Цончо Родев
Тътени (95)

8

Прие го така, сякаш цял живот го бе очаквал. И пратеникът на Халил паша се обърка от този прием. Не е лесно да идваш като палач, а да те посрещат като приятел. Младият строен и гиздав юзбашия толкова се чудеше къде да си дене ръцете, та трябваше Тахир ага дълго да го предразполага, за да успее най-сетне да изпълни мисията си. Московците вдигнали много голяма патърдия, задето аянът някъде около Айтос теглил куршума на някакъв техен илчия — тъй започна забитинът, — чак до Едирне проводили свои офицери да искат да им бъде предаден човекът, който е нарушил законите на войната и е стрелял срещу пратеник, защитен от бяло знаме.

Тахир ага го чуваше само наполовина. Кой знае защо, в този момент той искрено се забавляваше. Забавляваха го бледоватите, повече жълти, отколкото кафяви очи на юзбашията, които му приличаха на избелели бадемови черупки, смущението и несръчността му, онова което щеше да каже след малко — всичко, всичко го забавляваше, освен една проклета мисъл, която натрапливо не излизаше из главата му: по време на Мехмед, Баязид и Сюлейман неверниците са отваряли уста само за да просят милост, не и да искат обяснения от победителите… Люшкаше се Тахир ага между досадата от тази мисъл и безпричинното удоволствие, та за известно време дори престана да следи приказките на забитина. И се стресна едва, когато в стаята се бе възцарила тишина. Извини се:

— Афедерсин, юзбаши ефенди, ти като че ли попита?…

— Попитах те дали е вярно, аян ефенди. Дали е вярно, че ти си застрелял пратеника с бялото знаме.

— Нали вашите големци са разпитвали половината от хората, с които бях на Капубаир? Или мислят, че аз ще се закрия зад някаква лъжа? Не, юзбаши ефенди, не! Речи на пашата така: Тахир ага не е човекът, който ще ближе онова, дето е плюл… Дори когато над главата му е секирата на джелатина. Но това са си мои работи. Ти продължавай, чоджум.

Аян ефенди галиба виждал, че работите вървят на лошо, продължи забитинът. Ако силите на падишаха не спрат московците тук, в Сливен, ще им дадат отпор при Едрине; не ги ли спрат и там… Изобщо аян ефенди разбирал, че може скоро да започнат преговори за мир, стигне ли се дотам, падишахът и девлетът ще плащат за всяко нещо, което московците…

— Например смъртта на илчията с белия байрак — каза Тахир ага. — Ясно!

— Халил паша, като признава заслугите, твоите и на джинса ти, и като те има за уважаван бостанджи-баши и кара-кулак…

— И тъй нататък, и тъй нататък — прикани го към краткост аянът.

— … оставя на тебе да решиш дали да бъдеш предаден на московците и да загинеш от техните джелати. — Юзбашията гузно остави на миндера до себе си една добре сгъната бохчичка. — Вярвам, че ще ме разбереш, аян ефенди.

Какво ставаше днес с Тахир ага? Смъртта — собствената му смърт! — беше на две крачки от него, а той се държеше така, сякаш бе отворил вратата си за най-славния от славните джумбуши.

— Я подай — рече ухилен, — я подай насам бохчичката! Искам да видя Халил паша, като признава заслугите ми и така нататък, дали се е посвидял… — И като отвори пратката, додаде доволно: — А, не, не му се е досвидяло. Копринено е.

Говореше за въжето, което Халил паша му бе изпратил.

Юзбашията се изправи:

— А на мене не се сърди, аян ефенди. Войник съм и изпълнявам заповеди…

— Знам, чоджум, знам, всичко знам — успокои го Тахир ага. — А на пашата предай, че московците няма да изпитат радостта да осъдят един аян на падишаха. Утре по това време той вече ще може да съобщи и на тях, и в Едирне, че убиецът на илчията се е преселил в рая на правоверните.

Когато остана сам, Тахир ага поиска наргиле и бавно го изпуши до последната глътка. Нито страх, нито кахър, нито някаква особена мисъл го занимаваха — мюсюлманската му вяра го бе научила да приема всичко с примирение, а животът многократно му бе показвал, че специално за него най не заслужава да се кахъриш — никой на този свят не е останал безсмъртен.

