Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

4

Бяха в безопасност зад дебелите стени на метоха, ала примираха от страх, шепнеха и ходеха на пръсти. А така не беше само сега, когато Сливен ехтеше от тъпаните на Тахираговия аскер. Този страх се захвана още през зимата, когато се подочу за разните лудешки, работи и турците почнаха да точат ножове, усили се в края на февруари, когато самите турци издадоха че „нещо се е захванало в Молдова“ и се чуха имената на Ипсиланти, Тудор Владимиреску и Сава Бинбаши. А днес по едно и също време дойде мълва, че „на юг цяло Гръцко се е вдигнало“, а на север, отвъд Дунава, „на турчина такова яйце му се пече на задника“, че събира цялата си войска…

Стояха един срещу друг, ослушваха се в далечното бумкане и избягваха да се гледат. Ала когато тъпаните и зурлите прозвучаха някъде наблизо, пръв Кирияк не издържа. Той остави настрана янтарената си броеница, която цял час бе лежала в шепата му, с пъшкане и пуфтене смъкна крака от миндерлика и така, по чорапи, приближи към прозореца. След него се размърда и Димитраки и подир малко двамата вече напразно се мъчеха да погледнат навън през матовата непрозрачност на опънатата върху черчевето наблажнена хартия. Помъчиха се и не успяха. Тогаз Димитраки извади ножката си и рязна на хайвер-кеята една цепка, не по-широка от стегнато изпреден конец, и залепи око на нея.

— Дай ножа — рече архиерейският наместник и проби и другата хартия.

Дълго, много дълго оглеждаха двамата онова, което ставаше отсреща, на малкото мегданче между конака[1], Хаджи Реджеб джамия и хапуса. Там думкаха даулите и пищяха зурлите, а аскерът, накачулен с оръжия и торби, пееше и пушкаше във въздуха, пък на най-кръвожадните не им стигаше тоя сербезлък, та минаваха отстрани на конака и под шумните възгласи на другарите си разиграваха като карагьозчии някаква сцена при широко разперените клони на Старата круша.[2]

— Избират клони за нашите вратове — изпъшка Кирияк с такъв отчаян глас, сякаш вече го бяха подкарали към крушата.

Димитраки не отговори. И не отлепи око от своя процеп.

След още половина час думкането и игрите престанаха, юзбашии и онбашии се разтичаха и криво-ляво построиха аскера като за поход. Тогава се появи аянът на висок дорест кон и даде знак за тръгване. След него закрачи музиката, като сега гайди подеха „Кестермето“, Тахираговата песен[3], а подире й се проточи аскерът.

Когато се изниза цялата войска, Димитраки се върна на предишното си място и — нещо много рядко за него извън къщи — напълни чибук и запуши. Архиерейският наместник претърколи лоестото си тяло и го разположи на миндера. Заговориха чак когато вече не се чуеха тъпаните на войската.

— Сте се хапя аз, много сте се хапя! — загрижено поде Димитраки чорбаджи, като отлепи за малко цевта на чибука от устните си. — Ама така става тя винаги, когато цовек се поведе по акъл като твоя.

— За какво ме нападас, цорбадзи? — със смес от несъгласие и угодливост попита Кирияк.

— Добре знаеш за какво — продължи все на „елински“ чорбаджията. — Гърци, власи, нашите българи, сърби — всички са се вдигнали „за вяра“ срещу полумесеца, а аз, пръв елин на Сливен, стоя настрана и дъвча нокти. Нали такъв съвет ми даде? Ами ако утре всичкото християнство надвие турчина?

— Ха, ще надвият турчина! Туй да го видя, няма да го повярвам…

— Спи ти на туй ухо. Ама мен сигурен човек ми рече: ингилизите поддържали елините в Морея, а пък княз Ипсиланти, дето сега пои коня си на Дунава, бил московски генералин и втори началник в московската войска след царя[4]. С такива царщини зад гърба си като нищо могат видя сметката на султана. Наспроти твоите кроежи и… съвети.

— Не бързай да ме нападаш, Димитраки чорбаджи — остро рече наместникът. — Или невям си забравил, че ти си предал Тодория Ексара преди още да се посъветваш с мене?

Освен рязкостта, в отговора на Кирияк се съдържаше и една полускрита заплаха, която чувствителният за тези неща чорбаджия не пропусна да забележи. Той изчука чибука си о мангала, продуха цевта и каза примирително:

— Ние ли криво богу се молихме, бог ли криво ни разбра? Погледнеш ли сега — и тъй лошо, и инак лошо. Нито на турчина да служиш, нито с бунтарите другарство да правиш. Пък стара мъдрост е, че между двата стола се пада на земята… Какво ще речеш, Кирияк?

