Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

11

Той не познаваше механизма на войската, но все пак имаше някаква смътна представа за неговата сложност, та го оприличаваше на провидение, което се разпорежда самоволно със съдбата на всяка човешка душа в безкрайното униформено множество — от най-големия началник до последния конегледач. Подчинен ли си на това провидение, ти не можеш да избираш пътищата си, колкото и понякога да се стремиш нанякъде. Тези мисли дойдоха при Бяно в първото денонощие, след като дядо Иван донесе свободата на родния му Сливен, за да оправдае своя побратим Корзухин, че още не се е появил. Но когато вече много се притесни, той излезе сам да го потърси.

По светло и тъмно бе слушал гайдите, гърмежите и провикванията, та знаеше, че Сливен пирува и се весели, но все пак се смая от онова, което видя. Целият град представляваше едно огромно празненство, улиците — една непрекъсната трапеза. Всяко българско семейство бе наизвадило там черги и хасъри, докопало се бе до някой от братушките — тук двама, там пет, още по-нататък петнайсет — и вадеше всичко, каквото притежаваше, месо, овошки, вино, топли хлябове, сирене или проста тархана… Да нямаш в този ден гост московец — туй бе най-голямото възможно нещастие. И руси и българи седяха едни до други, еднакво очаровани, еднакво запленени от откритието на общата вяра и почти общия език, еднакво допаднали си по нрав — вдигаха пълните чаши, пееха, прегръщаха се, побратимяваха се…

— Бяно, ей, Бяно! — викна го един комшия. — Идвай по-скоро! Ще те запозная с братушката. — Той потупа по гърба седящия до него руснак със сините добродушни очи. — Знаеш ли, с него излязохме адаши. Е, неговото име е Афанасий, ама то ще рече Атанас, също като моето.

И Бяно трябваше да пие по стакан вино с двамата Атанасовци, после попадна на трима Ивановци, на Павловци, Борисовци, Петровци, Василовци… И постепенно опиянението, което царуваше в Сливен, проникна и под неговата кожа, като топла течност се разля по жилите му, разлудува сърцето, зашемети главата и изпълни с радостна влага очите му. Пиянство беше това, ала не пиянство от леещите се като река вино и ракия, а от сбъдването на една мечта, дето всеки българин бе приел още с млякото и люлчините песни на майка си, лелеял я бе в гърдите си през теготите на робията, жадувал я бе и бе страдал по нея, та сега, когато я виждаше пред себе си и я усещаше в себе си, тя го замайваше като младо вино или като пролетно слънце. Какво щеше да донесе утрешният ден и какъв щеше да бъде истинският лик на свободата, Бяно, както и всички полудели от възторг сливенци, не знаеше. Но пак кат тях и не търсеше да узнае — сега бе мигът на една безмерна радост и той се оставяше да се потопи цял в нея…

Изведнъж усети сърцето си да примира — на петдесетина крачки от себе си зърна познатата фигура на Корзухин; побратимът му стоеше сред тълпа българи и заедно с тях гледаше някъде нагоре. Бяно не отиде, а изтича нататък, разблъска купчината и прегърна по войнишки правите рамене. Руснакът се обърна и… Бяно засмотолеви някакви оправдания. Непознатият московец не го остави да довърши — приел препоръката му като ласка на брат, той му отвърна с едно здраво и мъжествено притисване до гърдите, а после, като му сочеше нагоре, му каза на своя наглед чужд, пък в същност толкова лесно разбираем език:

— Ничего, ничего, батенька! Взгляни что они творят!…[1]

Неусетно Бяно бе стигнал до Нурул Кудус джамия, а тълпата сеирджии гледаше към минарето й и се превиваше от смях — някой бе покачил на викалото й една средно голяма свиня, украсил бе главата й с нещо като чалма и сега, като се криеше зад нея, я бодеше и ръгаше, за да я накара да квичи.[2]

Кръвта удари в слепоочията на Бяно. Нищо от обичайната милозливост не се задържа на лицето му и то се изопна заплашително.

— Безсрамник!… — произнесе високо. — Мина само един ден и виж, вече се намериха безобразници да петнят хубавата ни свобода!…

Не полюбопитствува да види дали другите споделят възмущението му, а с широки крачки се отправи към входа на мюсюлманския храм. За пръв път прекрачваше прага на джамия; ако това се бе случило в друго време, той щеше да си спомни и поне да се запита дали не трябва да се събуе, влизайки, както бе виждал да правят, но сега гневът прогони тези и всички други мисли от съзнанието му. Като влезе в джамията, лъхна го миризма на нечистотии, на боклуци, на изпражнения[3] — още една причина за срам и ярост, за желание да даде урок на безобразника.

