Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (32)

32

Над масата беше надвиснало потискащо мълчание. Не се чуваше нито потропването на приборите, нито дрънченето на чашите и чиниите.

Роко ровеше с вилицата в кавърмата с овнешки мръвки и въпреки че не бе ял през целия ден, нямаше желание да сложи и хапка в устата си. Срещу него Дарко бе впил кървясалите си очи в лицето му и не изпускаше нито едно движение на чужденеца. Имаше вид на котка, която всеки миг ще скочи и ще сграбчи в ноктите си охранения плъх.

В края на масата Гаврил се опитваше да не се поддава на мрачното настроение. Поднасяше бавно вилицата към устата си, но залъците засядаха в гърлото му.

— Така ли ще стоим цяла вечер? — Герев изгледа двете момчета под вежди, но никой от младежите не направи усилие да прогони просмукалото се във въздуха напрежение.

Роко въздъхна и остави вилицата. Гаврил го изгледа строго, след това се обърна към Дарко.

— Ти защо не ядеш? Не чу ли какво каза докторката? Необходима ти е силна храна и здрав сън.

„Необходима ми е само една здрава цепеница“ — Дарко премлясна, но не издаде намерението си.

— Какво каза адвокатът? Утре в колко ще е тук? — Гаврил отмести поглед към Роко, който бе увесил нос над чинията и не помръдваше.

Момчето повдигна нехайно рамене. Докато не пристигнат адвокатите на баща му, не можеше да разчита на благоприятна развръзка.

— Яденето не ти ли харесва? — Домакинът доля вино в чашата на чужденеца, след това напълни и своята.

— Добро е…

— Защо тогава му се назлъндисваш?

— Не съм гладен.

— Остави го! Не сме длъжни да гощаваме всеки нехранимайко, който краде в къщата ни… — Очите на Дарко станаха кръгли и гневни. Дланите му се свиха в юмруци.

— Трябва да те разочаровам, но не съм откраднал нищо. Набий си го в главата и престани да ръсиш идиотщини!

— Тия ги разправяй на друг! Изненадах те в мига, в който се опитваше да отмъкнеш ключа от субаруто. Благодари се единствено, че на сутринта лейтенанта те отърва от наказанието, което ти бях подготвил… — Дарко изгледа гневно баща си.

— Престанете и двамата! — Гласът на Герев разтърси тишината. — Приключвайте с вечерята и отивайте в леглата, защото утре ще ставаме рано. — Гаврил се опита да сложи край на разправията, но Дарко отмина хладнокръвно предупреждението.

— Мога да се обзаложа, че не си разказал на господин началника как гостът ти се опита да духне под носа му — озъби се момчето. Гаврил присви очи.

— Знаех си, че не си го направил. — Дарко удари юмрук върху масата и приборите около него се разхвърчаха.

— Господин началникът също няма навика да ми разказва какво става в къщата му… — Гаврил набоде парче патладжан и го поднесе към устата си. Дарко вирна острата си брадичка.

— Завиждам ти, че имаш настроение за шегички.

— Винаги имам настроение, стига да не се намери някой да ми го помрачи… — Гаврил се изправи, но нито едно от момчетата не помръдна от мястото си.

— Не мога да проумея, кой пусна мухата, че съм имал зъб на онзи човечец…

Гаврил и Дарко извърнаха едновременно глави към надвесилия се над чинията Роко.

— Не е никаква муха. Видели са те, приятел. От собствената ти уста са чули, че го издирваш под дърво и камък… — Тази вечер Дарко се беше вживял в ролята на обвинителя и за нищо на света не се отказваше от нея.

— Това е нелепо. Никога през живота си не съм го срещал. Не сме разговаряли. Не знам нищо за него.

— Не е необходимо. Селяните са прави. Ти си жалък наемник, който за жълти стотинки е готов да извърши престъпление. — Дарко почувства, че се задавя от гняв. — Единственото, което не разбирам, е, защо баща ми те мъкне постоянно в къщата ни.

Роко погледна съчувствено Гаврил. След това попита примирено:

— Какво стана с оная добра жена, психоложката? Нали преди малко беше тук? Трябваше да й обясниш, че дъските в главата на синчето ти са се поразхлопали. Да се заеме да ги позачука…

Гаврил въздъхна.

— Искате ли да оставим настрана тия ненужни препирни и да се опитаме да погледнем трезво на нещата?

Роко вдигна глава.

— Единственото, което искам, е да разбера кога пристигат адвокатите на баща ми.

Дарко бутна стола назад и се изправи рязко.

— Това искаме всички. Да се разкараш оттук. Чудя се каква работа имаш в селото ни. В къщата ни. В страната изобщо.

Роко размени бърз поглед с Гаврил, избърса устни в ленената салфетка и също се изправи.

— Погрижи се за синчето си, преди да е станало късно. — Той обърна гръб и се отправи към стаята. Гаврил проследи прегърбената фигура на младежа. След това се зае да прибира чиниите.

— Не е необходимо да си го изкарваш на него… — изрече той, без да се обръща. Дарко приближи. Приведе се напред и челото му почти докосна лицето на баща му.

— Какво прави този негодник в дома ни? Защо вкарваш сам неприятеля в крепостта? Защото този дом е крепост, нали така? Внушавал си ми това усещане с години. Или забрави?

Гаврил завъртя крана на смесителя. Водата рукна и заля купчината мръсни чинии.

— Нищо не съм забравил. Просто Роко не ти е неприятел…

Дарко размаха нервно ръце:

— Не проумяваш ли какво ти казвам? Видях го с очите си да отмъква ключа от джипа. Ако не го бях спрял, отдавна щеше да е офейкал. Тогава вината щеше да падне върху теб. Само това ни липсва! Да те обвинят, че действаш в комбина с тази отрепка.

Гаврил изтръска ръце и постави длан върху рамото на момчето.

— Всичко е наред, повярвай ми! Тези дни гледай да си починеш, защото без теб няма да се справя. И… не шанкай много из селото, докато не се възстановиш напълно. — Гаврил се усмихна. — Заповед на докторката — размаха показалец той и потупа момчето по гърба.

Дарко облиза устни. Мразеше баща му да го гледа в очите и да го лъже. Прекрасно знаеше какво се крие зад предупреждението. Гаврил просто не искаше слуховете да стигнат до ушите на близките му. Но Дарко вече беше дочул какво се говори из чаршията. Селяните винаги бяха гледали баща му накриво. Сега се разкриваше прекрасна възможност да излеят върху него цялата завист, злоба и злъч, наслоявана с години в душите им.

Дарко изрита стола. Досега самият той винаги беше вярвал безрезервно в стария. Отношението на Гаврил към чужденеца обаче му навяваше рояк съмнения.

Той пожела лека нощ и се отправи към стълбата. Мина покрай затворената плъзгаща се врата, зад която се спотайваше италианецът.

Това момченце криеше някаква мръсна тайна. Устните на Дарко се извиха в горчива усмивка. Нямаше защо да отлага часа на истината. Още тази нощ щеше да узнае каква е тя. Щеше да я изрови и да я залепи безцеремонно в лицето на баща си.

Дарко заизкачва бавно стъпалата. След пристигането на негодника, старият напълно беше изгубил представа за нещата. Беше време да го върне обратно на земята. И да го застави да се движи не слепешком, а с отворени на четири очи.