескаво в електронната памет номера на болницата в града. Налагаше се незабавно да извика помощ.

Той чу звъна и се помоли да отговорят веднага. Настоя задъхано да изпратят линейка. Затвори и постави пръсти върху врата на лейтенанта. Пулсът беше слаб, но все пак се чувстваше.

Бай Делчо се наведе, грабна цепеницата и се спусна по стълбите. Трябваше час по-скоро да сложи лед върху тила на Герасим.

Той взе нанагорнището на бегом, нахлу в кухнята, изпразни кутията с лед от фризера, уви кубчетата с ленена кърпа и затича обратно към здравната служба. Изкачи запъхтяно стълбите, обърна тялото с лице към пода и закрепи торбичката с лед върху тила. Започна да брои напрегнато секундите.

В миг погледът му се плъзна по гърба на лейтенанта. Нещо не беше наред. Нещо се беше променило през тези няколко минути, докато изтича до дома си.

Бай Делчо се изправи. Картината изплува в съзнанието му. Той се обърна рязко.

Оръжието! Липсваше оръжието! Пистолетът излетя и се плъзна на педя от обувката, когато лейтенантът се свлече на пода.

Ветеринарят се огледа безпомощно. На етажа се спотайваше още някой. Някой, който беше ловък, опасен и… въоръжен.

Той се приведе над тялото, намести отново леда, който започваше да се топи, и огледа уплашено трите плътно затворени врати.

Надяваше се онези от болницата да не се замотаят. Името на Делийски беше достатъчен мотив да действат, без да се ослушват.

Селянинът въздъхна. Изправи се и отпусна тялото си върху близката пейка. Гърбът му се преви, раменете увиснаха.

Беше необходима немалка доза смелост, за да изчака двадесетина минути в компанията на въоръжен тип, чиито намерения бяха неизвестни. Бай Делчо пое дълбока глътка въздух. Сплете ръце и поклати глава.

Животът в селото се беше променил. С нищо не напомняше добрите стари времена, когато жените седяха до късно по пейките, вратите на къщите стояха отворени, по оборите и плевниците не висяха катинари.

Бай Делчо въздъхна. Онези времена бяха отминали безвъзвратно. И най-тъжното беше, че никога нямаше да се върнат отново…