А той, безобразникът, сам попадна в ръцете му. Навярно зяпачите от улицата го бяха предупредили затуй, дето го очакваше, та бе решил благоразумно да офейка, защото Бяно още прекосяваше просторното помещение на джамията, когато от стълбището на минарето изскочи някакъв момък и се опита да се шмугне покрай него към вратата. Опита се, но не успя — Бяно разпери ръка и докопа дрехата му. Въпреки отчаяните опити на злосторника да се отскубне, той без усилие го притегли към себе си и го обърна, за да види лицето му. Пред него бяха русолявата муцуна, дяволито-кръвнишките очи и редките, но оперено засукани мустачки на Юрданчо поп Димитров.

— Ти ли си бре! Ти ли се намери най-бабаит в Сливен, да вършиш такива безчинства! — В гласа на Бяно имаше и изумление, и удвоен гняв, защото с Юрданчо бяха нещо роднини. — Твоята глава ли трябва да откъсна сега?

Момчето — то беше в същност момче само в очите на Бяно, а иначе бе станало мъж на двайсет и една-две години — се мяташе отчаяно в ръцете му и се стараеше да го умилостиви с жалостиви хленчове.

Бяно прекъсна потока от думи с една плесница, която повали пакостника върху омърсения килим и му даде тласък за едно хубаво изпързалване по нечистотиите. Отиде до него и го изправи — Юрдан поп Димитров едва намери сили да издигне глава и да прекара ръка по бузата си, която бе захванала да се подува.

— Чуваш ли ме? — кресна Бяно и оня кимна. — Тогаз слушай ме хубавичко и гледай да ми запомниш думите. Давам ти два часа време да почистиш джамията и една неделя — да се запопиш. След една неделя не те ли видя под попска власеница, ще те пипна и жив от ръцете ми няма да излезеш, тъй да знаеш. — И го разтърси: — Чу ли ме? Ще бъде ли?

Юрдан едва отговори с изкривената си уста:

— Ще бъде, бате Бяно.

Пусна го и младежът побърза да се измъкне от джамията. Бяно бавно се изкачи по витата стълба на минарето и излезе на викалото. Там още бяха свинята и месалите, завити около главата й. Той не се колеба — вдигна я и въпреки нейните петдесет — петдесет и пет оки[4], я изхвърли от височината на минарето.

Когато малко по-късно излезе от джамията, сеирджиите със страхопочитание се отдръпнаха пред крачките му. А когато Нурул Кудус джамия остана доста зад гърба му, някой го докосна по рамото. Бяно се извърна. Непознат възрастен турчин го поздравяваше с почтително темане:

— Евалла, Бяно Абаджи…

* * *

(Нека отворим скоба и в нея да прескочим напред в събитията, за да разкажем какво стана с Юрдан поп Димитров и неговото обещание.

Плесницата, видът и гласът на Бяно трябва да са го изплашили не на шега, та той наистина изпълни думата си. И нека веднага добавим: за безкрайна радост на баща му, стария поп Димитър, който вече бе вдигнал ръце от непрокопсания си син. Е, запопването не стана за една неделя, дори и месец не стигна за него; Юрдан първо го задомиха на бърза ръка, сетне дядо поп се разтича, занесе тлъст рушвет на владиката Герасим в Одрин и тъй или иначе някъде към средата на септември Сливен се сдоби с нов свещеник — поп Юрдан.

Не може обаче да се каже, че с вмешателството си Бяно стори кой знае каква услуга на църквата. Защото, подобно на поговорката „вълк в овча кожа“ поп Юрдан цял живот щеше да остане хайдутин в попско расо. Никой никога няма да говори за църковното му пеене или богословските му знания, но мнозина ще го наричат „вещ по заговорите, съзаклятията и бунтовете“; ще другарува с хайдути и революционери; в къщата си и в олтара на храма винаги ще крие оръжие като за цяла дружина; ще осветява хайдушки знамена и ще благославя кървави саморазправи; ще заклева отиващи на смърт въстаници и изобщо ще има малко постъпки в битието си, за които църквата би дала своя благослов, а още по-трудно би определила като „богоспасни“ или „праведни“. Такъв свещенослужител ще бъде човекът, когото една Бянова плесница изпрати в лоното на църквата. А когато ще го майтапят за хайдушките му наклонности, той, премълчавайки шамара, неизменно ще отговаря:

— Какво друго искате от човек, който в джамия се е обрекъл да стане поп?…)

* * *

Писано било неприятната случка с Юрданчо поп Димитров да не бъде единственото, дето ще отрови за Бяно този най-слънчев ден.

