Цончо Родев
Тътени (88)

1

Откакто научи българската поговорка „Кучето скача според тоягата“, Роман Алексеевич Корзухин започна да гледа философски на края на две от своите илюзии.

Първата — четенето. В двадесет и пет от всичките си тридесет години той смяташе за невъзможно да прекара — е, нека не бъде един, но цели три дни, без да прочете поне една страница. Когато се върна от оня свят (изразът принадлежеше на деншчика Василий), той остана няколко дни в онова състояние, което по късно сам уподобяваше на сутрешния полусън — не спиш, но не си и буден и възприемаш околния свят от някаква неизмеримо далечна дистанция. Като се събуди окончателно, Корзухин наред с постоянния си глад почувствува и нужда да чете. Ала докато с физическия глад Василий се справяше с поредица от гастрономически чудеса, то за духовния, четенето, нямаше никакъв изход. И не за ден, два или три — така продължи повече от полугодие.

Като се увери в това, Корзухин започна да запълва времето си не само със занимания от „духовната сфера“ в случая изучаване на българския език и опознаване на българския народ, — но и с физическа деятелност, която бе напълно нова за него. Той бе имал само смътна и донякъде фантастична представа за труда на селянина, ратая, слугата; сега доброволно и с удоволствие се включи в този труд и не само не се срамуваше и не изпитваше досада, но изживяваше и нещо като радостта на откривател. Да сече дърва, да насолява сланина и опушва месо, да преработва зеленчуци за зимнина, да пере, да кърпи, да готви и прочее, и прочее — това бяха все човешки деятелности, които той бе познавал като глаголи, а едва сега откриваше значението им.

Като помагаше на Василий, дойде крахът и на втората му илюзия. Корзухин бе получил възпитанието си в семейство, в което честността бе върховен закон. Кражбата — това беше една от големите форми на безчестието, а тук той не само се научи да краде, но дори и изпитваше някакво тайно удоволствие от кражбите си: правеше го и не толкова за обогатяването, колкото за риска, усилието и емоциите, свързани с кражбите.

Крадяха по правило само от турски села, от турски къшли и мандри — това беше категорично условие, поставено от Василий и възприето с ентусиазъм от майора: като наричаше плячката „контрибуции“, той имаше все пак някакво, макар и съмнително по стойност оправдание пред себе си. А иначе кражбата даже му се услаждаше. И ако му се случваше да измине петнадесетина версти с една овца на раменете, той не само не се чувствуваше гузен, ами дори се гордееше с „подвига“ си.

Ако към описаните занимания прибавим и лова, приблизително ще изчерпим нещата, които запълниха тази първа зима на Корзухин върху българска земя. Ловуваха двамата с Василий много, по-близо и по-далеч от укритието си и с всякакви оръжия — с хитроумни капани, с пушки, че и с обикновен нож. За два от ловните си подвизи Корзухин след това обичаше да разказва до края на живота си. Опрели гръб до гръб, въоръжени само с ножове, веднъж през зимата те се справиха с цяла глутница вълци, та жилището им после бе застлано с осем вълчи кожи. При друг случай пак през зимата Корзухин уби един глиган, поне осем пуда^[1] тежък, като за оръжие използува обикновен топор; следвайки съветите на своя ментор^[2], той причака глигана зад едно дърво край горската пътека и го повали с един единствен удар, разцепил черепа на животното.

Благодарение на всичко това, когато оръдейната канонада призова него и Василий отново под стените на Силистра, майорът не само се бе отърсил от всички следи на жестоката болест, но бе както никога досега силен, пъргав, издръжлив. Да не говорим, че покрай това бе усвоил съвсем задоволително български, научил се бе да уважава труда на всяка слугиня или мужик и във възпитанието му в духа на крал Артур^[3] се бяха появили съвсем нови черти…

Но преди да го видим през пролетта да се сражава отново срещу турците, трябва непременно да споменем един негов разговор с деншчика му Василий. Наскоро след като бе излязъл от своето състояние на полусън, Корзухин извика деншчика при одъра си и с думи и жестове му изрази благодарността си за своето спасение. Непривикнал на такъв род отношения, Васил дълго се чуди къде да дене ръцете си, пък неочаквано изтърси:

— Слушай, твоя милост, толкоз ли е тая благодарност, че да мога и аз да поискам нещичко от тебе?