— Кой знае, може да е най-хубаво да останеш там, където си сега, сиреч между двата стола, чорбаджи. Ще рече — изчаквал си досега, няма да стане нищо, ако изчакаш още малко. Поогледай се, подуши във въздуха, ще разбереш накъде отиват работите…

* * *

Една неделя след заминаването на Тахир ага с войската хаджи Михал повика на съвет главните завераджии. Опасно бе да се съберат в града, та по съвет на Силдаря щяха да се видят по среднощ във воденицата на неговия зет Пею Смеденов на „Аркаръ коруч“. Мястото беше подбрано благоразумно: достатъчно далеч от града, за да тръгнат нататък дембелите и туткуните от конака, пък и Пею беше извън подозрение. Разставиха и стража около воденицата. Нея Сяро осигури много лесно — проводи човек и повика Кара Танас и дружината му; момчетата завардиха околността на воденицата, а Кара Танас (на него водачите на съзаклятието разчитаха много — нали в бранното умение се е учил от Индже Стоян войвода[5]!) щеше да участвува в съвета.

На уречения час се събраха всички, които хаджи Михал беше повикал: самият той, хаджи Михал хаджи Василов, Георги Силдаря, чорбаджи Еню, Сяро Барутчията, хаджи Нойко и Кара Танас войвода. Силдаря и Кара Танас не се деляха един от друг — срещаха се за първи път след онзи паметен ден на Агликина поляна.

Шестимата мъже се здрависаха, насядаха в кръг по столчета и пълни чували и хаджи Михал поде:

— Работата не отива така, както я мислехме, братя. И затуй си рекох, че трябва да се съберем и поприказваме.

— Какво? — попита чорбаджи, Еню. — Да не би вече гаджалите да са надвили християнската войска?

— Не, таквоз нещо не съм чувал. Но чух друго. Княз Ипсиланти не искал да мине Дунава.

Някои замълчаха, други изпсуваха, а Силдаря прецеди през зъби:

— Още отначало си знаех аз какво ще излезе, щом се прави с гърци!

— И княз Ипсиланти се бил видял в чудо, казват — продължи хаджи Михал. — Защото Русия отказала да помогне обединената християнска войска.

— Русия? — повтори смаяно хаджи Нойко. — Не може да бъде!…

— Руският цар изгонил Ипсиланти от своята войска и…

— О, боже! — изпъшка отчаяно Еню. — И друго ли има?

— … и дал съгласие султановата войска да се прехвърли оттатък Дунава, за да срази войската на Заверата.

— Не може да бъде! — повтори хаджи Нойко. — Царят на християнска Русия ще прави ортаклък с чалмалията в Цариград. И защо, защо?

— За да имало мир между двете царщини и в Европата. Тъй го рече онзи, дето ми донесе лошия хабер.[6]

Дълго време никой нищо не рече.

— Е, хубаво де — обади се за пръв път Кара Танас войвода. — Руският цар се отрекъл от нас. Не е добре, няма защо да си кривим душите, ама да кажем едно „майната му“, па да си гледаме работата сами.

Върху лицето на войводата светеше хладна суровост. А гласът му — също като снагата: стегнат и жилест.

— Случи се да се срещна, преди три дни на Харамията[7] с Добри войвода[8] — продължи войводата. — Той с момчетата си и аз с моите. Та седнахме ние на хайдушко чеверме и се разприказвахме. И той е от нашите, него Алтънлъ Стоян го покръстил, че затова като мен не разпуснал дружината си за зимата. И от дума на дума — до близката кръщавка стигнахме. И тогаз Добри рече една приказка, дето искам сега да ви повторя. Защо ще чакаме гърци и власи да минат Дунава, вика, ами…

— А, гърци и власи! — прекъсна го сърдито Георги Силдаря. — Едната третина от момчетата, дето са под байраците на Тудор Владимиреску и княз Ипсиланти, били наши, българчета. Туй от устата на Тахир ага го зная.

— Както и да е. Та Добри викаше, защо да чакаме други, а не се вдигнем ние сами. Ей го на̀, да вземем нашия Сливен. Тъй както е сега без войска, само да се понапънем — вие отвътре и ние отвън, за една нощ ще го вземем.

Никой не го подкрепи. Мнозина недоверчиво поклатиха глави.