По обратния път към къщи той видя и лудешките хора̀, и трапезите с по двеста и повече люде, и изпращането на Генчо Къргов и неговите юнаци (войводата бе слязъл в Сливен заедно с московците и бе търсил Тахир ага за разплата, но като не го намери, тръгна да гони турците на юг към Одрин с набъбналата си от сливенски „волентири“ дружина); видя и тържественото изгаряне на тефтерите за вергиите… А вече на портата на бащиния си дом се сблъска лице срещу лице с войводата Кара Танас…

Прегърнаха се, но това не беше прегръдка на хора, току-що вкусили сладостта на свободата. Особено за Кара Танас, който гузно хлъзгаше поглед настрана от погледа на събеседника си. Бяно го покани да влязат, но войводата отказа — бил вече у тях и го търсил, пък иначе имал много работа. В Катунище? А, не, сега не било време за разкисване сред роднини и другари от детинство; братушките определили един генерал, дето можеш да си строшиш езика, докато кажеш името му…

— Научих — кимна Бяно. — Монт-ре-зор.

Та този генерал щял да бъде нещо като аян на Сливен и събирал опитни мъже, които заедно с русите да изчистят казата от читашки тайфи.

— Там ли ще се пишеш, войводо? — засмя се Бяно. — Не се ли наскита и не ти ли стигнаха битките?…

— Че няма да клекна край огнището я! Виж Генчо Къргов — още от Силистра е с братушките и сега пак не се застоя. Та аз да не съм станал за боклука?

Мълчание, изпълнено с неловкост, последва думите му.

— Търсил си ме, казваш? — помогна му Бяно.

— За лоша вест, Бяно Силдар. За брат ти лоша вест. За Манол…

Бяно залитна, опря се на дувара до себе си. Когато малко се посъвзе от първия удар, промълви:

— Поне дано да е било в честен бой с поробителя…

— От ръката на свои загина — поклати глава Кара Танас. На лицето му сега бе отпечатана не обичайната тиха печал, а израз на повторно изживян кошмар. — Аз го убих, Бяно Силдар.

— Ти?! — Бяно направи крачка назад и вдигна ръка, невям да се защити от зловещото видение. — Ти?

— Аз. Е, не с моята ръка, но аз заповядах да го погубят, а то е едно и също. — Очите на Кара Танас помръкнаха. — Знаеш, с баща ти бяхме първи другари. Досещай се тогаз какво ми е било, когато е трябвало да повеля смъртта му…

— Разкажи ми всичко!

Кара Танас му разказа. Не преувеличи, но и не смекчи нищо. Изслуша го Бяно, прекръсти се и с още потрепваща долна устна произнесе:

— Не те коря, войводо. Мъчно ми е — брат е това! — ала не те коря. За такваз тежка постъпка Манол нямаше да получи пощада и от баща ми, ако беше жив.

— Сполай ти за тия думи. — Войводата също се прекръсти. — Много зло съм видял и не една човешка душа съм погубил, турска и християнска, но за Манол… — И повтори: — Сполай ти, Бяно Силдар! Същото рекох и аз на брат ти, когато го осъдих, но друго е, че ти…

— Не научи ли името на оная нещастница? Нали разбираш — трудна била и… Сега може да съм чичо, пък да не знам на кое дете… То за нищо не е виновно, та…

— Не рачи да ми каже — поклати глава войводата. — Пари даже искаше да й прати, ала си замълча, не каза. Моят човек, който го посече, разправяше, че накрая бил изговорил някакво по-особено име, но тъй и не… Кара Танас се плесна по челото. — Ей, знаеш ли, тя ще да е!

— Коя, войводо!

