Цончо Родев
Тътени (28)

10

— Мога да се закълна — каза хаджи Молла, — че Тодория Ексара все пак укри нещо.

Сплела пръсти на скута, Анифе ханъм не изпущаше нито дума от неговия разказ. Тя не трепна от ужас, когато слушаше за жестокото мъчение, но и не изрази възхита от мъжествената издържливост на Ексара. Просто приемаше нещата такива, каквито са.

Анифе ханъм най-сетне вдигна очи:

— Каза ли на аяна тези свои съмнения?

— Да не съм луд? — обиди се хаджи Молла. — Кажех ли му, той щеше да продължи да измъчва онзи нещастник. И в края на краищата — да го убие…

Майката остави на лицето си предишната ледена маска.

— Ако е вярно, че такъв заговор съществува — рече, като се мъчеше гласът й да звучи безлично, — сега в Сливен, има хора, които не могат да си намерят място…

Тя пак не гледаше сина си, но усети погледа му върху себе си — настойчив, питащ, сърдит, малко уплашен. Не беше глупаво момчето й, напротив. Имаше хаджи Молла по турски бавна, но по български гъвкава мисъл, която не се задоволяваше с думите, а винаги се силеше да надникне и отвъд тях.

— А-а-а — проточи той и в този звук вложи непривична студенина и толкова ясно изразена неотстъпчивост, че можеше да й спести продължението, — това не можеш да искаш от мене, мале. Не е честно да го искаш! То ще значи да отида срещу себе си, срещу вярата си, срещу дълга си. — И повтори: — Не можеш да го искаш!

Тя можеше да каже, че не е поискала от него нищо, но не го стори — нито имаше желание да го лъже, нито той щеше да се излъже. И така се разделиха.

Хаджи Молла тръгна към конака. Анифе ханъм го наблюдава през пердето, докато той се загуби към Сарашката чаршия. След това се върна и седна на същото място, където бе седяла и преди малко. Направи го несъзнателно, но не случайно — знаеше, че негласно ще продължи разговора със сина си.

Някога, преди да стане от Анка на Анифе, тя бе весело и пъргаво момиченце, от рано възпитано в труд, набожност и омраза срещу турците. Не знаеше годината, но затова пък много добре си спомняше как баща й, средноимотен селянин от някакво русчушко село, бе застрелян от аскерите посред Дунава, когато се опитваше — изоставил жена и три деца — да се добере с лодка до Измаил, за да се запише войник при руския генерал^[1] и да воюва срещу агаряните. Една година по-късно двама низами откраднаха нея и брат й Петко — бяха от онези, които се прибираха на юг след сключването на мира с русите^[2]. Две събития — убиването на баща й и открадването й, — които съвсем не спомогнаха да се разсее омразата, насадена в сърцето й още с майчиното мляко. Също обезчестяването й, извършено с дивашка грубост от единия турчин на някакъв кръстопът близо до Одрин и пред очите на всичките двайсетина отвлечени деца, робският пазар в Цариград, раздялата с Петко, когото купи един анадолски бей… Нея пък купи заможен чифчия от Жеравна. Човек се случи — не я насили да приеме исляма, ценеше я, както турците не ценят кадъните си, създаде й охолство, приличен живот. Ала тя не можа да забрави. И до ден днешен наред с примиреността на Анифе ханъм — се проявяваше отвреме-навреме непримиримостта на Анка, дъщерята на селянина, който не успя да стане доброволец при русите…

Сега, докато седеше на миндерлика, тя пак беше Анка. Боже мой, сговор на всички християни срещу полумесеца! Ами че това значеше… Ех, Молла сигур е прав за себе си. Но представя ли си той какво изживяват в този миг онези, които се готвят утре да премерят сили с поробителя? Ами ако между тях се случи човек, слаб душевно, който, пред заплахата от провал, ще потърси спасение за себе си в предателството?

Дълго седя жената така, с ръце на скута и наглед в безметежно спокойствие, а в същност напрягаше докрай ума си да разреши тази загадка — кому от трийсетте хиляди жители на Сливен трябва да се обади. И мислеше: ако Тодория, един чорбаджия, е в съзаклятието, то навярно главните съзаклятници са все от неговата черга люде. Туй умозаключение щеше да й изглежда твърдо като челик, ако Димитраки, издайникът на Ексара, не беше също чорбаджия… И след като много време блужда в затворения кръг, Анифе ханъм изведнъж си спомни за Бяно. Не защото го познаваше от дете. А защото точно Бяно, синът на Георги Силдаря, преди няколко месеца на пазара и посред бял ден едва не преби с един удар някакъв въоръжен до зъби нехранимайко-османлия. Не е възможно, мислеше жената, ако съществува заговор, такъв юнак и луда глава да не е в него. Пък ако заговор не съществува, не е Бяно човекът, който ще я предаде…

Тя помисли още малко, пък се надигна и потърси дебелия си шал и яшмака. Знаеше, че болестта може да я срази и да я повали мъртва насред пътя. Ала бе решила: по-добре да умре насред пътя, отколкото възпирана от презрян страх никога да не е прекрачвала в него.

