Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

7

То беше страшно време — време, ще речеш, на всеобщо бавно умиране. Ден не минаваше да не се сбогуваш с нещо — вещ, гледка, скъпо място, все едно че го откъсваш с нокти от сърцето си. И толкова последни неща, господи: последна Нова година у дома, последно сядане до стана, последно ловене на кръста във вира под Крайчова канара, последно жалостиво изскърцване на караджейката… И толкова обичаи, завещани от вековете и опазени през вековете, за които плакаха, но вече не изпълниха — на Свети Четиридесет не ловиха прилепи в Змееви дупки, за да задомяват старите моми[1], не зарязаха лозята на Трифоновден, нямаше и кушия в деня на свети Тодор, не прекадиха къщите и не сложиха късмети на васильовденската баница — кой кади къща, дето изоставя, и какви ти късмети, когато тръгваш към неизвестното?

Имоти, събирани с труда на много поколения, се разпиляваха пред просълзените очи на стопаните им. Станове, занаятчийски алеати, покъщина и сечива се продаваха на безценица, а като не се намираше кой да ги купи, просто се зарязваха или изхвърляха. Цената на бакъра спадна до трийсет пари оката — кажи го, че бадева ти го дават. Напразно се предлагаха на продан къщи, лозя, градини и други имоти: когато се изоставя град с 5 000 къщи, 100 воденични камъка, също толкова тепавици, 30 000 дюлюма лозя, обработени овощни и зеленчукови градини[2], кой ще даде грешни пари да купува имот? Болката караше някои да предлагат „да запалят града от четирите края“[3], за да не оставят поробителите да се разполагат под бащините им стрехи, но повечето не се съгласяваха — сливналии живееха с надеждата, че прокудата им ще бъде само „до някое време“ и че скоро щяха да се върнат.

Покрусата владееше града, а людете му се люшкаха между душевната сломеност и жаждата за рушение, родена от отчаянието; една детска сълза стигаше да хвърли цяла махала в безнадежден гнет, един лудешки повик за мъст — в жестоки изстъпления. И не можеше да се разбере кой към коя крайност повече клонеше: мъжете, уж корави и силни, уж твърди духом, комай по-често се разнежваха, а жените, дето все минават за по-сълзливи, повече от тях налитаха да търсят възмездие за теглилата си, сегашни и утрешни.

Такъв беше Сливен, когато наместникът божи в Одринската митрополия, владиката Герасим Критски, реши да го посети по великденските празници, та с помощта на бога да обърне жителите му в онзи път, който искаха чорбаджиите. И през Страстната седмица пристигна, придружен от преславския протосингел в Търново и архидякона на патриарха, за да служат на Великата събота и на първия и втория ден на Възкресение; а като знаеше що за хора са сливналии, беше взел със себе си всичките си пандури, че и едно отделение едирненски сеймени.

Съботната служба мина без никакви сътресения. Но в неделя на Възкресение след литургията на амвона се изстъпи архидяконът и с наставнически глас зачете нарочно писмо до сливенци от негово светейшество цариградския патриарх. Не беше от наблюдателните хора архидяконът и сметна възцарилото се мълчание за смиреност и покорство на паството пред думите на своя духовен глава, та с висок глас прочете и онова, дето патриархът съветваше народа да не напуска родината си, а да си остане вярна рая на султана; не стига това, ами подхвана и заплахи, че ще бъде анатемосан всеки, който последва московската войска… Дотук успя да стигне в четенето архидяконът. Защото на това място някъде отгоре, откъм женската черква[4] проехтя един сух и грапав глас, който изпълни божия храм:

— Млък, гръцко куче краставо!… Още една дума ако изречеш, и ще ти изтръгна гръцмуля!…

Бяно и Пею се спогледаха — бяха познали гласа на Трънка.

