Цончо Родев
Тътени (69)

3

Паскал хаджи Кутьов потри ръце:

— Ох, ох, ох!… Пак ще разтрием нечия гърбина!…

— Ама сега да ги нямаме — по детински нацупено се обади Мавроди Коджакара от ъгъла. — Без мене не ще се размине разтриването, пък ако ще…

Събираха се у Бянови и с предишната строга скритост (поради нея той бе завел жена си у Мавроди, да са двете заедно с Неда), а това им спомняше онова събиране, когато решиха „да разтрият гърбините“ на Димитраки чорбаджи и на наместника Кирияк. Още бяха осмина — липсваха Иванчо Куртев, който по това време беше в Цариград, хаджи Иван Селимински и Добри Желязков. Впрочем точно в този момент безшумен като призрак при тях се появи и Добри.

— Какво ще става тази нощ? — попита той вместо „добър вечер“.

— Колкото ти знаеш, толкова и ние — отговори му Бяно. — Даскал Иван поръчал да се сберем тук и да го чакаме, пък ако ще и цяла нощ.

Добри Желязков зае място на миндера, опасващ стаята от всички страни, извади чибук (в последно време бе пропушил) и захвана бавно и замислено да го пълни с тютюн.

— Не виждам каква бъркотия може още да има — тихичко се обади хаджи Нойко, — която да не сме извършили досега, та тази вечер да я скрояваме…

— Аман от тази твоя бъзливост! — озъби се насреща му Мавроди Коджакара. — Щом ще се ослушваш ден и нощ като заек, по-добре стой си в къщи, при фустата на жена си!…

— Хайде, хайде! — сопна се Христодул. После цял час никой не продума, никой не помръдна. Само по едно време Бяно стана да налее масло в лампата и туй бе единственото движение и в стаята, и в цялата къща.

Трябва да наближаваше полунощ, когато по басамаците отвън се разнесоха крадливи стъпки и след секунда в собата се появи Иван Селимински. В меките му кафяви очи грееха невиждани пламъчета, косата беше разчорлена, късата брада — настръхнала като четина, устните потрепваха от неовладяно вълнение.

Огледа ги един по един, после произнесе на пресекулки:

— Братя… Скъпи мои братя!… Идва… свободата…

Един миг всички бяха като онемели. После стаята се изпълни с неясната бъркотия на гласовете им, вихрушка от въпроси се изви около Селимински.

— Човек не може да се глуми със святото слово свобода!… — Селимински отново ги огледа, прочете нетърпението в очите им и каза: — Догодина се захваща война. Дядо Иван ще се вдигне пак срещу турчина, за да донесе свобода нам, на своите братя…

Дълга беше бурята, която последва тези думи. Когато най-сетне се поулегна, десетимата мъже насядаха, но вече не по миндерите, а по хасърите в средата на стаята, почувствували инстинктивна нужда да бъдат по-близо един до друг.

И тогава Селимински им разказа. Научил той, че някакъв руски офицерин, на царя-християнин пратеник, щял да пренощува в Сливен на път от Стамбул за отечеството си. Поразпитал и разбрал, че знатният гост отседнал в дома на хаджи Иван Йовчов. И си дал дума, каквото и да стане, да се види с него. Турците сложили шпиони да следят какво става около дома на чорбаджията, но Селимински се промъкнал през комшулуци и стобори и успял да стигне до московеца.

Царският пратеник се зовял Александър Йосифович Дюхамел и бил такъв, какъвто си е московецът в сърцето и ума на брата си българин — ласкав, обичлив, грижовен като по-стар брат. Седнали на тъмно един до друг със Селимински и взаимно се разпитвали. Гостът се интересувал за силата на турчина, за състоянието на проходите и пътищата, за храната, за духа на християнското население… Войната била неизбежна, защото султан Махмуд се заловил да хитрува и отказал да подпише някакъв си там от по-напред сключен договор^[1]. Тая обида цар Николай нямало да понесе, това било тъй сигурно, както е сигурно, че утре пак ще съмне. И едничкият възможен отговор бил…

— Кюския по краставите чутури на гаджалите! — изръмжа Паскал хаджи Кутьов.

— Помилуй, господи! — неопределено каза хаджи Нойко.

— Сигурен ли си, хаджи Иване? — възбудено рече хаджи Людскан. — Чу ли с ушите си светлостта му да изговори думата „война“?

— Как да не съм! Три пъти го питах и три пъти той ми отвръщаше едно и също: войната е неизбежна, а ние да бъдем предпазливи, ала и готови, та да използуваме благоприятните случаи…

— И после? — попита хаджи Христодул Топракчиев.

— После нищо. Измъкнах се и дойдох при вас. А господин Александър Йосифович Дюхамел утре ще продължи на север, към своите.^[2]

— Господ да бди над пътя му — прекръсти се хаджи Людскан.