— Сливен не е турската царщина — рече хаджи Нойко. — Хич да не се лъжем, турската царщина е голяма и силна, не можем така с голи ръце да й скършим врата. Ще вземем Сливен ние, туй го вярвам. Но не се ли вдигне българинът едновременно навред, ще се разшетат низам и башибозук и ще ни удавят в кръв. Тогаз и Сливен ще мине по своя ред.

— Така е — потвърди и хаджи Михал. — Слезе ли християнската войска отсам Дунава, туй ще бъде знак всички посветени в делото да станат като един и да грабнат оръжието.

— А защо знакът да не бъде развяването на байрак с Христов кръст тук, в Сливен, или горе, на Чаталкая[9]?

— Защото така е уговорено — натъртено и с леко раздразнение каза хаджи Михал. — И защото онези, които знаят какво е положението и в Българско, и по целия полуостров, са преценили, че тъй трябва да бъде.

Този отговор не задоволи войводата, но той си замълча.

— Не можем да изменяме онуй, което е тъкмеж на главните войводи — тежко рече чорбаджи Еню, — ама и още дълго да протакаме не можем. Гаджалите душат, ще ни открият. Ей го на̀, сабахлен са ходили копои от конака при уста хаджи Кутьо, тюфекчията. И при другите тюфекчии ходили. Питали ги за пушките.

— И как да не питат? — обади се хаджи Нойко. — Друга година са продавали на аскера по шест хиляди пушки годишно[10], а тази и едната третина не е стигнала в турски ръце. То турчинът е ахмак, ама чак трева не пасе…

— И при мен дойдоха — каза Сяро и от горните греди на воденицата се посипа брашънце. — Защо не съм предал барута, питат. Лъгах ги, както можах, ама хванаха ли се — един господ знае.

— Вижда се, още много чакане не можем издържа — обобщи Силдаря. — Ще мине ли княз Ипсиланти Дунава, тук на своя глава ли ще развеем байрака, аз не знам. Само едно ми е ясно: проточим ли още дълго, делото ще пропадне, а ние мърцина ще увиснем на крушата.

Всички погледи се извърнаха към хаджи Михал. А той ги пресрещна спокойно, като човек, който не се чувствува виновен за несполуките.

— Затова ви събрах тази вечер, братя — каза той, като неволно повиши глас. — Вчера сутринта дойде при мене вестоносец на Заверата от Габрово. Разковахме подковата на добичето му и прочетох писмото, което се криеше под нея. Навред от двете страни на Стара планина посветените в делото люде са така объркани, както сме ние тука. Тъй било в Осман пазар[11], Шумен, Ески Джумая[12], Търново, Габрово, нашия Котел, а вестоносецът продължи нататък към Ямбол, Филибе и Средец. Навред! И решило се от всеки град да се изпроводи по един човек, които да се съберат в Свищов и сетне всички заедно да минат във Влашко, за да настоят пред княз Ипсиланти час по-скоро — с благословията на московския цар или без нея — да премине в Българско, за да вдигнем въстанието. Събрах ви, за да ви кажа това и да решим ще пратим ли и ние човек при княза Ипсиланти и кой да бъде той.

Четирима прошумяха едновременно и одобрително, четирима изговориха името на хаджи Михал; петият беше Георги Силдаря. Той мълчеше, гледаше изпитателно към хаджията с очи, които бяха заприличали на тесни цепки, и не се опитваше да скрие как старото съмнение и неверие трупа мисъл връз мисъл зад гладкото му широко чело. Погледна към него с въпрос и хаджи Михал и дълго останаха така те двамата, никой не отклони, не сведе поглед. Най-сетне се обади Сяро Барутчията:

— Ние казахме нашата, Силдар. Кажи да чуем и твоята воля.

Георги Силдаря отговори, но не нему, а като се обръщаше към хаджията, водач на съзаклятието в Сливен.

— Ясно, че трябва да бъдеш ти, хаджи Михале — заговори той бавно, като претегляше всяка дума. — Но пътят е дълъг, имаш нужда от чирак да ти помага, да се грижи за тебе и добичето ти. Какво ще речеш, ако за чирак ти пратя моя малък син Васил?

Едва забележима усмивка сви устните на хаджи Михал хаджи Василов — разбираше той недоверието, което се криеше зад уж благите думи.

— Приемам, Георги Силдар — произнесе той ясно. — Зная защо провождаш момчето и точно затова приемам. Кажи му утре по съмнало да дойде у дома. Кон да не води, аз ще му дам.