Множеството онемя. На амвона архидяконът объркано въртеше очи, та владиката се понадигна от трона си да му помогне, каканижейки:

— Братя християни… скъпи братя християни…

И нему не потръгна в словото — същия глас го прекъсна:

— Какво го слушате бе, хора!… Защо не му оскубете козята брада, дето е дошъл тук, в Христовия храм, да ни проповядва исляма!…

— Вярно е — поде от устата й Паскал хаджи Кутьов. — Тоя подкупен грък е дошъл да ни прави турци, и то на най-светлия Христов празник!…

— У-у-у-у!… — гневно и весело се развикаха мнозина.

И настана такава бъркотия, дето никой не може да опише. Наред с крясъците се вдигнаха и юмруци, майтапът и сеирът прекипяха в обща ярост. Когато най-разпалените захванаха да си пробиват път напред, Селимински се обади на гръцки и посъветва първосвещениците, ако не държат да се представят още днеска пред светата Троица на небето, да се измитат час по-скоро от храма и от Сливен. Те не чакаха друга подкана, а като повдигаха полите на сукнените си раса, побягнаха с всички сили навън. Е, отърваха се, макар че не им се размина без някой и друг юмрук в гърба или ритник в задника…

Подир тримата висши църковници побягнаха двамата гръцки попа от църквата „Свети Никола“, които бяха участвували в литургията, а след тях се втурнаха богомолците, мъже и жени. При изхода те се вкупчиха, заклещиха се и това даде време на петимата бегълци, развели бради и епитрахили, да вземат преднина. Сетне обаче затвореното крило на вратата рухна под напора на множеството и преследвачите хукнаха пак след свещенослужителите.

Тълпата се бе почти изнизала, когато при изхода се срещнаха Пею и Трънка.

— Ами ти бе? — погна го тя веднага. — Не те ли е срам да стоиш на опашката, когато ще се скубят гръцки бради?

— Е, слава богу — рече й той вместо отговор. — Аз пък помислих, че така, както си — той посочи към подутата й утроба, — може да ти скимне и да тичаш първа пред тия, дето ги подлуди с приказките си…

В това време църковниците вече бяха сколасали да стигнат до метоха. Имаха късмет — кочиите им бяха впрегнати (готвили се бяха след литургия да отидат до баните на зияфет). Наскачаха един върху друг в тях, коларите подкараха, а пандурите и сеймените им се затичаха подир тях, като донавиваха пояси и дозакопчаваха силяхлъци. Тълпата продължи да ги гони по Ямболския път, като ги обсипваше с камъни…[5]

В покрайнините на града онбашията на сеймените най-сетне въдвори ред във владишката охрана. Заповяда й да спре и да запрегне пищовите и шишанетата.

— Сто-о-ой! — викна към наближаващата тълпа. — Стой или стреляме!

Мъжете благоразумно позадържаха крачките си. Но жените продължиха — в разправата с владиката те виждаха отдушник на цялата мъка, която бяха насъбрали в последните месеци. Последваха нови предупреждения, прогърмяха и няколко редки изстрела, последвани от един предсмъртен вик. Тълпата се поколеба, разлюля се, някои побягнаха назад, другите се скупчиха около простреляната жертва.

— Убиха жената, поганците му с поганци — минаваше от уста на уста.

Един попита високо:

— Познава ли я някой, завалийката? Кажете, хора, познава ли я някой?

— Аз я познавам — с нечовешки леден глас каза Мавроди Коджакара. — Убиха жена ми Неда…

* * *

По обед в понеделник погребаха Неда, а привечер Мавроди отиде у Бянови. С една ръка водеше сина си Иван, в другата носеше обемиста бохча. Яна се разплака и побягна към собата.

— Учудвам се на коравината ти — каза Бяно, след като се настаниха и размениха първите приказки. — Нито сълза не пророни…

— Не е време за плач, а за разплата — свъси се Мавроди. — Пък и… Знаеш целия ми живот, Бяно. От майчината кърма до днес всичко е било мъка след мъка, удар след удар. Е, човек свиква и със злочестината… Туй е орисия, братко, отдавна съм го разбрал. Орисията ми е такава и тези четири години, дето изкарахме с Неда, то беше откраднато, с измама отмъкнато от предопределеното. Сега просто се прибрах в улея си.

