Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (18)

18

Никога през живота си Герасим Делийски не се беше чувствал толкова прозрачен и лек. Буреносните облаци над главата му се сгъстяваха, но той имаше усещането, че всичките му грижи са се стопили. Поглеждаше нетърпеливо часовника и броеше минутите до мига, в който ще цъфнат съдниците. Идваха да го разпънат, но щяха да останат разочаровани.

Делийски беше наясно, че хората от столицата нямаше изобщо да си мръднат пръста, ако загиналият не беше доверен човек на властта. Затова се вдигаше цялата тази олелия. Комисии. Разследвания. Търсене на отговорност. Не че виновникът не трябваше да си получи заслуженото. Трябваше и още как. Но всичко можеше да приключи мирно и тихо. Без медиен шум, пукотевици и звън на фанфари.

Лейтенантът потропа с пръсти върху бюрото. Подаръкът за началството стоеше заключен в съседната стая. Наистина, беше поочукан, пораздърпан и посмачкан след изминалата нощ, но колегите се бяха постарали следите от насилие да не бият на очи. Никой не можеше да обвини органите в каквото и да било. Бяха пипали чисто, цивилизовано, професионално. Друг беше свършил мръсната работа. Освен това, Роко сам се беше набутал между шамарите. Поне така твърдеше Дарко. А Делийски нямаше основание да не му вярва.

От коридора долетя шум от стъпки. Делийски изпъна гръб. Беше решил да посрещне удара прав. Вратата се отвори и посетителят я затръшна шумно зад гърба си.

— Минах насам, за да ти кажа няколко приказки…

— Не сега, брат. Повярвай ми, в момента е зверски напечено.

— Не само твоят задник се пече на огъня, Герасиме…

Делийски въздъхна. Прекрасно знаеше, че и този път ще отстъпи. Правеше го винаги, когато Гаврил го притиснеше до стената.

— Казвай! Какво те човърка пак.

— Следобед ще дойде адвокатът от столицата. Увериха ме, че е от най-добрите в държавата. Сигурно си го чувал.

— Не съм и не искам да го чувам.

Гаврил се приведе и опря длани върху бюрото на началника.

— Съветвам те да не бързаш да хвърляш момчето на хиените. Изчакай! Да не вземе да стане някоя грешка. Случи ли се нещо такова, баща му ще те разсипе. Ония от града ще си измият ръцете с тебе и ти ще опереш пешкира.

Устните на Делийски се извиха в уморена усмивка.

— Що не си гледаш гроздето, брат? Не ме учи как да си върша работата.

— Знаеш, че ме е грижа за теб. Все пак си приятел.

„От тия, дето ги има само в романите“ — помисли си Делийски. Беше убеден, че никой не си слага главата в торбата в името на едно голо приятелство. Лейтенантът стисна устни.

— Знаеш ли какво не разбирам? Защо си буташ таралеж в гащите. Това богаташко копеле е виновно за смъртта на един човек. И ще си плати. Който и да е баща му. И колкото и да е натрупал в сметките си.

Гаврил се изправи и посегна към бравата.

— Просто задръж топката! Не бързай! Остави онези отгоре да си цапат ръцете.

— Случаят е кристалночист. Чакам само хлапето да си признае. И да ме светне кой го е пратил тук.

Гаврил присви очи.

— Трябва да навиеш ръкави и да бръкнеш по-дълбоко в историята. Не гледай само уликите, които плуват на повърхността!

— Не става. Времето ме притиска. Събитията препускат. Разкритията ме изпреварват.

— И все пак се пази развръзката да не те завари неподготвен.

Делийски размаха ръка.

— Не ме мисли. Предвидил съм всичко… Дарко как е? — смени неочаквано темата той.

Гаврил не отговори. Натисна дръжката и излезе. Лейтенантът остана сам.

През последното денонощие Гаврил се беше преобразил. Беше станал подозрително настойчив, досадно упорит и тревожно самоуверен.

Делийски потърси цигара. Приятелят му вършеше необясними неща. Взимаше прибързани решения, говореше възбудено, изричаше порой от заплахи. Лейтенантът зарови в чекмеджето и напипа запалката.

Трябваше да научи какво се крие зад това поведение. И щеше да го направи. Ако не днес, то най-късно утре.

Делийски се изправи и отвори прозореца.

Нямаше намерение да тъне в загадки. Да се дави в предположения. Гаврил му дължеше обяснение. И щеше да го получи. Каквото и да му струва това.