Цончо Родев
Тътени (82)

5

У Васил се бореха две противоположни чувства.

Едното, разумява се, беше войнствеността; носеше я той в кръвта си, тази войнственост, иначе, ако не беше тя и примесената с нея омраза към гаджалите, никаква причина нямаше да си зареже хубавата работа в мошията^[1] на домнул^[2] Щефан Радукану и да тръгне подир капитан Мамарчев. Не че търсеше някакви прослави, ами ей така, просто го пареха ръцете да пердашат турчина, където и колкото му падне. То, ако погледнеш, войната не предлагаше кой знае колко възможности за пердах — ето, обсадата на Силистра се затегна и лека-полека се превърна в едно досадно клечане — амуджите си клечат в града и по табиите, русите клечат по окопите и землянките, да ти баялдиса душата от бездействие. Само българите все си намираха работа. За конниците на Панайот Фокиано се чуваше, че шарели навред между Дунава и Шумен и къде по заповед на голямото началство, къде на своя глава, ала ден покой не давали на своите пали. А за людете на капитан Мамарчев да не говорим. Заговореше ли се за тях (а капитан Мамарчев се грижеше да не остави ден без повод за говорене), от сърцето на деншчика капеше кръв — анджак за такива битки бе избягал той от мошията, пък на̀, наложи му се да си кротува настрана от тях…

Второто чувство беше непрекъснато растящата му привързаност към майор Корзухин. Човек можеше да се чуди и мае на тази негова привързаност. Защото Васил бе измесен от такова тесто, че не търпеше чужда власт и чуждо господство — ни на турчин, ни на чифликчия, ни на офицер. Нямаше нужда да са зли по нрав или да са извършили нещо лошо, за да чувствува Васил неприязън към тях; достатъчно беше, че имаха власт над него. И като дойде на служба при Роман Алексеевич Корзухин, той, както се познаваше, беше убеден, че туй ще трае от ден до пладне. Но минаха дни, сетне недели и месеци, а той не можеше да изостави майора.

Всичко у руснака му харесваше! Първо — външността. Корзухин не беше, от изписаните красавци; беше хубав, за това не можеше да се спори, но тази беше здрава, мъжка хубост — рус, та даже малко червеникав, дълголик, с пълни устни и чип нос, които му придаваха изглед на веселяк и майтапчия, а със сини, но с някакъв тъмен и уморен син цвят очи, в които се таеше славянската склонност към тиха и необяснима печал, силно и яко, но иначе тънко („индже“ — определяше го Васил) и гъвкаво тяло — такъв беше Роман Алексеевич в погледа на своя деншчик. Към външността следваше да се прибави и подчертаната въздържаност на майора към натруфените мундири. Като повечето българи, Васил се отнасяше с крайни резерви към всички мъже с любов към гизденето, декорациите и финтифлюшките, а те съвсем не липсваха всред руското офицерство.

Но може би повече от всичко друго на Васил се нравеше характерът на „неговия“ майор. И душата. В една армия, където истинска пропаст делеше офицера от войника, Роман Алексеевич оставяше своите войници да се чувствуват хора. Не че беше мекошав, далеч от тази мисъл; имаше ли нередност, той не си затваряше очите и хич не си поплюваше в наказанията (например един унтерофицер при атака бе изпратил солдатите напред, вместо да ги води, та майорът го хока до премаляване, а сетне го предаде на военен съд, че и ходатайствува за смъртна казън), но иначе нямаше случай да вдигне ръка или да каже обидна дума на войника. За храбростта му пък да не говорим — нали в същност тя стана повод да се пресекат пътищата на офицера и българския волентирин!

Та тия две чувства, войнствеността и привързаността към майора, се боричкаха в душата на простодушния Васил. И с времето привързаността като че надделяваше, та го изпълваше с желание да бъде истински полезен на своя началник. Реши, да речем, Васил от кирпич и дъски да измайстори на брега на Дунава, зад позицията и землянките, нещо за батальонния командир, което се наричаше на турски ялъ или ялия (като го разпита, Корзухин разбра, че се касаеше за вила на речен или морски бряг — понятие, за което в българския език още нямаше наименование), но когато началникът му не се съгласи, той си плю на ръцете и така преобрази землянката, че тя стана по-удобна и от къща. Отличи се и в готварството, та Корзухин често предпочиташе неговите гозби пред деликатесите в дивизионния офицерски стол; е, случваше се на трапезата си да види и такива работи, дето ги нямаше в складовете на интендантските служби, но тогава офицерът замълчаваше и не задаваше много-много въпроси за снабдителните набези на деншчика из околността.

А когато във войската се появи чумата, Васил наистина смая Корзухин с прости наглед неща, които може да знае само народ, имащ зад гърба си „голямо чумаво“ — обилно измиване на продуктите, изваряване на дрехите, опушване на землянката или потапяне на ръце и предмети в съдле с много силен оцет…

Роман Алексеевич беше благодарен на деншчика си и за още две неща, за които той, простодушният, изобщо не помисляше. Васил знаеше турски, та помагаше на майора да разпитва пленници, дезертьори или хора от селата. А вечер на чаша вино (то също не се доставяше от интендантските служби) прекарваха дълги часове в разговор на онзи невероятен руско-български език, който бяха установили помежду си. И деншчикът изобщо не подозираше каква радост доставя на своя началник с непристореността си и с пълното отсъствие на раболепие в държането си и с разказите си за своя народ, който Корзухин обичаше, но твърде слабо познаваше.

