Цончо Родев
Тътени (61)

9

Стигна до чаталестото сухо дърво с белия нишан, подвикна на катъра и добичето, заплело крака от умора, спря и веднага клекна, та положи изтощеното си тяло върху сухата трева. Манол не беше на по-добър хал от него — вчера по обед натовари хляба и сухоежбината, па като тръгна, не се събираше да е почивал повече от час. Щом загърби Сливен, Манол удари по Ичеренския път, но не влезе в Ичера, а през Енюва булка, Хайдушка поляна и Чуката заобиколи селото — то беше вече по икиндия — и отклонил се от коларския път, хвана по течението на Луда Камчия. Тогава даде половин час отдих на животното и на себе си, колкото да похапне няколко залъка и да натопи туптящите си от усилието нозе в реката. И пак на крака. Беше късна вечер, когато по лая на кучетата и по мученето на добитъка разпозна, че е някъде около Градец, сетне, под прикритието на нощното безлюдие, пресече Котленския път. След полунощ на небето изплува сърпът на месеца и вървенето стана по-малко мъчително. На развиделяване — то беше приблизително по средата между Исуплий и Кадърфаклий^[1] — Манол си даде втора почивка, но преумората така натегна върху снагата и клепките му, че се уплаши да не заспи непробудно и да пропусне в сън целия ден, та скоро-скоро подкара олюляващото се добиче. Тъй се довлякоха дотук, на уречената среща…

Идеше му да се тръшне на земята покрай натовареното животно и да не помръдне чак до утре сутринта. Но отиде до чаталестото дърво и с тоягата си удари точно върху нишана: три бързи удара, два бавни и пак три бързи. На това място дървото трябва да беше изкорубено отвътре, понеже се разнесоха не сухи, а странно звънливи звуци. Манол повтори ударите, пък не седна, а се строполи на земята и дрямката неудържимо замрежи очите му.

— Банг-банг-банг, банг, банг, банг-банг-банг-банг…

Звънките удари достигнаха до неговия слух, но съзнанието му ги възприе като сън. Пак се повториха.

Манол се събуди изведнъж и скочи на крака. На три крачки от него стоеше не друг, а сам Алтънлъ Стоян войвода, удряше лекичко с дръжката на калъча си върху нишана на дървото, а изпод веждите-стрехи очите му бяха пълни с бащинска милозливост. Сближиха се и се здрависаха. И тогава Манол забеляза необичайния изглед на войводата. Лицето на Алтънлъ Стоян беше позаслабнало, чертите му — издължени и изопнати, очите — потънали по-дълбоко и обградени в черно-сиви кръгове. От последната им среща косата му се бе прошарила още повече, а войводата я носеше по-дълга, спусната почти до раменете.

— Чудиш ми се на хала, нали? — предугади мислите му. — Така е, когато се отдели човек от майчицата Стара планина и тръгне цял месец да трие миндерите по цариградските кръчми и кафенета.

По-късно през този ден войводата обясни на Манол, че цели двайсет и девет дни бил предрешен в Цариград, за да разучи кога ще мине през Балкана тлъстата султанова хазна на път от Шумен за Одрин и Стамбул. Но сега само го отведе настрана, където в един овраг имаше сянка, извор с вкусна вода и свежа тревица за катъра. Там двамата мъже похапнаха и се поизлегнаха и неусетно, сякаш между другото, Алтънлъ Стоян разпита момъка в най-пълни подробности за идването му от Сливен дотук. И Манол му разказа всичко — от хабера, който му донесе нарочен човек на долапа, през купуването на хляб от различни фурни на Сливен^[2] и на други храни от дюкяна на братя Топракчиеви, излизането му от града и дългото пътуване през Стара планина.

— Коя, казваш, беше девойката, дето те настигна в Ески Намазгях? — попита по едно време войводата.

— Божура й е името, Божура Стефанова. Братаница на Димитраки чорбаджи.

Последните думи, макар и натъртени, не направиха никакво впечатление на войводата. Той извърна глава към Манол и гълъбовосивите му очи се изпълниха с топлина:

— Трябва да те обича много и от все сърце, тази Божура Стефанова.

— А! — възкликна младежът. — Туй пък как го измисли, войводо?

— Да дойде подир тебе посред всичките турчуля на Ески Намазгях, първа да те заговори… — Алтънлъ Стоян помълча малко. — Жената, момче, е такова нещо, дето може с еднаква леснота мъж да въздигне и мъж да затрие. Божура Стефанова комай е от онези, които въздигат. И не само въздигат, тези като нея. Готови са те като машали да изгорят, само и само да осветят друма на избраника си.

Манол не отговори. Зарови се в паметта си и там видя запечатани отделни картини: девойка, която държи главата му на скута си и бърше кръвта от челото му; големи виолетови очи, които с болка и копнеж се разтварят в неговите; посинели от смут устни, които шепнат сподавено: „Боли ли те още, Маноле?“…

И сигурно видя нещо ново Манол в тия спомени, та, задрямвайки повторно, унесен от сънното жужене на пчелите, върху лицето му остана, едва-едва разцъфтяла, една сладка усмивка…

Когато войводата го събуди, по слънцето прецени, че трябва да е спал около два часа.