— Случи се, че сабахлен слязохме от планината заедно с дружината на Цоню Брадатия. Една невеста придърпа Цоню настрана и нещо го заприказва. После се отдръпна от него и право при мене дойде. Млада жена, хубава, бедничко, но чисто облечена, с пеленаче на ръце. Попита и мен: „Много си скитал по тази планина, войводо. Не си ли виждал един мъж на име Манол? Манол, сина на Георги Силдаря?“

— И ти?

— Само като чух името на Манол, смъдна ме ей тук, в сърцето — виновно каза Кара Танас. — И я излъгах… Пък чак сега се сетих, че тази ще да е била Маноловата изгора. Попитай Цоню Брадатия, Бяно. Може той да познава невестата…

— Къде е Цоню войвода?

— След ден-два го потърси при генерала с мъчното име. Казваше ми Цоню, че ще прескочи до Драгоданово да види своите, а след туй се връща да се пише волентирин заедно с момчетата си…

Какво друго можеха да си кажат? Сбогуваха се как да е и всеки пое пътя си. Когато прекрачи портата на своя дом, срещу Бяно припна Яна с детето на ръце. Лицето й сияеше:

— Гост имаме, твоят побратим. — И като видя, че Бяно все още стои като истукан, допълни: — Ама не разбираш ли, московецът е тук, Роман Корзухин, и те чака!…

Бяно отново се прекръсти. И рече:

— Права си, побратим… Зер друг брат вече нямам…

Яна се дръпна назад като ужилена:

— И Манол ли?

Той кимна.

— И Манол. Бог да го прости…

* * *

Вече щяха да сядат на трапезата, когато на дворната порта се потропа и в очертанията й се появи един мъж, който, речи го, я запълни цялата; по дрехи приличаше на чобанин-северняк, но мустаците му, дебели като повесма, и кривнатият над едното ухо калпак като че ли повече подхождаха на волен старопланински хайдутин.

— Хееей, има ли тук хора бе? — провикна се новодошлият от двора.

Колкото и да е странно, пръв го позна Корзухин:

— Я! — възкликна. — Ами че това е Буюкли!

— Кой? Кой? — проточи врат Мавроди Коджакара. Следобед той бе прескочил да се види с Бяно и Селимински и бе останал тук, омагьосан от присъствието и личността на руснака.

— Георги Буюкли, така е известен в Русия. А по вашему се казва капитан Мамарчев. — И добави с променен глас: — Той беше началник на Васил, преди да постъпи деншчик при мене…

Бяно слезе от хаета да посрещне госта. Знаеше той, че по майка е роднина с Мамарците, но никога не бе виждал легендарния капитан.

— Слушай — рече му капитанът, след като се прегърнаха. — С мене са двама другари. Ще има ли и за тях по лъжица боб?

Когато Бяно въведе в двора и другите гости (те бяха трийсетинагодишни яки мъже, по дрехи и изглед лика-прилика на Мамарчев), капитанът бе вече горе, на хаета.

— Виж ти каква среща, ваше превъзходителство… — започна Мамарчев, но Корзухин го прекъсна:

— Под този покрив са само братя славяни, капитане. И сред тях — Роман Алексеевич.

— Чувам това с радост, Роман Алексеевич — засмя се капитанът. — Иначе, кой знае, може да викнехте двама стражи и да тикнете мене и моите юнаци в дранголника.

Яна вече бе пренесла и на новодошлите, та на хаета се образува цяла мъжка дружина.

— Как попаднахте тук, капитане? — попита Корзухин. — Чувах, че вашите доброволчески команди са нейде към Делиормана…

— Затова казвах, че може да поугоим тахтабите в дранголника. Господин полковник Липранди[5] навярно още се чуди къде изведнъж пропаднаха повече от половината от подчинените му български волентири.

— Избягахте?

— Просто си отидохме. Намерихме си нашенски дрехи и една нощ се изнизахме…

Тук Бяно прекъсна разговора им, като се изправи и заяви на всички, че иска да доведе още един мъж на празничната им трапеза.

— Щом аз съм му дал подслон — каза, — вие бъдете добри да му дадете място между вас. И такова отношение, че да не се почувствува нежелан, натрапен.

След тези думи изчезна някъде долу, в избата на къщата. С изключение на Селимински — той очевидно знаеше кого ще доведе, — останалите с любопитство очакваха да видят тайнствения гост. Предвкусваха нещо необикновено и не се измамиха: в тези дни на опиянение от свободата, когато всеки българин повече или по-малко виждаше във всеки турчин един многовековен угнетител, към трапезата, заета от членове на бунтовното Братство, един руски подполковник и неколцина от прославилите се край Силистра волентири, Бяно водеше… един турчин.