— Разбира се — каза офицерът и се постара някак си да поскрие разочарованието си — не му беше приятно да узнае, че е бил спасен поради очакване на някаква отплата.

— Щом е тъй, ето какво искам от твоя милост: дорде сме живи, нивга втори път да не отваряш уста за благодарности. Кой каквото могъл — сторил. И го е сторил от сърце, не за благодарности.

Русинът бе поопознал българите, па и своя Василий, та не заговори повече на тази тема, макар че благодарността никога не напусна сърцето му. Както ще видим, те се върнаха към нея още веднъж, но тогава го поиска вече деншчикът.

* * *

Обсадата още не беше завършена, та докато се водеха артилерийските двубои, полковете още маршируваха с развети знамена към отредените им места. Ако ги гледаше, лековерен човек би могъл да помисли, за някакво предварително споразумение със Серт-Махмуд паша двете войски да не си пречат, докато дойде времето за същинските сражения. Ала своеобразната военна идилия не продължи дълго. Неочаквано турците извършиха енергичен излаз от крепостта и създадоха паника в авангарда. На помощ на обърканите предни части се притече 12 егерски полк начело със своя храбър командир генерал майор княз Прозоровски. Излазът, както се казва по военному, беше подавен и дори егерският полк премина в преследване на излезлия от Силистра неприятел. Тогава обаче се оказа, че старецът Серт-Махмуд бил по-хитър, отколкото го смяташе руското командуване — изтегляйки частите си, той в същност преднамерено бе увлякъл полка в предварително простреляно от артилерията на крепостта пространство и сега откри унищожителен огън с няколко батареи. Един от първите, които станаха жертва на турския огън, беше намиращият се до княза подполковник от Генералния щаб Ладиженски, който получи тежко нараняване. Княз Прозоровски лично вдигна ранения на ръце, пренесе го по-назад и заповяда да го отнесат в лазарета. И тъкмо се връщаше отново към командното си място, турско гюлле го удари в хълбока и разпиля вътрешностите му.^[4]

Смъртта на генерала предизвика суматоха; мнозина побягнаха в различни посоки, баталионите и ротите се объркаха и войниците започнаха да стават лесна плячка за падащите гранати. Противникът разбра това и уж изтеглящите се турски части повторно се обърнаха и нападнаха. Някои от егерите побягнаха; офицерите, поразени от гибелта на своя командир, губеха ценни минути в бездействие. И точно когато настъпи онзи миг на сражението, в който капризната Белона^[5] оставя на участниците в битката сами да я превърнат в победа или поражение, пред разколебаните солдати от 12 егерски полк изскочи непознат офицер, с мощен глас събра вниманието върху себе си, подчини на волята си войниците и офицерите (включително и по-старшите от себе си) и от тълпа създаде отново войска. По-късно егерите щяха да си спомнят много любопитни подробности — отшелническата му брада, тънката лятна униформа, видяла и по-добри дни, липсата на сабя в ръцете му, странната и живописна фигура на мъжа, който го следваше неотлъчно като сянка, — но това щеше да бъде по-късно, в часовете на спокойно връщане към миналото. В критичния миг те само чувствуваха волята му, способна да възвърне силата им, и се вкопчиха в нея.

С няколко бързи заповеди майорът (защото непознатият беше с пагони на майор) построи полка в боен ред, с два-три залпа накара турците да загубят желание за ръкопашен бой, после заповяда отстъпление, за да извади егерите от поражаемото пространство на силистренските батареи.

Последните от изтеглящите се роти все още ставаха жертва на гюллетата, когато някъде от фронта се подаде гръмогласна команда „На краааа-ул“^[6] и пред отстъпващия полк се появи конна група, чиято златна украса издаваше представители на най-висшето началство. Изглежда, че бяха наблюдавали краткотрайната битка през далекогледите си, та не спряха пред изстъпващите се напред малки и големи командири от полка, а се насочиха към онзи, непознатия. И като стигнаха до него, спряха и чинно оставиха един от тях — беше главнокомандуващият граф Иван Иванович Дибич — да бъде на един кон разстояние пред другите.

— Вие ли, господин майор, организирахте полка за посрещане на повторната турска вилазка^[7]? — попита Дибич, като се мъчеше да прикрие изненадата си от необичайния външен вид на офицера.

— Преувеличавате заслугите ми, ваше високопревъзходителство — скромно отговори запитаният. — Само гласът ми се оказа по-силен.