* * *

Имаше няколко причини, за да предложи само той да стои в дюкяна през тези дни. Най-напред така се спасяваше от гюрултиите в къщи, от потока Трънкини дружки, който течеше от тъмно до тъмно през дома, от данданиите и обичаите. Друга причина беше, че сутрин, съвсем малко удължавайки пътя си, той минаваше покрай дома на Димитраки чорбаджи и кривейки очи до самите ъгли, оглеждаше онова, което високите чорбаджийски дувари позволяваха да се огледа. Само веднъж му се мярна моминско сукманче, алено и синьо, не зърна тя ли беше, ала му стигаше да види хаета, по който тя минаваше стотици пъти на ден, стълбите, част от двора, за да даде храна на мисълта си за много часове.

Да мисли за Божура…

Тази събота сутрин Бяно пак бе застанал на обичайното си място в дюкяна — срещу вратата, през която уж гледаше към Абапазар, шадравана и минувачите, а в същност не виждаше нищо. И се губеше, в едно смътно и неясно бъдеще, в което не различаваше никакви подробности, но което съдържаше най-важното — двамата с Божура, заедно, завинаги…

Изведнъж някой отвън се блъсна във вратата, после една безформена фигура се появи и се люшна напред в дюкяна. Едва сега Бяно напусна мечтите си и забеляза, че беше жена, туркиня. И че е болна и трескава. Понечи да се спусне към нея, да й помогне, но тя го спря с властно вдигане на ръката и му каза на чист български език:

— Недей! Каквото и да стане, дори да умра, не ме докосвай! Стой по-далече от мене! Знаеш, може да заплатиш с живота си… — Тя се свлече на пода и облегна гръб на чувалите. — Ти си Бяно, нали? Бяно, Силдаровият син? — Той потвърди. — А аз съм Анифе. Анифе, майката на хаджи Молла. Слушай, кажи на твоите, че Тодория е мълчал, не е издал нищо и никого. Запомни ли? Тодория е издържал, тъй им кажи!…

— Нищо не разбирам, Анифе ханъм. Кой е този Тодория?

— Тодория Ексара, как да не го знаеш! Димитраки го е предал на аяна, но той устоял на всички мъчения, изтраял. И не станал издайник.

— И на кого да го кажа това, Анифе ханъм?

— О, боже! — простена жената, пък притисна ръка до гърдите си и с едно неопределено хлъцване се строполи върху плочника.

Бяно се стъписа, но после хукна навън. Затича се към къщи — Трънка и приятелките й бяха единствените, за които си спомни. Ала съдбата се показа благосклонна към него (или към Анифе ханъм — кой би могъл да го каже?) — едва измина двадесетина крачки и попадна на Нехиря ханъм, жената на хаджи Рифат. И я позна въпреки фереджето й. Изтича до нея и замаян от стоварилата се върху него грижа, току-речи да я задърпа за ръката. Но се въздържа и само я замоли задъхано:

— Помогни… Анифе ханъм… Там… в дюкяна…

С повече самообладание или с повече опит от него, жената не загуби време да го разпитва. И забърза заедно с него. Когато влязоха в дюкяна, Анифе ханъм се бе свестила и се мъчеше отново да седне с гръб до чувалите. При тази гледка Бяно отново сплете пръсти и така ги изви, че ставите му изпукаха. Нехиря ханъм, която вече приклякаше до повалената жена, му се скара през рамо:

— Как не те е срам бе? Я се виж какъв мъж си, а… Хайде, сега гледай да ми отвориш работа и тебе да свестявам! — После придаде на гласа си нещо като нежност: — Не се плаши, Анифе. Аз, дъртата Нехире, съм тук. А където е Нехире, там всичко се оправя.

Помогна й да седне и пак подвикна на Бяно:

— Ти бе! Излез навънка, затвори вратата и застани пред нея, че тук ще поразгърдя Анифе ханъм. Никого да не пущаш, чуваш ли?

Половин час по-късно двете жени излязоха. Анифе ханъм се подпираше на ръката на хаджи Рифатовата жена. Когато минаваше покрай него, изгледа го продължително. И от този неин поглед на него му се дощя земята да се продъни под краката му и да го погълне…