— Как?… Ама?… — Слисан, един от хората на Мамарчев сякаш бе загубил дарбата си да говори. — Кой е този?

— А, не се безпокойте — с безгрижие, което на някои прозвуча нелепо, отговори Селимински. — Хаджи Молла, добър човек.

— Беше кятибин на аяна — поясни със същия тон Мавроди Коджакара.

— Кятибин на Тахир ага! — възкликна Мамарчев. — И вие…?

Корзухин беше смаян не по-малко от него, но се въздържа, нищо не каза. А Бяно доведе турчина до трапезата и рече просто:

— Това е хаджи Молла. Мохамеданин е, но е по-човек от мнозина християни. Ако имате доверие в мене, имайте и в него.

— Несправедливо е да не споменеш и Анифе ханъм — подсети го Селимински.

— Кого? — попита вторият от Мамарчевите люде. — Кого да спомене?

— Майката на хаджи Молла. Тя е потурчена християнка и се казва Анифе, но не е забравила рода си и времето, когато е била българка, Ана на име. Много пъти хаджи Молла й е казвал, когато нас ни е заплашвала опасност, и тя винаги намираше начин да ни предупреди.

— И къде е сега тази чудесна жена? — обади се на свой ред Корзухин с глас, изпълнен с възхита.

— Как къде? Долу, разумява се. Нейната религия не й позволява да се показва пред чужди мъже…

Докато хаджи Молла, притеснен и донякъде уплашен, заемаше място между Селимински и Мавроди, Роман Алексеевич, обзет от онова странно вълнение, което го завладяваше винаги когато откриваше ново неподозирано богатство в духовния мир на българите, си говореше безгласно:

„Какво благородство, свети боже! Какво велико чувство на толерантност! И колко много могат да се поучат от довчерашните роби мнозина наши благородници по произход и звание, а по битие дребни и нищожни душици!…“ После в него се пробуди декабристът, та умът му се втурна да сравнява робството на българите със „свободата“ на крепостниците и това сравнение го накара тъжно да клати глава…

Когато се откъсна от своите мисли, бе изпуснал част от разговора на трапезата. Вдигнатите чаши го върнаха към действителността — всички очакваха да каже и той нещо за поздрав, та Корзухин рече:

— За онези, които сега щяха да бъдат между нас, ако не бяха загинали в борбата със смъртта на герои. За Васил и Манол…

— И за хаджи Нойко — каза Мавроди, като ливна на пода няколко капки от стакана си. — Обиждахме го, че е страхливец, пък той…

Пиха. И затова не забелязаха как Бяно се смути, когато чу името на брат си Манол, изречено наред с юнаците, паднали за славното дело.

За да прикрие смущението си, Бяно заговори припряно първото, което дойде на езика му:

— Рече одеве — той се обръщаше към Мамарчев, — че си избягал от войската на московците. Исках да те попитам…

— Можеш да ми викаш „капитане“ — усмихна се другият окуражително. — Или по-добре „бате Георги“. Полага ми се — нали божем сме нещо рода̀…

— Та исках да те попитам, бате Георги, защо го стори? Умори се да се биеш или що?

Усмивката изчезна от лицето на капитана:

— Хич даже не съм се уморил. Но искам като се бия, да бъде не за мъст — за мъст можех да хвана Балкана като хайдутин, — а за свобода.

— Мигар ти и твоите волентири досега не воювахте за свобода? Мигар и Василчо?…

Мамарчев замълча и погледна недоверчиво към хаджи Молла, все така навел очи към скута си. Селимински улови погледа му и го успокои:

— Говори открито, капитане. Хаджи Молла не е човек от когото можеш да очакваш пакост.

Капитанът продължаваше да се колебае.

— Говорете спокойно, капитан Буюкли — окуражи го и Корзухин. — Познавате ме достатъчно добре, за да не се страхувате от мене.

— Когато събрах волентирите и тръгнахме на бран — започна Мамарчев, — ние си мислехме, че с дядо Иван отиваме да занесем свободата на братята си на юг от Дунава. И бая се чудихме, и то неведнъж, защо голямото началство на русите гледа някак си по-бамбашка на нас. Какво ли не правиха! Разтурваха ни, заплашваха ни със съд, уж ни награждаваха, пък сетне пак ни пъдеха като кучета от биваците си…

— Не мога да повярвам! — прекъсна го Мавроди. — Дядо Иван, тоя, дето тук по сливенските улици плаче и се радва заедно с нас, да ви е…

— Рекох „голямото началство“, приятелю, туй не е обикновеният солдатин. Той, солдатинът, и в огъня ще влезе, за да ни отърве от игото.