Бяно не каза нищо, не намери какво да каже.

— Няма ли да ме запиташ защо съм дошъл? — попита Мавроди.

— Няма защо да питам. Ти тук си като у дома си.

— Повикай Яна, искам и тя да ме чуе.

Бяно доведе жена си, но тя не седна, права остана.

— Ще почна с просба — заговори безизразно Мавроди Коджакара. — Може ли да оставя детето за някое време при вас?

— Не ще и питане — отговори за двамата Яна. — Ще го гледаме като наше. — И попита: — В бохчата невям са дрешките му?

— Дрешките му са — потвърди бащата. И извади кесия: — А тук…

— Стой! — спря го Бяно. — Не съм заслужил такава обида.

— Благодаря ти, братко — рече простичко Мавроди и не настоя повече. — А сега да ви кажа що съм намислил.

— Сега вече мога да ти го кажа и аз — въздъхна домакинът. — И даже да те упътя.

— Хайде де!

— Иди в Градец и потърси Руско чорбаджи, Янкиния баща. Кажи му, че аз те пращам. Той ще те свърже с бате Георги Мамарчев. Нали при него искаш да стигнеш?

Мавроди Коджакара ги изгледа продължително.

— Е, щом сте се сетили, простете одевешната лъжа. За малкия де, дето казах, че така, само за някое време. Нали знаете, капитанът не тръгва…

Погледна детето и млъкна. Бяно кимна с разбиране:

— Щом си избрал тоя път, върви и не се кахъри за Иванчо. Каза ти Янка, ще го имаме за свой.

Мавроди Коджакара отвори уста, но премълча, преглътна думите си. Изправи се. Искаше му се докрай да запази твърдостта си, но не се удържа и с внезапен порив прегърна едновременно и двамата съпрузи. После вдигна нависоко сина си, звучно го разцелува.

И изтича навън…

Бележки

[1] Възрастният архитект М. Х., сливенец по рождение, разказа на автора следния любопитен обичай от неговото детство, днес несъществуващ и забравен в Сливен. В ранното утро срещу деня на „Св. Четиридесет мъченици“ момчетата от града отивали в пещерата „Змееви дупки“ и налавяли прилепи, които подарявали или продавали на старите моми. Имало поверие, че ако в този ден стара мома заколи прилеп със златна пара на прага на къщата си, до края на годината ще се омъжи.

[2] Цифрите са по данни на пътешественици от епохата — Лийвс (1826) и Енехолм (1829). Селимински (ІХ, 79) посочва по-високи цифри: 8000 къщи, 200 воденични камъка, 300 тепавици, 200 000 дюлюма лозя; те вероятно са преувеличени или се отнасят не само за града, но и за цялата каза.

[3] Идеята за изгарянето на града Селимински (ІХ, 89) приписва на „по-опитните и по-далновидните граждани“. В любопитната повест на руския лекар, писател и етнограф Владимир Дал, който по това време се е намирал там с руските войски („Сливенка“, София 1901), след заминаването на изселниците „Сливен се запали, задими и купчини прах и пепел показваха мястото, гдето недавна се намираше цял град“ (стр. 47). Това драматично описание не може да се приеме за правдоподобно — показателно е, че още от пътя или в следващите години някои са се връщали „по домовете си“. Навярно е имало отделни случаи на палежи, но те не са имали масов характер.

[4] До Освобождението жените са се черкували отделно от мъжете, като са разполагали с женско отделение („женска черква“) в църквите — обикновено на балкона, където сега при богослужение се разполагат хоровете.

[5] Случаят с изгонването на одринския владика Герасим Критски е исторически факт. Заслужава да се отбележи една подробност. По време на църковните борби, започнали точно десет години след описваните събития (1840), не един фанариотски владика е бивал прогонван от българското население на различни градове на поробеното ни отечество; не са останали назад и сливенци, които в 1859 г. изгонили и едва не пребили владиката Кирил. Но първият и най-ранен случай на прогонване на гръцки владика е описаният в страниците на тази книга.