Над воденицата на Пею Смеденов продължи да тегне грижата…

Бележки

[1] Конакът се е намирал на мястото на сегашния Окръжен народен съвет.

[2] В Сливен се говори, че преди Освобождението българските хайдути и революционери са били бесени на известното дърво Стария бряст на бул. „Ленин“. Надпис в този смисъл е поставен при дървото. Но това е неточно. За масова бесилка на поборниците е служела една круша с много разперени клони (авторът притежава автентична снимка на това дърво с обяснителен надпис, направени през 1888 година), която се е намирала някъде около входа на сегашната сграда на Окръжния комитет на БКП. На Стария бряст е имало обесени (както впрочем и на почти всички дървета по улиците) само през Освободителната война, при отстъплението на турската армия след погрома на Сюлейман паша.

[3] Тази гайдарска мелодия е позната и днес в Сливенския край, все под името „Кестермето“ или още „Маршът на Тахир ага“. Нотирана от проф. Стоин, тя може да се намери в книгата на Д. Константинов „Жеравна“, 1948. „Кестермето“ е провлачена мелодия, в която на места гайдите изведнъж млъкват и само тъпанът „продължително тумка на вървеж“. На това прекъсване и насичане се дължи и името на песента.

[4] Александър Ипсиланти, грък по народност, бил син на влашкия княз Константин Ипсиланти. Завършил военно училище в Русия, служил в руската армия и се прославил във войните срещу Наполеон (в сражението при Улм загубил дясната си ръка). Произведен генерал, той бил назначен адютант на Александър І. Но през време на въстанието Ипсиланти не получил подкрепа от Русия — цар Александър І, краен реакционер и враг на всякакви революции, не само не подпомогнал Заверата, но и я осъдил.

[5] Докато изворите недвусмислено сочат Сяро Барутчията като съратник на Индже войвода и след това участник в Заверата от 1821 г., същото не може да се каже за Кара Танас. Действително Ради Боев (в „Стоян Индже войвода“, ДВИ, София 1956) го поставя като един от помощниците на Индже, но не посочва откъде е почерпил това сведение; проучените от нас източници не го потвърждават. Същото се отнася и за прочутите войводи от епохата (с изключение на Добри войвода, за когото ще стане дума в следващите страници) — няма поименни исторически данни да са съдействували на Заверата. Но ролята, приписана им от автора, не бива да се смята за груба измислица — по-нататък Кара Танас е доказал, че ако не я е играл, то положително е бил достоен за нея. А че хайдутите, намиращи се в Стара планина, не са били чужди на голямото начинание, свидетелствува следното изречение у д-р Табаков (т. ІІ, стр. 71): „Приготовленията в Сливен са били големи и в тях не са участвували само гражданите в града, но и излезлите вече в Балкана сливенски хайдути“.

[6] Истината е друга. Крайният реакционер император Александър І от нищо не се е страхувал повече, отколкото от революциите, дори когато имали националноосвободителен и верски характер. Затова той напълно подкрепял Свещения съюз на европейските монарси, една от главните цели на които била задушаването на „революционния дух“ от всякакъв характер. Именно поради тази причина Александър І предал въстаналите християни от Балканския полуостров на турците.

[7] Харамията — местност в Сливенския балкан, източно от връх Българка, някога известно хайдушко сборище.

[8] Добри войвода — роден в Сливен през втората половина на ХⅤІІІ в., бил хайдутин при Трифон войвода, а после и при Индже. След като Индже войвода разтурил дружината си и се изселил, Добри станал самостоятелен войвода и действувал до към 1828 година.

[9] Днес Чаталка, връх в Сливенския балкан (вис. 1065 м.). Турското име означава: „чатал“ — раздвоен, „кая“ — скала, твърд камък.

[10] Към епохата Сливен е бил прочут център на оръжепроизводството. За времето непосредствено след 1821 г., когато поради въстанието тюфекчийството е било силно ограничено, д-р Табаков пише (т. ІІІ, София 1929, стр. 59), че „сливенските тюфекчии били задължени да дават на правителството 500 пушки годишно“. Но турски документ от 1827 г., когато икономиката на Сливен е отново в разцвет, съобщава, че „Високата порта изисква месечно по 500 цеви или годишно по 6000“; тази цифра възприехме и за времето преди погромите около Заверата. Френско съобщение от 1834 г. говори дори за производството на 12 000 кремъклии пушки.

[11] Осман пазар — днес гр. Омуртаг.

[12] Ески Джумая — днес гр. Търговище.