Престоя така в бездействие до икиндия, тогава прати да предупредят в харемлъка за него и по-късно, вече по здрач, се премести там. Яде с охота всичко, което обичаше, наслади и очите и ушите си със сластните песни и танци на халайкините си, но не притегли нито една от тях към себе си. Махна им с ръка да се отстранят, а задържа само старата Зюлфие. Не ставаше за любов Зюлфие, вехта беше, за да събуди мъжка страст, и това тя го съзнаваше, та кротичко го насочи към чаровете на другите му жени. Тахир поклати глава — решил бе да остави при себе си анджак Зюлфие; тази вечер нямаше желание за любов, а искаше да поприказва. Това смая Зюлфие:

— Какво знае една халайкиня, господарю мой, прекарала целия си живот между четирите стени на харемлъка, за да отговори на въпросите ти или да ти даде съвет?

— Може би ще те питам нещо, което не се отнася до света навън — ръката му сякаш събори стените и посочи всичко, което беше отвъд тях, — а до света вътре в нас.

— Но това никой не го прави!

— Никой правоверен, искаш да кажеш. Но не забравяй, че аз съм дин-дьонме и че половината кръв в жилите ми е гяурска. Гяурите имат жените си за приятели и първия съвет търсят от тях.

Зюлфие отвърна с учудване и страх:

— Ти винаги си се срамувал от тази своя гяурска кръв, господарю.

— Срамувам се и сега. Срамувам се, макар че, както вървят нещата — думата му бе за войната и Зюлфие го разбра, — скоро май ще е хубаво да се родееш с християните. — Тахир ага въздъхна, но замаза въздишката си с една усмивка. — Ето какво исках да те питам, Зюлфие. Що трябва да извърши човек, ако краят му е вече близо?

Тя го стрелна с очи и забави отговора си.

— Нещо лошо за себе си ли ще ми кажеш, господарю мой?

— Нищо, което аз смятам за лошо — извъртя по витийски Тахир ага.

— Преди смъртта си един мъж трябва да уреди земните си работи — след известен размисъл каза Зюлфие ханъм. — Да се погрижи за близките си, които ще го преживеят, и да оправи сметките си със своите врагове.

— Моите близки — рече аянът — са обезпечени до девето коляно…

Жената си позволи да го прекъсне — също необикновено събитие в една мюсюлманска къща:

— Казваше, че въпросите ти не се отнасят за тебе, господарю мой!

Умът му прекалено бе погълнат от онова, за което говореха, за да го отклони за хатъра на една жена. И завърши думата си:

— … а като че не останаха хора, които хем да са ми врагове, хем да са живи.

Някаква нова мисъл трепна в мозъка на Тахир ага, изпревари останалите. Чакай — възпря се сам, — нека първо внесе ред в главата си. Що е враг? Псето, скърцащо със зъби тайно по кьошетата, загдето някога е отнесло ритник, враг ли е? И заслужава ли да му се гони гарез?

— Не! — произнесе Тахир ага гласно. — Псето не е враг.

— Що рече, господарю мой?

Но мъжът бе загубил случайния си и тъй необикновен порив да говори като равен с една жена. И се задоволи да изръмжи неопределено — „жабата да си знае гьола“, туй означаваше този звук и жената, разбрала го, се сви като безсловесна твар, както го изискваше законът на харема.

Враг, на когото трябва да се отмъщава, е само онзи, който е успял да те засегне, да те нарани. За такъв човек няма прошка, не бива да има и забрава — той, децата и внуците му трябва да плащат извършеното. Това е ясно! Ясно е и друго — по тая линия Тахир ага можеше да бъде спокоен: ще си отиде от света без такива неразплатени сметки.

И в този миг аянът усети студена вълна̀ да плисва сърцето му. Защото отново си спомни за Георги Силдаря и оная една единствена дума, която отрови живота му.

