Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (52)

52

Съдът на копачите беше страховито инцидентно сборище, което се провеждаше под открито небе и без ясно установени правила. Това, последното, караше кожата на Дарко да настръхва от ужас, защото не знаеше на какви закони е подвластен моралът на иманярите. Ако изобщо мъжагите наоколо бяха прочутата шайка иманяри. И ако изобщо в живота им съществуваше морал.

Младежът извърна бавно глава. Негодникът Рочели стърчеше на три крачки от него, с увиснали рамене и разбит нос. Гледаше тъпо в земята и по всичко личеше, че му е все едно какво ще последва. Самият Дарко не знаеше дали да се моли Гаврил да се появи по-скоро или е по-добре баща му да остане в неведение относно случката в гората. Доколкото можеше да отгатне по мрачните физиономии на съдниците, хората с лопатите не изглеждаха склонни да проявят съчувствие. Бяха недоволни, че сбиването на хлапаците ги откъсва от целта. Освен това, изглеждаха сърдити, задето се налагаше да раздават правосъдие.

Дарко подсмръкна и избърса нос с ръкава. Мъжът, който едва не строши костта на ръката му, гледаше смразяващо виновниците. Младият Герев така и не проумяваше защо този здравеняк отърва нищожеството Рочели от желязната хватка, в която стоеше заклещен.

Дарко усети, че непознатият се двоуми. Мъжът със здравите бицепси се чудеше дали първо да тегли едно хубаво конско на провинилите се или да пристъпи направо към изпълнението на наказанието. Явно везните натежаха на страната на бързата процедура, защото мъжагата изсумтя и протегна косматата си ръка към реката.

— Оттук нататък всяко неподчинение се заплаща. — Онзи впери мътните си очи в лицата на младежите.

За стотен път, откакто бе пристигнал в гората, Дарко се запита къде се губи Гаврил. Ултиматумът на непознатия обаче го откъсна от мислите за баща му и накара устата му да зейне от изумление.

— Давам ви точно четиридесет минути и нито секунда повече. — Клепачите на Копача се присвиха още повече и зениците изчезнаха зад двата едва забележими процепа.

— Точно след четиридесет минути искам да видя тук два реда гладки каменни плочи.

Дарко се огледа да зърне камиона, който явно трябваше да разтоварят.

— Бияча ще ви покаже къде и какво да търсите. — Мъжът с яките бицепси посочи кльощав прегърбен палячо, облечен в шарени дрипи. Онзи се ухили неприятно, явно поласкан от доверието, което му гласуваха.

— Ще минете по цялото крайбрежие на реката. Ще изберете най-големите и гладки камъни.

Дарко почувства, че започва да схваща.

— Ще работите заедно, без обаче да разменяте нито дума. Разногласията ще си ги изглаждате по друго време и на друго място. Ясен ли съм?

Дарко си даде сметка, че Копача определено е човек, който държи на обещанията си.

Мъжът насреща свъси вежди.

— А сега се залавяйте за работа! Реката е там долу. След четиридесет минути искам камъните да са тук.

Дарко прекрасно знаеше къде е реката. И с удоволствие би натиснал в ледената вода разбитата глава на отрепката Рочели.

Копача обърна гръб, плю върху дланите си и стисна дръжката на лопатата. Роко затътри крака след Бияча, а Дарко се огледа за последен път с надеждата да зърне Гаврил. Трябваше незабавно да извести, че чужденецът замъкна Найла в гората. Иманярите не обърнаха внимание на пристигането на докторката. Още по-малко отдадоха значение на изчезването й.

Младият Герев изчака Рочели и Бияча да се отдалечат по пътеката и приближи широкия гръб на Копача. Събра цялата дързост, която му бе останала, и изрече задъхано:

— Чужденецът завлече докторката в гората. Мина доста време, а още не се е върнала…

Иманярят се изправи и погледна натрапника през рамо. Впери кървясалите си очи в лицето му и изсъска студено:

— Виждам, че не си чул нито дума от това, което казах…

— Когато го срещнах, бродеше между дърветата като призрак. Държеше нож. Човекът е опасен — почти изплака младежът.

Копача извърна туловището си и в този миг Дарко осъзна, че е приближил на опасно разстояние.

— Налага да запомниш нещо, малкия. В планината съществува неписан закон: Никой не се бърка в работата на останалите. Твоята работа в момента са камъните. Ако се помотаеш още малко, ще те изпратя в пещерата. А там със сигурност няма да ти хареса…

Дарко си даде сметка, че точно днес не му се ходи в никаква пещера. Затова побърза да се отдалечи. И все пак иманярят не беше наясно. Най-неотложната му задача беше да спаси Найла. И щеше да го направи. Колкото и да се правеше на страшен този малоумник.

Момчето се спусна по пътеката, която отвеждаше към градините. Беше изградил план. Щеше да свърне край колибата на Кънчо Кафеджията и оттам да се върне обратно в гората. Баща му със сигурност щеше одобри желанието му да се притече на помощ.

Когато стигна до телената ограда на имота със слънчогледите, Дарко се огледа. Дори Бияча да се върне да го търси, той вече щеше да е потънал сред дърветата. Младежът прескочи малката вада, издълбана между двете градини и нагази в калта. В този миг до слуха му долетя рев. Младият Герев се закова на място. Постоя няколко секунди неподвижен, след това хукна към реката.

Когато пристигна на брега, съзря нещо да шава сред бурените. Младежът пристъпи плахо. Надигна се на пръсти и огледа трескаво близката градина.

Дарко стисна юмруци. Главата на беглеца подскачаше над върховете на царевиците и с всяка измината секунда се отдалечаваше от мястото, където се гърчеше мършавото тяло на Бияча.