Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

9

Коста Топракчиев се зарови из раклите, извади нещо плоско и четвъртито, грижливо загънато в чиста кърпа, и го подаде на Бяно.

— Приготвил съм ти го дар…

Бяно разгъна кърпата. Вътре беше онази безценна книга с надпис отгоре „Кириакодромион, сиреч Неделник“, която преди години бе многократно чел и препрочитал.

— Защо ми я даваш? Да я изчета още веднъж? Ами че някои от беседите аз навярно още помня наизуст… — Той порови из паметта си и изговори напевно:

„Понеже кой люби ближний братия свой, той у светлост живей, и у него соблазн не има. А кой ненавиди ближний братия свой, у темнота ходи и не знай камо ходит, понеже лукавая темнота ослепила очи его. Заповед имами от бога да любим друг друга, да не имами лукавство в сердца нашя…“[1]

— Добре, добре, вярвам ти. Но пак ти казвам, давам ти я в дар. Нека колчем ръката ти попадане на „Софронието“[2], да си спомняш за мене.

— Какви са тия думи? — сви вежди Бяно. — Приказваш тъй, сякаш…

— Сякаш, да, сякаш… — Коста помълча малко. — Реших да остана, Бяно. — Той вдигна предупредително ръка: — Знам, знам всичко, дето сега ще ми кажеш. Знам, че е неразумно и опасно. Знам, че катилите, дето се трупат по горите, вече захванаха да режат глави…

— Тъй е — натърти гостът. — Оня ден са заклали трима мирни пътници от Нейково, вчера същата участ сполетяла и едно дванайсетгодишно момче, излязло към лозята.

— Знам. Знам още, че всеки разумен човек ще ме нарече балама. И то си е така, балама съм, моят разум също ми го казва. Но сърцето ми повелява да остана. Него не мога да надвия. Каквото и да му приказвам.

— Разбирам — кимна Бяно. — Разбирам те по-добре, отколкото предполагаш. — Сетне се усмихна горчиво. — Съвсем се скапа нашето скъпо Братство, Коста. Излиза, не сме били узрели за собствените си стремления. — Той нежно помилва книгата, но личеше, че умът му не е в нея. — Помниш ли приказката за братята и снопа пръчки? Е, тъничко и слабо излезе ликото, дето е свързвало нашия сноп! Разединихме се, изпокарахме се, а утре вятърът съвсем ще ни разпилее. Ти оставаш тук, някои ще кондисат във Влашко, други ще продължат още по-нататък… — Предишната невесела усмивка отново сви устните му. — И до какви чудноватости стигаме, откакто се скъса ликото! Помниш ли, че веднъж Добри заплаши пред целия град хаджи Иван със смърт, защото хаджи Иван съветваше преселване в Русия, пък Добри теглеше към Влашко? Сега хаджи Иван е решил да не отива по-далеч от Влашко, пък Добри се е писал за поселване в Русия… Да се смееш ли, да плачеш ли…

— Във всеки случай мен ме избива на плач. — Коста наистина едва удържаше сълзите си. — За нашето Братство приказваш и жалиш, дето тъй или иначе свързваше неистински братя. Ами какво ще кажеш за нас, братята Топракчиеви? Никога за нищо не сме се делили и, както е думата, все от една паница сме яли, пък сега и ние се разпиляваме.

— Христодул? — попита бързо Бяно; най-напред за него, члена на Братството, беше мисълта му.

— Заминава — въздъхна Коста. — Не смее да остане, зер турците знаят, че се бе хванал да снабдява московската войска. С него отива и Недялко. Пък Андрей като мене… О, господи, какво нещастно време! Брат от брата да се разделя… — Той приближи до Бяно и го притисна в прегръдките си. — Да се сбогуваме — рече. — Каквото е писано, нека стане!…

Бяно не отговори на прегръдката му.

— Е, можехме и да не бързаме толкоз — каза. — Има още цяла неделя до заминаването, все ще се случи да се видим…

— Цяла неделя? Ти… какво? Не чу ли телялина днеска?