— Да тръгваме, Маноле — рече му войводата. — Имаме още бая път.

Алтънлъ Стоян — сега той караше натоварения катър — крачеше отпред, на няколко крачки по-назад вървеше Манол. Вървяха два-три часа, без дума да обелят и без да променят местата си. И Манол се чудеше и дивеше каква стъпка има този мъж пред него, който е надхвърлил вече петдесетте… Крачиха двамата така, докато попаднаха до един изоставен овчарски полугар и там насреща им нетърпеливо наскочиха брадясали възбудени мъжаги — момъкът свари да преброи, че са седемнайсет на брой. Неколцина от тях — байрактара Добри, Нягол, Трайко, Радко и още трима-четирима, имената на които не помнеше — той знаеше още от времето, когато дружината освободи робините на Аледин Безат бей, ала повечето виждаше за пръв път. Новите Алтънлъ Стоян събрал преди месец от различни места, за да укрепи дружината си, довел ги всички при този полугар и ги накарал да го чакат двайсет и девет дни — докато той е бил в Цариград.

Драго беше на Манол да бъде отново сред хайдутите. Радваха го благодарностите на изгладнелите мъже и потупванията им по рамото, когато двамата с войводата отвориха дисагите и зараздаваха самуните хляб и сухоежбината. И само едно помрачаваше настроението му — Алтънлъ Стоян го запозна с един от дружината, някой си Пенко от Върбица, който за пръв път излизал хайдутин, а досега служил като чирак при някакъв котленски ханджия; запозна го и им поръча двамата да се държат един за друг. Туй засегна Маноловото честолюбие — е, Пенко беше доста по-възрастен от него и видимо по-як, ама беше хептен аджамия в хайдушкия занаят, дори пушка или пищов още нямаше, докато той, Манол… Нейсе, примири се, нямаше какво друго да прави, ама малко горчилка тъй и остана в душата му.

Като се нахраниха хубаво, войводата ги вдигна и ги заведе до Бюйюк конак — намираше се наблизо до село Риш, на главния път от Цариград за Шумен: на другата сутрин по този път щяла да мине царската хазна с четиридесет катъра, нея трябвало да бастисат. И тъй из основи бе изучил работата, че още отсега им каза кой катър колко жълтици ще носи, кой колко стамбола, юзлуци, екилици и грошове. И за стражата също им рече, и за бостанджията, който й е начело. А сетне ги разпредели на пусия, дето и най-изкусното око не би могло да открие отнапред, заръча им как точно ще ударят кервана и завърши с тези думи:

— Щом аз хвърля на бостанджията, и вие да гърмите и да дърпате катърите навътре в шумата!

Всичко стана точно тъй, както го бе предвидил войводата. Зададе се на другия ден керванът със султановото злато и насреща му се изправи Алтънлъ Стоян, пременен с обшитите със злато одежди. Заповяда той на стражата да се предаде, но като видя, че неколцина посегнаха към силяхлъците, гръмна с пушката си ей така, без да се цели, и бостанджията, улучен между двете вежди, се строполяса от коня си. Стреляха и другите хайдути и повалиха още половин дузина от стражата (Манол удари един арапин-великан, който точно се мъчеше да подгони назад катърите), а сетне се впуснаха бежешком, накълцаха с ножовете или прогониха останалите и повлякоха към гората натоварените със злато и сребро добичета. И само един от дружината зяпаше до разчекване на устата какво ставаше пред очите му, та стана нужда Алтънлъ Стоян пътьом да го свести с една люсница по врата — беше Пенко от Върбица и шамарът, който той изяде, хем достави удоволствие на Манол, хем пак го наскърби, защото с такъв хаплю го бе изравнил войводата.

Отдалечиха се навътре в гората, Алтънлъ Стоян даде знак да спрат и там изсипаха из торбите цялата плячка на няколко грамадни купчини. Подреди тогаз войводата всичките си другари — с Манол бяха станали осемнайсет — и захвана да разпределя нечуваното богатство: на всеки даде по един фес сребърни пари и по една кривача златни. А на него самия се падна колкото на десетина от другите, че и повече…

Накрая той отдели на една страна своите момчета, а на другата — събраните само за това бастисване момци, между тях бяха и Манол и Пенко. И ги разпусна, като ги напъти да си отидат всеки по местата си, да си гледат своята си работа и да чакат войводата пак да ги призове. И още един съвет им даде: да не бързат да показват от колко злато и сребро пращят кесиите им, зер сега ще плъзнат един бьолюк турски мекерета да слухтят и гледат кой отведнъж е станал паралия…^[3]

А народът запя нова песен за Алтънлъ Стоян. Отначало тихичко и крадешком, после сред свои по седенки, а накрая песента се ширна навред по цяло Българско:

Хай гиди Стоян, Стоене,

хай гиди Стоян, млад юнак,

млад Стоян, млада войвода,

Алтънлъ Стоян от Котел,

от Котел града голяма.

…

Сведе се гора, разгърна —

Стояну път направила.

А че е Стоян излязъл,

на Алтън бунар отишел

с негова вярна дружина

та си хазната превари;

самси татари излови,

самси манафи посече,

зебеци в огън изгори…

…

Че си хазната раздаде

на хора, на сиромаси…