* * *

Тая сутрин, беше към края на август, Васил едва-що откачи котлето с чорбата над огъня, когато зяпна удивено — майор Корзухин идеше към землянката по никое време. През трите месеца, в които бяха заедно, това му се случваше за първи път. Загледа го Васил и още отдалече забеляза — Роман Алексеевич не беше в ред, походката му не мязаше на неговата, залитаща и патрава беше сегашната, че и отпуснатата снага със свлечените рамене не приличаше на Корзухиновата.

— Не съм добре, Василий — каза майорът и трепереше тъй, че се чуваше чаткането на зъбите му. — Уж имам огън, пък умирам от студ…

Помогна му Васил да слезе в землянката. Майорът с несигурни пръсти разкопча яката на китела си и не седна, а се строполи върху одъра.

— Нищо страшно не е това, твоя милост — разчевръсти се около него деншчикът, но избягваше да срещне погледа му. — Настинка ще да е. Ей-сегичка ще ти запаря чаец. Един горещ чаец и една черга отгоре, ще се препотиш и утре няма и да помниш, че те е тресло.

Но когато поднесе канчето с чая, видя как очите на офицера са размътени — мътилка имаше в тях, каквато не се явява от проста простуда. А също и посинелите уши, нос и устни… Корзухин не можеше да държи канчето в ръце, та Васил се захвана да му налива с лъжица парещата течност в устата, както се храни пеленаче. И пак като на пеленаче му говореше утешително:

— Недей да имаш страх, твоя милост. Нищо и никаква настинка е туй, ще видиш — за един ден ще й видим сметката. Сам Цар Николай ще те хареса, като те види утре…

Какво ли му стана на този Роман Алексеевич? Щом чу последните думи на деншчика си, той отблъсна канчето с чая и заприказва с трескава възбуда на болен и навремени с налудничав кикот:

— Тъй, тъй, цар Николай, императорът всерусийски и бащица наш… — Неочаквано запя, като извиваше гласа си по попски: — „И сохраниии благовернаго царя нашего Николаааяяя…“ — После клюмна отново. — Що знаеш ти, Василий, щастливо дете на природата, що знаеш ти за света? Роб си ти на турчина и имаш една едничка мисъл „Дядо Иван ще ме отърве, ще ми донесе свободата.“ Така ли е?

— Така е. — Васил хем казваше истината, хем бързаше да се отърве от мътния въпросителен поглед на офицера.

— И кой е дядо Иван? Цар Николай?

— И той. И ти. И цялата войска. Всички сте дядо Иван.

Корзухин отново се заля в нездраво, хихикане.

— Тъй, всички ние. И мужикът в солдашката униформа, дето е десет пъти по-роб от тебе. И царят, който разстреля на Сенатския площад… — Той скочи на крака и вдигна ръка за почест. — Бестужев Александър, Бестужев Михаил, Шчелин Растовский… Пооолк, смирно! Построй карре! Пли!… — От очите му рукнаха сълзи. — Братя, да смъкнем позора от лицето… Русия не заслужава, братя… Долу крепостничеството, долу строят на съсловията, равенство на… Не! — размаха юмрук нанякъде. — Не! Трябва да почнем от царя, Луцифера на мракобес… Долу царят, да живее републиката, братя!…

Васил постепенно се съвземаше от първоначалната уплаха. Чуваше той страшните слова на майора, па отиде и затвори капака на землянката, после се върна, седна и спря замислен и пълен с грижа поглед върху размахващия ръце Корзухин.

— Московският полк? Да се разстреля с картеч! Черниговският полк? Да се разстреля с картеч! Вятският полк? Картеч!…

— Добре, твоя милост, добре, успокой се!…

— Пестел? Да се обеси… Муравьов-Апостол? На бесилото… Каховски? Бесилка… Бестужев-Ромин? Бесилка… Рилеев? Ооо — изплака офицерът, — Рилеев… — Корзухин произнесе няколко стиха на руски^[3], които Васил не разбра. Тук силите на болния се изчерпаха и той падна като подкосен на одъра. Прошепна с горчив присмех — Батюшка цар… — И това бяха последните думи, които можа да изрече.

Васил го понагласи на одъра, метна отгоре му шинела, пак седна срещу него и се замисли. Час по-късно, когато дойде някакъв вестовой и попита за майор Корзухин, Васил, без да трепне го излъга в очите, че майорът от сутринта е излязъл на позицията и не се е връщал никакъв.

А вечерта, когато мракът и сънят притиснаха бивака, довлече отнякъде една каручка, натовари в нея безчувствения Корзухин и като се впрегна на мястото на кончето, изчезна в тъмнината.