Смъртна бледост покри лицето на Бяно.

— Кажи! — изговори с мъка. — Нищо не съм…

— Нали уж гьочът бе насрочен за двайсети? Телялинът извести, че московският везир изменил думата си. И ще тръгвате една неделя по-рано, на тринадесети…

— Че то е… Че то е след три дена…

— Даже пълни три няма. Та затова…

* * *

Когато се прибираше към къщи, Бяно разбра, че очевидно е бил единственият човек в Сливен, който не е знаел за променения ден на заминаването — от всяка християнска къща долиташе шум на смутна шетня, примесена начесто с плач на деца и вайкане като на умряло. Улиците пък бяха препълнени с конски каруци със сандъци и волски коли с ритли — стопаните невям изведнъж се бяха уплашили да не изостанат в товаренето на „гьочовете“. Такава една кола, даже с отсега запрегнати волове, във всеобщата бъркотия някой бе спрял пред неговата, Бяновата къща…

Бяно бутна портата. Преди още да прекрачи в двора, зърна някакъв мъж да стои на хаета и да държи на ръце детето. Измина половината двор и чак тогава го позна.

— Добре си дошъл, тате! — каза сърдечно, като го приближи. — Кахърях се, дето Янка ще замине, без да се сбогува със своите…

Здрависа се с Руско чорбаджи, даже се приведе да целуне ръката му, но тъстът не позволи, изтегли десницата си.

— Хубаво, че не ти е скимнало да ни я доведеш — рече. — Пътищата, сега не са за пътуване. Гъмжи от читаци. Дорде дойда днес, не веднъж и не дваж, четири пъти съм се крил по шумаците, да не попадна в ръцете на разните кеседжии…

Влязоха, в одаята и седнаха край оджака. Времето беше топло като за април, но много влажно, та беше приятно да усещаш топлината на огъня. Особено ако си помислиш за седмиците и месеците, които те очакват и в които за нищо няма да мечтаеш така, както за прикътана одая с пламтящи главни в огнището…

Разположиха се двамата мъже, Яна поднесе мезе и бърдуче с ракия, малкият Боян пълзеше по чергата около тях и току се мъчеше да се изправи на още несигурните си крачета, а чуваше се как Иванчо, синът на Мавроди Коджакара, си играеше на двора.

Разговорът някак си не потръгваше. Мъжете отваряха дума ту за едно, ту за друго, ала тя скоро-скоро се затваряше от само себе си. Докато траеше този дълъг период на вдигане на невидимите прегради помежду им. Бяно тайничко изучаваше бабалъка си. Руско чорбаджи беше някъде между петдесетте и шестдесетте, ще рече — бая̀ възрастен за тогавашните разбирания, но още държелив; доброто му здраве, пословично за Градец, изглежда се съюзяваше с чорбаджийското му самочувствие, та по външен вид и обноска трудно можеше да му се даде повече от четиридесет, най-много четиридесет и пет. Имаше среден ръст, плещест, белокос, а върху широкото му лице, разделено на две от гъсти прошарени мустаци, се смесваха или по-скоро се редуваха добродушие и решителност. Върху това лице Бяно сега откриваше честа сянка на притеснение и се чудеше с какво ли той или домът му причиняват това чувство у бащата на Яна.

Най-сетне Руско чорбаджи се престраши, па подхвана отдалече:

— Голяма бъркотия цари във вашия Сливен. От пет-десет години го зная, такъв не съм го виждал. То шетня, то коли, то денкове, то вайканици…

— Не може да бъде другояче, тате. От шест семейства петте се стягат за път.[3] А като не ти дават повече от една кола товар да вземеш?… Пък за плачовете — ех; да оставиш родно място, то е все едно част от себе си да погребеш…

Руско чорбаджи не остави разговора да се отклони по пътя на душевните терзания на изселниците.

— Още в Градец научих, че вие с Янка също се готвите за път. Онзи злощастник, твоят приятел Мавроди, ми го каза.