Известно време членовете на Братството мълчаха — бяха зашеметени от вестта. „Дядо Иван“, „свобода“ — това бяха слова, за които малцина имаха нещо повече от смътна представа; но те бяха закърмени с тях като слова на надежда и упование, на вяра в светлата звезда на всеки един поотделно и на българското племе в цялост. И сега Селимински казваше: догодина (а за роба, превърнал търпението в свое оръжие, то е все едно утре) дядо Иван ще омете турчина и ще дарува свободата!…

И докато всички в Бяновата соба се отдаваха на сладкото, неизпитвано досега вълнение, чу се отрезвителният глас на Добри Желязков:

— А ние?

— Какво ние? — попита троснато хаджи Нойко. Попита нетърпеливо, бързо, троснато, сякаш загрижен да не би друг да го изпревари. — Какво ние? — повтори. — Ще се бият две царщини, дето всяка е колкото двайсет други, та до нас ли ще опре…

— Тоя пък, с неговите шупета — изръмжа Паскал. — Сакън, да не рече някой, че трябва и хаджи Нойко да…

— Довърши си думата, Добре — тихо предложи Селимински.

— Две царщини ще се бият — рече Добри Желязков. — Така е, ние не сме трета царщина. Ако погледнеш цяло Турско, нищо не е нашето Братство. Но то не значи, че трябва да скръстим ръце и да чакаме всичко наготово. Един камък ако можем да преместим и една съчка да вдигнем от земята, пак трябва да го сторим, щом ще подпомогнем дяда Ивана, Московлията.

— Имаше тук един от нас — подметна хаджи Людскан, — дето все разправяше, че и мравката си имала сестра. За дядо Иван ние трябва да сме мравката-сестра, тъй разбирам аз Добревите думи.

Друг път Селимински щеше да остави повече хора и по-дълго да говорят. Сега обаче той също се поддаде на припряността. Стана на крака и като прикова погледите в себе си, заговори:

— Братя, верни са словата и на Добри, и на Хаджи Людскан. Ние ще извършим нечуван грях и пред бога, и пред Отечеството, ако в утрешния час на превелико изпитание останем със скръстени ръце, безучастни към съдбата на бащинията ни. А не е истина, братя, че сме толкова безсилни, че помощта ни към дядо Ивановите синове да бъде мравешка помощ. Мравки щяхме да бъдем ние, ако останехме всеки сам за себе си да живурка, всеки сам да помага. Но ние сме сила, защото сме Братство! Спомнете си какво нищожество беше всеки от нас и каква юначна сила станахме, когато сплетохме ръце в едно.

— Тъй ще бъде и утре! — нетърпеливо откъсна думите от устните му Цено Коньов. — Ще се смае турчинът, като види каква хала се е спотайвала зад гърба му.

— Зер ние не сме само десет — добави Христодул. — Много пъти по десет са другите ни братя в Сливен, които ще ни последват, когато ще ги поведем.

Иван Селимински усети, че желязото е достатъчно горещо, та каза:

— Който от вас е съгласен да ме последва във великото дело да се борим за свободата на милото ни Отечество, нека улови ръката ми!

Осем здрави мъжки ръце се протегнаха, струпаха се като камара върху неговата. Със само секунда закъснение към тях се присъедини и ръката на хаджи Нойко.

— Благодаря ви, братя! За облазяване ще бъдем ние, когато един ден ще имаме правото да казваме: Не стояхме бездейни, когато се освобождаваше България. — Селимински спря, сякаш внезапно си спомни някаква важна подробност. — Но…

— Какво „но“? — трепна насреща му мургавият Коджакара.

— Когато създавахме Братство за взаимна помощ и за обща каса, нам бе достатъчно да си дадем обещание. Но в тази нощ ние тръгваме на буна, на бран срещу султана и полумесеца, а в една бран човек излага не кесията, а кожата си. За такава бран простото обещание не стига, братя.

— Кажи що трябва да сторим, хаджи Иване! — приканиха го едновременно няколко гласа.

— Трябва да отидем утре скрито при поп Шидер и да дадем клетва пред кръста и Евангелието, че ще бъдем верни на борбата, на която се обричаме сега.

— Поп Шидер ли? — усъмни се Коста Топракчиев. — Че той нали е… Поп Шидер не служи в църквата, хаджи Иване!

— Той си е пак богослужител, нищо че не служи в църквата — рече Селимински. — И е свят човек, понеже служи на господа, но не забравя и народа. Този родолюбец избрах аз като най-достоен да приеме клетвата ни.