— Недей така, джанъм! — не се предаваше Коджакара. — Да не вземеш да изкараш, че царят и големците около него ни обичат по-малко, отколкото солдатинът с пушката?

— Анджак това искам да кажа. — Дебелите вежди на Мамарчев още повече се свъсиха. — Голямото началство няма никакъв ищах да ни дарува свобода. Затуй държеше нас, волентирите, настрана, затуй ни вързаха в Делиормана — сакън, да не би покрай нас да се вдигне целият ни народ.

Иван Селимински, обикновено обдарен с чудно самообладание, сега пребледня като платно. И едва продума със засъхналите си устни:

— Не може да бъде, капитане!

— Капитан Буюкли е прав — горчиво призна Роман Алексеевич. — Политиката на цар Николай и царедворците е такава, че… С една дума, не бива да очаквате от техните ръце да получите свободата си. Рядко се случва политиката на царете и въжделенията на народа да са близнаци…

Отдавна никой не посягаше към трапезата.

— Е, вече трябва да сте се догадили защо избягах от Липранди — каза Мамарчев. — Докато има таквоз началство над главата си, не бива да разчитаме на дядо Иван. На солдатина дядо Иван, искам да кажа. И трябва сами да си извоюваме онова, което той няма да ни даде.

— Буна? — спря загрижени очи в него Селимински.

— А защо пък не? — обади се един от двамата придружници на Мамарчев, чиито имена тъй и не се запомниха. — Че ние да не сме от по-лошо тесто измесени, по-калпави от сърби и гърци?

— Право е! — Мавроди Коджакара плю в шепите си. — Да се хванем с агаларите, пък тогаз ще се види кой кум, кой сват!

Никой не последва неговото лесно въодушевление. Изненадан, Мамарчев обходи с поглед мъжете, събрани около трапезата.

— Какво? — попита с невесел присмех. — Комай се уплашихте, а?

— Не е до страх — поклати глава Селимински. — Ние живяхме тук, капитане, работихме според силите си и… залагахме главите си в тази работа. Това не са дела на страхливци.

— А тогаз? Тогаз защо се омърлушихте? Защо си глътнахте езиците?

— Мога да отговоря само за себе си. Омърлуших се, защото не съм сигурен колкото този приятел, че едно наше въстание ще успее подобно на гръцкото или сръбското. И не защото сме от по-калпаво тесто измесени. Нашият народ даде и на сърби, и на гърци такива воини, които с храбростта си стигнаха да им бъдат вождове и генерали. Не, не е това. Не е и близостта ни до Цариград, която няма да е без значение за турците, нито многобройността на турското население върху нашите земи. Друга е причината за кахърите ми. Просто народът ни не е готов за въстание. Сливен и Сливенската каза ще се вдигнат, туй го зная. Но ще се вдигне ли Карнобат? А Варна? А Средец? А Охрид? А не се ли вдигнат всички, въстанието е осъдено на неуспех, на гибел.

Гневните очи на Мамарчев срещнаха мъдрия гледец на Селимински и нито единият отстъпи, нито другият. Даде ли си някой от присъствуващите сметка, че с този поглед започна една битка, която щеше да доведе много злини на Сливен, и не само на Сливен?

— Не познаваш нашия народ, даскале — с пренебрежение и снизходителност каза Мамарчев, — та затуй нямаш вяра в него. Ако беше повоювал заедно с моите юнаци под стените на Силистра и бе видял какви лъвове са, другояче щеше да мислиш.

— Лъжеш се, капитане, познавам българина като солдатин. Бил съм се срещу турчина в Морея, ведно с други българи съм се бил, та туй, дето ми го разправяш, не ми пада от небето.

— Тогаз трябва да знаеш, че ако развеем знамето на бунта, в Търново например ако го развеем, в старата ни преславна столица, от четирите краища на земята ще се стекат българи-юнаци под него.

— Пак ще река: лъжеш се, капитане. Само шепа хора ще се стекат. Голямото множество на народа ни не е узряло за всеобщо въстание. И туй го казвам като човек, който, преди да стигне до сливенското Братство, изтънко изучи хала на българина и българщината.