— Така е, тате. Наистина се каним да тръгнем.

Гостът се поколеба още един последен миг, после каза:

— Ще тръгнете, думаш, но как? С какво? Не можете носи на гръб и дете, и покъщина, и храна…

— Не знам — помрачня Бяно. — Два дена остават до тръгването, а нищо не можах да уредя. Уж беше казано, че московците ще дадат коля на такива като нас…

— Ами че те ангели-разпоредители да имат, пак няма да сколасат в тия два дни да доведат коля и добитък на всички като вас, дето си нямате! — Бяно мълчеше. — Та като научих всички тия работи от приятеля ти, рекох си тъй: А бе аз не съм им чужд на тия хора, баща на Янка съм и дядо на Боянчо, та… та доведох една кола за вас, Бяно. — Гласът на чорбаджията бе станал тих и невям умолителен. — Ще я приемеш ли?

Едва сега Бяно проумя цялото странно поведение на бабалъка си. Той бе рискувал своя живот, за да доведе и им подари една кола за дългия път, а като си бе спомнил опъванията на Бяно около сватбата, дето едва склони да приеме някакъв дар от бащата на жена си, чудел се е човекът как да отвори дума за новото си добронамерение.

Бяно се разсмя:

— Дали ще приема ли? Не само ще приема, ами ще река като амуджите: „Курбан текейе гелмиш“[4]

Гостът така се зарадва, че просто рипна от столчето си и се втурна да прегръща поред и дъщерята, и зет си.

— Тъй кажи бе, момче! — повтаряше, задавен от хихикане. — Тъй кажи бе! Пък аз се гърча толкоз време като настъпана змия… — И реши да кове желязото, докато е горещо: — Идвай по-скоро навън, че да не мъчим добичетата с вратове в хомота…

— Колата с ритлите пред вратата ли? — почуди се Бяно. — Тая, с охранените волове?

— Идвай, идвай и не питай повече! — разбърза се тъстът.

Излязоха, разпрегнаха и прибраха воловете, после се оказа, че под сеното в колата имало и някой и друг чувал с храна, но Руско чорбаджи съумя за нея да говори като за нещо ей така, покрай другото. Когато се прибраха пак в къщата, нощта беше почти настъпила. Нахранила, измила и турила да спят децата, Яна беше сложила трапеза за възрастните. Вечерята започна весело и оживено. Докато лапаше с охотата на човек, пътувал целия ден, и честичко посягаше към чашата със сливенското „черно огнено вино“[5], Руско чорбаджи разказваше за Градец, където, противно на Сливен, разчитаха на закрилата на своя добър Ведат бей[6], та само на брой семейства се канели да се преселват.

— Пък останалите сме решили да си изпитаме късмета — продължаваше той. — Нали сега султанът, думат, щял да ни прикотква с разни правдини. Е, ще изчакаме малко да се уталожи хавата и ще се вдигнем да просим буюрнаме — църква да градим. Срамота е бе, знаете! Такова богато село като нашия Градец, пък да се черкуваме в „папаз еви“… Тук в Сливен, в Едирнето, в Русчук, ако трябва — в Цариград ще отидем, но ще вземем буюрнамето, тъй сме решили.[7]

Разговорът продължи все тъй приятен и лековат, докато Бяно не попита за онова, дето отдавна пареше на езика му:

— Как стана така, тате, че в Градец не опазихте Георги Мамареца?

— Остави, не ме питай — свъси вежди гостът. — Като се сетя, и в гърлото буца ми застава.

— Чу се тук, че някакъв московски забитин и неколцина казаци го вдигнали и го повели на север.

Лицето на Руско чорбаджи стана неподвижно, ще речеш — от камък.

— Само това ли чухте? — попита.

— Мигар има и друго?

— Ех, деца, деца… Прибраха Мамареца, да. Ама заедно с него прибраха и още десетина от най-верните му юнаци. Между тях имаше един, за когото, да не беше тази орис, един ден щяха песни да се пеят. Бойчо, така се казваше. Бойчо от Тревненските колиби Цепераните. Ех, какъв момък! Вместо да го обсипят с награди и похвали, московците го заптисаха. Него, че и двамата му братя… А за вашия Мавроди сигур получихте хабер?

