Цончо Родев
Тътени (38)

9

Щом му съобщиха, че е дошъл при него хаджи Рифат, не се зарадва. Цял Сливен възхваляваше стареца като сладкодумен мъдрец, но за Тахир ага той си бе винаги злоезичен махнаджия, язвителен присмехулник и неприязнен към делата му съдник. Знаеше всичко това аянът, но през ума му дори не се мярна мисъл да не го приеме — да затвориш портата си пред хаджи Рифат, туй значеше да изправиш срещу себе си града: правоверните и раята, старите и младите, имотните и фукарите, добрите и лошите, всички.

Неприятното не беше само в думите на стария човек или в неговите съвети — в края на краищата Тахир ага постъпваше пак, както си знаеше. Ала нещо в този дъртак, което не се поддава на описване с думи, правеше цялата власт на аяна и мощта му да изглеждат някак си празни и кухи като надуване на пуяк, самодоволството му замязваше на овчедушие, богатството — на нещо недостойно, позорно, все едно че беше крадено.

За тази среща с него хаджи Рифат се бе постарал да постегне и поизчисти дрехите и да поправи гънките на чалмата си — знак, че в собствените му очи тя беше по-важна от всички предишни. Аянът му предложи да седне, но гостът мълчаливо отказа; след като поразмисли, Тахир ага също не седна. Противно на обичая, хаджи Рифат започна направо:

— Сигурно си се досетил, аян ефенди, каква е целта на идването ми. — Агата кимна утвърдително. — Наистина ли си решил да окачиш толкова народ на въжето?

— Какво значи „толкова народ“? Ще обеся десетина-петнайсет гяури, по-първите от онези, които са тръгнали душманлък на падишаха да правят — те ли са „толкова народ“?

— Тежко̀ ти, властниче, ако десет-петнайсет души…

— Гяури и на султана душмани — вметна многозначително аянът.

— … са малко народ за тебе. Чобанин по баирите да беше, ти щеше да трепериш и с кръвта си да пазиш някой да не ти умори или затрие десет-петнайсет овци, а горко̀ ти, щом си пастир на люде, пък с такава лека ръка ще погубиш десет-петнайсет от тях!

— Ако бях чобанин и се появеше чума в стадото ми, щях да туря под ножа не петнайсет овце, а петнайсет пъти по петнайсет. Пък чумата, обхванала тези гяури, е по-страшна от всякаква друга.

Отговорът му беше умен и сръчен, това и двамата почувствуваха. И Тахир ага вече бе готов да се усмихне победоносно, но гостът не му даде време:

— Грижовният чобанин заколва добитъка само след като се е уверил, че няма надежда за спасението му.

— Или като види, че заразата наистина е влязла в тялото му.

— А ти, Тахир ага, чобанино на живи люде? Ти увери ли се, че за болните от твоето стадо няма друг илач освен ножа?

— Не само че са чумави, ами чак проядени от чума. Друго по-нататък не ме интересува.

— Увери ли се? Прегледа ли една по една болните овце, аян ефенди?

Тахир ага издържа, без да мигне, укорния му поглед и храбро излъга:

— Уверих се.

Хаджи Рифат се озърна. И на същата полица, където преди година време го бе оставил, видя подвързания с кожа Коран. Прекрачи, взе го в ръка, потърси из страниците му и прочете на глас:

— „О, истинно вярващи, защо говорите онова, което не вършите? Най-омразно в божите очи е, че вие казвате онова, което не вършите.“^[1] — Затвори Корана и го положи пак на полицата и се върна при посрамения аян. — Човек, колкото и високо да се е издигнал, не е излишно понякога да отваря Свещената книга. Не е случайно, дето са я нарекли Водителят^[2]. И дето тя казва още в първата си сура^[3]: „Води ни в правия път, пътя на ония, към които си благосклонен…“

Тахир ага можеше в отговор спокойно да заяви, че е разпитал един по един всички затворници, но тази проста и лесна лъжа не се мярна в главата му; той беше достатъчно благороден, за да разчита на нея. Старецът помисли същото и в себе си похвали постъпката.

— А ти какво искаш от мене? — попита злъчно Тахир ага. — Да потупам тези хаирсъзи по рамото, да ги нахраня и напоя и да им река „Ашколсун“?

— Искам да бъдеш справедлив, аян ефенди. И наказанията, които определяш, да отговарят на прегрешенията.

— Мигар е малко да вдигне някой въоръжена ръка срещу падишаха?

