Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (5)

5

— Добрата новина е, че говори езика. Лошата е, че му доставя удоволствие да се прави на невменяем.

Роко вдигна отегчено глава. Кървясалите му от слънцето и умората очи огледаха с презрение полицая. Униформеният хвърли свиреп поглед към превитото върху стола тяло. След това тресна вратата зад гърба си.

Роко се загледа в осеяния с кални стъпки под. Първоначално помисли, че ще го върнат обратно в селото. Когато видя табелата обаче, осъзна, че ония двамата са решили да го хвърлят направо в лапите на лъва.

— Виж какво, малкия. Знаем всичко до най-дребната подробност. Но искаме да чуем историята от твоята уста.

Роко не разбираше защо си правят този труд. Нямаше история. Всичко стана за миг. Както обикновено се случват тези неща. Единствената му вина беше, че си плю на петите.

— Ясно е, че си го замислял…

Устните на момчето се извиха в пренебрежителна усмивка. Тия приятелчета не можеха да се похвалят с изблици на прозрения.

— Единственото, което се опитвам да разбера, е мотивът — изрече почти дружелюбно гладко избръснатият костюмиран тип, в чийто кабинет се водеше разпитът.

„Мотивът!“ — Роко се размърда върху твърдия стол. След като преди час го оставиха сам в тясната стая с решетка на прозореца, той усети как изведнъж напрежението се изпари. Някаква непосилна тежест се свлече от гърба му. Беше истинско безумие да разиграват този театър. Всеки ден се случваха подобни неща. Не разбираше защо ченгетата придават изкуствен драматизъм на нещо толкова банално.

— Ще съм ти безкрайно благодарен, ако ни съдействаш. Искам единствено да изясним подробностите. — Костюмираният седна зад високо чамово бюро. Погледът му остана прикован върху безизразното лице на задържания.

„Подробностите…“ — Роко разтърка подутите си клепачи. Ченгетата се опитваха да изсмучат от пръстите си факти, които не съществуваха. Правеха усилия да изтръгнат подробности, които не се бяха случвали.

— Посещението ти в селото има ли някаква конкретна цел?

„Разбира се! Да предизвикам бъркотия в кокошарника на попа.“

Роко въздъхна. Нямаше да го оставят на мира. Не и докато не изкопчат нещо, което да придаде правдоподобност на скалъпената им версия.

— Добре! — Костюмираният се изправи. — Не ми оставяш никакви възможности за избор. — Той отвори вратата и даде знак на свой колега.

Роко вдигна глава. Пред него отново стърчеше униформеният, който го спря на пътя. Този тип страшно си падаше по ролята на злото ченге.

— Ще се наложи да започнем отначало. — Униформеният се настани на стола срещу него. Роко повдигна рамене. Беше му все едно откъде ще започнат. Единственото му желание беше по-бързо да приключат.

Униформеният се надигна и се приведе към ухото на чужденеца.

— Съветвам те да не ядосваш началника. Добър човек е, но започнеш ли да му лазиш по нервите, изобщо не си поплюва…

Роко изпъна превития си от умората гръб. Онзи стана, заобиколи бюрото и се облегна върху рамката на прозореца.

— А сега не е лошо да напрегнеш паметта си и да ми кажеш кога точно тази пагубна идея се загнезди в съзнанието ти…

Роко сбръчка вежди.

— Тази… „пагубна идея“… Чакайте да помисля! — Той започна да хапе с настървение долната си устна. — Струва ми се, че за първи път ми хрумна, когато бях на дванадесет. Тогава…

Полицаят присви малките си безцветни очички. Заобиколи бюрото, натисна бравата и гръмкият му глас оглуши коридора:

— Началник, имаме нужда от помощта на психолог.

Роко не можеше да повярва на ушите си. Тия типове непрекъснато набутваха в сценката нови герои. Първо някакъв съмнителен труп. После групичка мними свидетели. Сега се готвеха да изритат на сцената и психолог.

Младежът поклати глава. Приятелчетата, които се въртяха наоколо, приемаха всичко за чиста монета. Не притежаваха елементарно чувство за хумор. А това вече беше проблем. Истински проблем.