Бяно изтърва бонелата[8].

— Какво е станало с Мавроди?

— И той барабар с другите злощастници. — Руско чорбаджи също остави бонелата. — Хванахме двама от казаците, напоихме ги с ракия — ех, добри момчета и не са виновни за нищо… Та те, като направиха главите, казаха каква е работата. Получили били буюрултия от московския везир из Анхиало да заптисат Мамареца и още тези и тези от неговите юнаци, списък имало с имената на десетина завалии. И те — солдати хора — няма как, подчинили се.

— Рекоха ли нещо за по-нататъшната им участ?

— Мамареца, като поданен на московския цар, щели да оставят в Букурещ. А нашите момчета щели да отпратят много по-далече, в някаква местност Сибир, която била отвъд Московията.

Яна и Бяно се спогледаха многозначително и тя кимна утвърдително:

— Каквото сме обещали — рече, — ще го изпълним.

— Какво си приказвате вие там? — попита баща й.

— Преди да тръгне за Градец — отговори за двамата Бяно, — Мавроди Коджакара ни остави да му гледаме детето.

— Това, дето играеше на двора?

— Същото.

— Дайте го на мене — предложи веднага Руско чорбаджи. — Аз ще го отгледам, ще го направя човек…

— Не бива, тате — поклати глава Бяно. — Обещахме на Мавроди да го гледаме ние, като собствено дете да го имаме. И така и ще направим. — Минута-две всички мълчаха, погълнати от мислите си. После Бяно възкликна горчиво: — Ех, каква орис на Мавроди! Няма ни една злочестина, която да го е отминала. Ако има съвременен Йов, туй е Мавроди Коджакара!… Разликата е само тая, че Мавроди не се примирява и не рухва, а след всеки удар става все по-жаден за борба, по-серт.

Руско чорбаджи се прекръсти.

Бележки

[1] Цитатът е от раздела „Поучение на памят светаго великомученика Димитриа Мироточиваго“.

[2] Популярно и, тъй да се рече, интимно название на книгата, дадено й от народа по името на нейния автор — Софроний Врачански.

[3] Така д-р Табаков (ІІ, 145) определя броя на сливенските преселници:

„Броят на изселените само от града сливенци е бил около 15 000 души. В Сливен са останали от 2 до 3 000 жители българи.“

Селимински (ІХ, 85) твърди, че от 4 000 български семейства в Сливен са останали само 65, но това съотношение трудно може да се приеме за вярно.

[4] „Курбанът (сам) дошъл в текето“ (турска пословица). „Курбан“ означава добиче, заклано и сготвено за обредна гощавка (думата се употребява и на български); „теке“ е мохамедански манастир.

[5] Четиридесет години след описваните събития този израз ще бъде употребен от видния етнограф, археолог и географ от унгарски произход Феликс Филип Каниц в съчинението му „Дунавска България и Балканът“.

[6] До Освобождението село Градец се е управлявало от потомствени владетели — бейове. С изключение на един, живял в началото на ХІХ век, всички са оставили добри спомени у населението със своята почтеност, с доброто си отношение към раята и с многото случаи, когато са спасявали селото от изстъпленията на свои сънародници.

[7] Както читателят вече знае (срв. бележка 42 към втора книга), намерението наистина е било изпълнено. В 1832 г. първенците на Градец, начело с Руско чорбаджи, успели да издействуват буюрнаме от русенския валия Мехмед Саид до сливенския аян Садък ага (да не се смесва с прочутия Садък паша Чайковски) „да поправят черковата си“ — каквато те в същност са нямали, — при условие да не е „нито с един пръст повече от старите размери“. И на мястото на „папаз еви“ жителите на Градец вдигнали църквата „Свети пророк Илия“.

[8] Бонела — вилица (на сливенски диалект). Думата се употребява и днес.