Той нападна погрешно и това не остана незабелязано от стареца:

— Вдигнаха ли ръка? Кой и кога вдигна ръка срещу падишаха, Тахир ага, че никой от правоверните в Сливен не е видял и чул?

— Имали вземане-даване с тия, дето вилняха из Влашко, и с другите, дето още леят кръв на правоверни долу, на юг. Трупали са пушки, джепане, барут…

— Вижда се — укорно поклати глава старецът, — осъдил си ги за мислите зад челата им. Дарбата да разбира неизговорени мисли притежава единствен аллах. Или ти смяташ себе си равен на аллаха, Тахир ага? А защо пък не? Щом окачваш хората на крушата, ти очевидно си равен на бога, защото притежаваш петия ключ на тайното знание.^[4]

— Моите отношения с бога остави на мене! — раздразнено рече Тахир ага. И с това искаше да приключи разговора. Но старецът не бързаше да си тръгва:

— Заключените в хапуса нямат никаква вина към исляма…

— Така е — призна аянът, — вината им е срещу девлета.

— Ти и държавните въпроси ли оправяш насаме с бога?

Тази задявка аянът посрещна със снизходителна усмивка:

— Правоверен съм и се прекланям пред единствения и истински бог. Онзи, за когото е писано: „Бог е един, вечният бог. Той не ражда, нито е роден и няма нито един подобен нему.“^[5] Но като аян и заместник на падишаха в Сливен аз съм длъжен да се прекланям и на друг бог — девлета.

Хаджи Рифат се бе съмнявал в успеха на своята мисия при аяна още от самото начало, но в този момент той окончателно разбра пълната безполезност на своите усилия. За да посмее Тахир ага, един все пак дин-дьонме, вероизменник, да противопостави аллаха на девлета, ще рече — бога на държавата, това означаваше, че решението му е безвъзвратно, че и да умре или да заплати за него с живота си, той не ще го отмени. А може и от Стамбул да са му подсказали каква да бъде съдбата на заговорниците… Стигна ли до това откритие, старецът видя цялото безсмислие на своите усилия. И тази картина го озлоби. Подхвърли:

— Не обичам богове, които залязват.

Откакто се знаеха, Тахир ага бе чул много остроти от устата на стареца, но всички те, взети заедно, го бяха наранили по-малко, отколкото сегашната. Как дръзваше този дъртак да изрече подобно сквернословие в присъствието на аяна? Как посмя да каже, че османският девлет е бог, който залязва?

„Тътени!“ — забуча в ушите му думата, научена тази сутрин от Георги Силдаря.

Аллах, аллах, мигар вече сме доживели да видим как свещената земя на исляма се рони под нозете ни? Или това са само тътените? А роненето — то ще бъде, когато настане предречената от Силдаря буря.

Аянът изведнъж осъзна, че е започнал сам себе си да убеждава, с едната си половина да спори с другата. И усети не гняв, а истински бяс срещу хаджи Рифат. „Не обичам богове, които залязват!“ Разглезен си ти старче от хорската почит, та плещиш, каквото ти падне на езика. Но почакай, Тахир ага не е човекът, който ще прости някому да вещае залеза на девлета. Дори и на тебе! Издай се още малко, още мъ-ъ-ъ-ничко.

— Кажи докрай мисълта си, хаджи. За залеза на османския девлет ли беше думата ти?

Онзи го изгледа спокойно — дълго и настойчиво.

— Залеза на османския девлет ли? Откъде измисли това?

— Че нали преди малко…

— Тахир ага, Тахир ага — сега посетителят сякаш мъмреше и наставляваше малко дете. — Не си за възхвала, Тахир ага. Непростим грях е да не чете Корана даже човек, далечният прадядо на който се е сражавал рамо до рамо с Пророка за правата вяра. А за онзи, който не може да се похвали с толкова дълго потекло правоверни, то вече не е грях, а чист серсемлък. — После добави строго: — Ей там е Свещената книга. Не я дръж за украшение, а разгръщай страниците й и попивай в себе си тяхната мъдрост. Като изляза, прегледай сура „Говеда“ и ще разбереш за залеза на какви богове съм говорил.

И си отиде, като пропусна да се сбогува.

Тахир ага дълго не помръдна. Не провери в Корана — беше сигурен, че в сура „Говеда“ ще намери точно онова изречение, което чу от устата на стареца. Стоя така, прав и разкрачен, сред стаята, а после на висок глас изговори нещо, което само той си разбираше:

— Невям и това беше тътени…