— Няма защо да чакаме до утре — с привичната си прибързаност отсече Мавроди. — Дайте ми половин сахат време и аз ще ви доведа тук поп Шидера. Имаме се ние с него, от една махала сме…

И изскочи навън. Докато го чакаха, разговорът потече пак към онова, което днешното им решение предопределяше като тяхна по-нататъшна работа. Иван Селимински щеше да отиде в Шумен да основе и там Братство, бил посял той семето още когато имал школо и ученици от Шумен; другите трябваше да извършат същото в градовете, където имат сигурни връзки с отечестволюбци; да се засили тайната преписка с Иванчо Куртев, да се потърси такъв човек и в Букурещ, че едновременно да се следи какво става и при турците, и при московците; всички членове на Братството — тези, най-вътрешните, и другите, посветените отпосле — да се запасят с достатъчно храна за себе си и семействата си, а също с оръжие и военни припаси, за да може при случай Братството да посрещне всякаква опасност; да се издирят хора, които познават изтънко балканските пътеки и скривалища (на това място Бяно най-напред помисли за брат си), за да служат за връзка с московците, където и да се намират те, и да бъдат сигурни водачи на дядо Иван през българските земи; които могат — да излязат хайдути и да бият турчина откъм гърба, за същото да се привлекат и хайдутите, дето и без това са си в Стара планина…

Една след друга подсказваше Иван Селимински задачите, които от днес нататък щяха да ръководят Братството, а мъжете се надпреварваха кой с коя от тези задачи да се захване. И в тази надпревара имаше само една изненада: почудиха се братята, че Бяно пое за себе си връзката с хайдутите в Балкана. А двойно се почудиха, когато на въпросите им той простичко отвърна, че познава кажи-речи всички прославени войводи по тези места: и Алтънлъ Стоян, и Кара Танас, и дядо Цоню Брадатия от Драгоданово, и Генчо Къргов войвода…

Не бяха се разбрали още за всичко, когато Мавроди Коджакара се върна. Наистина водеше поп Исидора. Свещенослужителят не само не изглеждаше изненадан, че е вдигнат посреднощ, за да закълне участниците в едно тайно събрание, а напротив — гордееше се, че събранието е избрало него, та снагата му стоеше по-напето върху коравите селяшки крака, а брадата и гривата му се полюляваха по-войнствено от друг път. Единствен Бяно не се изненада от това попско делийство — помнеше той от баща си, че преди да се запопи на Исидор (по мирско кръстен Сидер, а по сливенски известен — впрочем както и сега — Шидер) цял Сливен предричал поприще на хайдутин и султанов душманин.

Поп Исидор издума едно „добър вечер“ към всичките, па отиде при Селимински и яката раздруса ръката му. Смаяха се членовете на Братството — не бяха подозирали този достлук между двамата. В едно оживено свойско шепнене Селимински очевидно посвети свещеника в главните цели на съзаклятието; така поне се разбра от неговия заключителен отговор:

— Щом е за таквоз нещо — каза поп Исидор, — заклевам ви в името и на бога, и на дявола, както ще хване по-добре!

И с тези думи пристъпи към работа. Надяна епитрахила си, в ръката му се появи посребрен кръст, но прерови десет пъти джобовете си и не намери Евангелието, беше го забравил. За друг това може би щеше да се окаже непоправимо препятствие, но той се задоволи да измърмори не съвсем приглушено едно „Майната му“, пък запретна расо и от навущата си измъкна една остра кама и я постави пред себе си наред с Христовия кръст.

— Застанете зад мене — не прикани, а заповяда — и повтаряйте, каквото изрека аз!

Прочете свещенослужителят „Отче наш“, като не се загрижваше да даде много-много време за повторение от онези, които в един глас изговаряха молитвата след него. Но като занарежда същинската клетва, той произнасяше по две-три думи и се заслушваше, сякаш следеше да различи всеки глас поотделно. Протегна поп Исидор корава, щедро покрита с черни косъмчета лапа към кръста и ножа и произнесе:

— Кълна се пред бога и пред българския род, че от днес съм войник за свободата на свидното ми Отечество, за което с радост ще дам и живота си. Заклевам се да пазя поверените ми тайни, да слушам моите войводи и начелници, да служа на делото със сърце и душа, със слово и нож, с десница и имане. Ако съм верен, нека светият кръст ме закриля; ако стана издайник, нека от този нож да получа моята казън. Заклех се!

Каза поп Исидор тази на бърза ръка съчинена клетва (хубава беше, не можеше да се отрече — ще кажеш, че той цял живот преди това я е съчинявал вътре в себе си, готвил се е за днешния ден), пък се прекръсти и сам пръв от всички долепи устни най-напред до кръста, сетне и до ножа. Последва го Иван Селимински, а подир него и всички останали. И който минеше през кръста и камата, попадаше в прегръдките на другарите си.

Така добродетелното Братство се превърна в революционна организация!