Вълната, която владееше сърцето му, сега се изкачи нагоре и удари и главата. Със Силдаря Тахир ага се бе разплатил на два пъти — веднъж го обеси и веднъж простреля. Но за раната, нанесена му на времето от приятеля му гяурин с неговите „тътени“, това все още не можеше да се смята окончателно разчистване на сметката. Или поне не му даваше право да каже като за своите близки и наследници: разчистване до девето коляно…

Аянът плесна три пъти с ръце. Юсуф, главният евнух в харема, се появи веднага.

— Върви в селямлъка — заповяда му аянът. — Узун Шерифаа и Златю — ставаше дума за Златю от Кумлука, сеизина на Тахир ага — да ме чакат. Ако пък са си отишли, да се проводят хора да ги повикат.

Евнухът излезе заднишком.

— Ти беше права, Зюлфие — рече Тахир ага, — бях забравил една сметка. Но, иншаллах, ще поправя тази грешка.

— Ти пак говориш тъй, господарю мой, сякаш…

— А не, а не! — Той беше възвърнал предишното си добро настроение. — Не се готвя за умирачка, Зюлфие. Но сега е война. Войникът трябва винаги да има на ум, че куршумът, предназначен за него, вече може да е излят… — Той се поусмихна доволно. — Кажи на жените да изпеят онази, моята. — И подсказа с плътния си глас: — „Пенджеремде бир бейаз…“

Зюлфие излезе, побави се навън, а когато се върна и седна на предишното си място, през завесата долетяха нежни звуци, изтръгнати от струните на саз, сетне един глас, сякаш задъхан от любов — в него Тахир ага позна гласа на Дургадън — поде песента:

На прозореца ми нещо бяло

се показа за миг,

после пак се отдръпна —

това сигурно е самодива.

 

Някоя вечер луната изгрява

и като че ли ме пита:

— Светът е голям гроб —

без любов какво има в живота?

 

Любовта ти нека обвие цялата ми душа!

Нека да изгние плътта ми —

може и ти да се превърнеш в дух

и някой ден да ме потърсиш…

Той изслуша разнежено обичната песен на младините си.

— Благодаря, Зюлфие. И на тебе, и на жените оттатък благодаря. Ще ми бъде приятно, ако утре чуя да пеете отвреме-навреме същата песен… — Той бавно се надигна. И кой знае защо му скимна да завърши с една поговорка: — „Бу дюня сонсуз бир шаркъдър — ашколсун беджерене.“^[1]

Нито векилинът, нито сеизинът бяха в конака, но скоро пристигнаха, задъхани. Тахир ага се оправи първо със Златю — заповяда му още тази нощ да отиде до баните, да му донесе оттам един бинлик вода и да се погрижи до сутринта да бъде хубаво изстудена. А когато сеизинът излезе, обърна се към Узун Шерифаа:

— Помниш ли един гяурин и девлет-душманин, Георги Силдаря на име?

— Как да не помня! Нали го обесихме на собствената му порта?

— Що стана с децата му?

— Кажи го, че се запиляха. Четири ги имаше, две останаха. Една дъщеря като луда крава и един син, който май не е съвсем с всичкия си.

— Да не е Бяно Абаджи?

— Същият. Ама ако го наречеш Ая Бяно, комай повече ще улучиш.

От паметта на Тахир ага изплува образът на един мъж, силен като мечка, пък с приказки на светец. Или на безобидна мравка.

— Какво пък, такъв му бил късметът — каза си.

— Що, аян ефенди? — не дочу векилинът. — Ая Бяно ти допада, а?

— Допада ми. И ще го докажа. „Табак севдиги дерийи дувардан дувара вурур.“^[2] Вдигни колкото хора ти трябват и върви го доведи. Бутни го в кауша, аз утре сабахлен ще се позанимая с него.

— А жената, аян ефенди? Перушан Силдаровката?

— Нея остави! Не сме стигнали дотам с жени мегдан да делим.

Някъде изгърмяха топове, планината подхвана ехото, препрати го от чука на чука, за да го изхвърли накрая над смълчания Сливен.

— Върви — каза Тахир ага. — Каквото е писано, ще стане…

Отиде в другата стая, легна си и на часа̀ заспа. Никакви сънища не смутиха неговата последна нощ.