— Но нали нашата цел, на Братството де, беше пак битката за свобода, хаджи? — обърка се Мавроди Коджакара.

— Беше и още е — потвърди Селимински. — Но трябва най-напред да разбудим от робския сън толкоз люде, че да разчитаме на победа срещу османските пълчища. Не преди това.

— Прав е хаджи Иван — неочаквано се обади хаджи Молла. И сякаш изведнъж осъзнал с какви хора и за какво заговаряше, придоби толкова объркан и подплашен изглед, че, както думаше по-късно Мавроди, „жив да го оплачеш“. Бяно го разбра и му помогна:

— Изкажи се докрай, хаджи. Тук не сме християни и мохамедани, а само мъже. Всеки има право на свой възгляд и своя дума.

— Да, да — поощри го и Корзухин. — Любопитно е да чуем и такова мнение…

— Исках да кажа само едно — реши се да проговори отново бившият писар на аяна, но погледът му остана забит в земята. — Московците ще надвият в тази война, туй вече и слепите видяха. Още един път полумесецът ще се преклони пред кръста. Ала хич не се залъгвайте, Турция не е нито хилав, нито охтичав девлет, много сила има още в нея.

— Видяхме тя, колко й е силата — изсумтя другият от придружниците на капитан Мамарчев.

— Кажи, хаджи Молла, кажи всичко, що си премислял! — Бяно се уплаши, че това обаждане ще заключи устатата на турчина.

— Да кажем, че е сбор и двама пехливани се борят. Те и двамата са яки като бикове, ала вече пак единият е по-силен и по-чалъмлия и надвива. Но туй не значи, че победеният е слабак и че като се надигне от земята, всяко момче ще може също да го победи.

— Е, нямаш много добро мнение за нас, турчине — кисело се засмя Мамарчев и засука дебелите си мустаци.

— Не е лошо — намери сили да възрази хаджи Молла. — Искам само да ви предвардя от лекомислие. Турция не е сила за подценяване, агалар, не е такваз кекава, каквато човек ще я помисли, като я види на земята, надвита. Случи се да чуя от Халил паша, че за таз война султанът е събрал до двеста и петдесет хиляди души. Туй е много нещо, агалар, голяма сила? И всички с пушки от Франза. А колко топове, колко ятагани!… Трябва да ги премислите тия работи, агалар, преди да…

Не довърши. Но не беше и нужно — всички го разбраха. И млъкнаха.

За да строши мълчанието, Корзухин се обърна към Мамарчев и каза със смях:

— Като си представя каква мутра — (тази дума употреби изтънченият иначе офицер, защото така го бе изучил преподавателят му по български език Васил Силдаров) — е направил Липранди, когато е видял, че сте офейкали, иде ми да се пръсна от смях. — После стана по-сериозен. — Но работата не е чак толкова смешна, капитан Буюкли. Като ви прати за началник Липранди, командуването ви призна, че сте на руска служба. И сега, ако ви пипнат, може да ви съдят като дезертьори.

— Какви, какви им рече, че били? — попита Мавроди Коджакара.

— Фирари — преведе Селимински. — Бегълци от войската.

— Не ме е страх — отговори Мамарчев. После се ухили: — Имам си аз един хитър кроеж. Изпълня ли го, тогаз пет пари не давам и за Липранди, и за Дибич, и за…

— Хайде, хайде — прекъсна го със съучастническа шеговитост руснакът. — И аз не давам пет пари за тях, но не го казвам гласно. Правете и вие като мене, такъв е моят съвет. А сега да вдигнем чашите, приятели. И да кажем като мюсюлманите: каквото е писано, то ще стане…

Бележки

[1] „Няма нищо, няма нищо, драги мой! Погледни какво правят!…“ (рус.).

[2] Автентично — описано, е от д-р Табаков по разкази на стари сливенци, очевидци на събитието. Припомняме, че за мюсюлманската религия свинята е мръсно и светотатствено животно, на мюсюлманите е забранено да ядат свинско месо, думата „свиня“ е най-голяма обида и т.н.

[3] Автентично (пак там).

[4] Т.е. между шестдесет и седемдесет килограма.

[5] Припомняме, че полковник И. Липранди бе назначен командир на българските доброволчески части, с които остана да действува около Шумен, Разград и Дунава.