Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (25)

25

Думите кънтяха в ушите й като оглушителен звън на камбана. Бяха ясни, отчетливи, понятни. Гълъбина почти тичаше по каменната улица към долния край на селото. Краката й се движеха с усилие, слепоочията й пулсираха до пръсване.

Психоложката зави покрай мандрата и опря гръб в масивната каменна ограда. Постоя неподвижно няколко секунди, след това усети студенината на цимента да пълзи по тялото й.

Беше потна, изтощена и изплашена. От тъмно беше на крак, но точно в този миг й се стори безумие да се затвори сама между стените на празната си къща.

До слуха й долетя поскърцването на приближаваща каруца и тя се спусна към дерето. Нямаше представа къде отива. Улицата извеждаше към долчинката и психоложката забърза безцелно натам. Нямаше желание да разговаря със съседи, да среща съселяни, да слуша безсмислените брътвежи на стари познайници. Съзнанието й беше заето с една-единствена мисъл и Гълъбина не можеше да се пребори с нея. В крайна сметка винаги, където има пушек, нещо гори. Разговорът, който неволно дочу в храма, потвърждаваше тази стара като света истина.

Тя спря да си поеме дъх. Мълвата беше достигнала и до нейните уши, но слухът звучеше нелепо. Зад приказките на селяните прозираше зле скроена интрига. И сега, изведнъж…

Тя махна с ръка, за да прогони объркването, което я владееше. Въпреки това съмнението продължи да дълбае съзнанието й. Гълъбина чу ромона на потока и се огледа. Тук, сред избуялите треви и плетениците от храсти можеше да подреди мислите си. Тя притвори очи. Шепотът в сумрака на храма прозвуча отново в ушите й. Приглушен, поверителен, разтърсващ. Искрен и без нотка на разкаяние.

Рамото й закачи сух клон и Гълъбина издърпа нервно трънливия глог. Даде си сметка, че там, горе, на хълма, постъпи необмислено. Не биваше да бяга. Трябваше да изчака Гаврил да се прибере и да чуе молбата му.

Тя избърса с длан челото си. Случаят й подхвърли златен шанс. Присъствието на онази натрапница обаче замъгли съзнанието й. Не й даде възможност да размисли трезво.

Гълъбина издърпа дълъг бодил, закачен за ръкава на роклята. Постави крак върху плосък камък в средата на потока и обувката й потъна в калта на отсрещния бряг. Тя избърса подметката в сноп мокра трева.

Налагаше се да побърза. След час щеше да започне да приижда добитъкът. Улиците щяха да се наводнят с животни, с любопитни, с безделници.

Тя изкачи задъхано стъпалата от ронеща се пръст. Знаеше какво да направи. Щеше да се отбие вкъщи, да освежи лицето си, да смени роклята и да изкатери отново баира до фермата на Гаврил. Съдбата й разкриваше възможност, която не биваше да отблъсква.

Психоложката се измъкна от дерето и закрачи по нажежения асфалт. Горещият следобеден въздух облъхна лицето й. Гълъбина облиза пресъхналите си устни. Думите, които дочу в черквата, бяха признание на човек, който няма намерение да се отказва от грешките си. Точно сега беше моментът тя да се появи на сцената. Гаврил имаше нужда от изповедник, пред когото да излее душата си.

Гълъбина се усмихна. Какво по-завидна роля за една жена от тази на довереника?