— Оставете преценките на мене — каза главнокомандуващият по такъв начин, че не се разбра дали това беше смъмряне или похвала. — Представете се!

— Майор Корзухин Роман Алексеевич от 31 егерски полк.

Граф Дибич имаше валчесто бръснато лице, което, според мнозина, по грозота отговаряло само на грозотата на фигурата му.^[8] А когато гримасничеше — нещо често за него, — това лице ставаше направо отвратително. Тъй беше то и сега, когато той само сви вежди в почуда:

— 31 егерски? От Шести корпус? Та вие сега би трябвало да сте на път някъде между Шумен и Провадия! Обяснете се, господин майор.

С няколко сдържани изречения Корзухин описа събитията в живота си от есента до преди два часа, когато случайността пожела да се върне в армията точно при смъртта на генерал княз Прозоровски.

— Този ли? — попита Дибич, като посочи с поглед човека, свойски застанал до рамото на майора, окичен с цяла колекция от допотопни оръжия.

— Тъй вярно, ваше високопревъзходителство, този е българинът Василий, мой деншчик и двукратен спасител.

Негово високопревъзходителство приготви уста да зададе нов въпрос, ала едно ново нещастие спря думите му — турско гюлле, очевидно изстреляно от далекобойно оръдие, отнесе главата на един от солдатите, тълпящи се зад Корзухин и след това се търколи в опасна близост до бляскавата свита и до самия Дибич. С любопитство, но без никаква следа от страх Дибич проследи гюллето, съскащо и премятащо се преди взрива, и не само не побягна, но не направи даже крачка встрани, когато то избухна и вдигна гейзер от пръст и камъни. Смелостта на главнокомандуващия бе посрещната с гръмотевично „ура“ от егерите. Дибич го изчака да заглъхне, безучастно изчуквайки с пръст прашинките от китела си, а после каза:

— Любопитен съм да чуя в подробности вашите преживелици, господин майор, но това ще стане друг път, при по-щастливи обстоятелства. За сега по-неотложно е да се явите при генерал-лейтенант княз Любомирски и да му предадете следните мои заповеди. Да ви зачисли на подходяща длъжност в дивизията, може би именно в осиротелия 12 полк. Да ви снабди с всичко необходимо, включително, хм, с една по-благоприлична физиономия. Апропо, същото се отнася естествено и за вашия деншчик. И най-сетне — да ви представи за подходящо награждаване. Разбрахте ли?

— Тъй вярно, ваше високопревъзходителство.

Дибич козирува за сбогуване и смушка коня си, но после нещо в майора, изглежда, го усъмни, та дръпна отново поводите и попита:

— Ще предадете ли на княз Любомирски нарежданията ми?

— Само първите две — призна Корзухин.

— Неоправдана стеснителност? Излишна скромност?

— Истината е много по-проста, ваше високопревъзходителство. Българите в лицето на моя деншчик ме научиха да преоценявам всички форми на почест и слава, които досега съм приемал на доверие.

Нова гримаса — този път тя изразяваше колебание между гняв и разбиране — „украси“ лицето на главнокомандуващия.

— Установеният и утвърден от опита и традициите ред в една армия е по-важен от личните предпочитания на чиновете в нея. — След тези думи можеше да последва заповед или поне заплаха, но Дибич притежаваше достатъчно вътрешно благородство, за да не прибегне до тях. Той се задоволи да потърси с очи и да се обърне към един офицер от егерите, който стоеше наблизо: — Подполковник, вашето име?

— Павлов Дмитрий Викентиевич.

— Чухте ли преди малко моите нареждания?

— Тъй вярно, ваше високопревъзходителство.

— Е добре. Заповядвам да заведете майор Корзухин при княз Любомирски и вие лично да предадете нарежданията ми.

— Разбрано, ваше високопревъзходителство — козирува подполковникът. — Ще бъде изпълнено, ваше високопревъзходителство.

Дибич се отдалечи, последван от позлатената си свита. Един съвсем млад, голобрад офицер, прапоршчик^[9] някакъв от тези, които се тълпяха наоколо, възкликна подир него:

— Гледай го ти, малкия Наполеон! Очи в очи със смъртта и пак не трепва…

Корзухин също имаше на какво да се учуди, та попита подполковник Павлов:

— В същност какво прави граф Дибич тук?

— Как? И това ли не знаете, човече? Граф Дибич е сега главнокомандуващ Втора армия. На мястото на Витгенщайн…