Цончо Родев
Тътени (29)

11

Георги Силдаря открехна вратата на одаята и рече:

— Ела!

След малко в очертанията й се появи една бръсната глава с усукан на една страна чамбас и веднага след това гигантската фигура на Сяро Барутчията я запълни цялата. Дюшемето на стаята жално изскърца, докато Сяро отиваше до отсрещния миндер.

— Чу ли? — попита го Силдаря.

— Кое чух, кое не. — Барутчията помръдна по начин, който при хора с нормално телосложение би могъл да се определи като „сви рамене“.

— Повтори още веднъж думите на Анифе ханъм! — каза Силдаря, пък като видя смущението на Бяно, добави: — Повтори, повтори! Анджак Сяро и аз сме „твоите“.

Бяно повтори — не само думите на жената, но и цялата случка. И пак баща му попита с предишната строгост:

— И ти?

— Какво аз? Казах й, както си е — че не знам кои са тия „моите“. — Тук Георги Силдаря изпъшка тежко. — А щом си отиде, веднага дойдох при тебе.

— Другиму да си говорил?

— Не, тате. Спуснах кепенците и право при тебе.

— Е, слава на бога поне за това — прекръсти се бащата. — Че с този твой акъл…

— Не кори момчето, Силдар — избоботи гостът. — Не е виновно то, че ти и от него си скрил…

Георги Силдаря понечи да отговори нещо, но се въздържа и се почеса по врата.

— Кой знае — рече, — може и да си прав. — Сетне показа с очи на Бяно едно място на миндерлъка. — Седни! Чичо ти Сяро невям е прав. Не си малък, вече трябва сам да преценяваш кога да говориш и кога… да мълчиш. — Бащата спокойно издържа настойчивия изпитателен поглед на сина си. — То, ако погледнеш, онова, дето имам да ти кажа е много късо. Сяро и аз сме „твоите“. Сега и ти трябва да станеш от нашите.

— Кои са „вашите“?

— Всички… или почти всички българи.

— И почти всички християни по турско — изломоти в допълнение Сяро Барутчията. Ако оставеше на Силдаря, той можеше и да не спомене другите народности в заговора.

— И какво е опазил Тодория Ексара?

— Че утре ще се вдигнем „за вяра“ и ще смъкнем полумесеца.

— Въстание? — вдигна вежди Бяно. — Буна?

— Кажи го кървава рат — потвърди бащата. — Или ще извоюваме свобода, или до един ще паднем в нея. — Помълча малко, жадно вторачен в различните изражения, що се сменяха върху лицето на сина му. — Е, сега знаеш всичко. Или поне най-важното. Ще бъдеш ли и ти с нас, когато тръгнем срещу гаджалите?

Колебанието на Бяно продължи колкото едно мигване на окото, а когато отговори, в гласа му се усещаше рядка за него твърдост:

— Не, тате.

— Не? — Георги Силдаря така повтори тази късичка дума, сякаш едновременно и не вярваше на ушите си, и се готвеше да се нахвърли върху сина си. После смени заплахата с насмешка: — И защо не, твоя милост?

— Защото сам казваш: кървава рат.

— И какво? Мигар се уплаши?

— Не съм се уплашил. Но вие уж все сте християни, пък на̀, готвите се да вършите зло. Къде ви остава тогаз християнството?

Двамата се смутиха, не бяха очаквали такива възражения от един син на Георги Силдаря. Най-сетне проговори Сяро:

— Чакай първом да се разберем, момче. Ти българин и християнин ли си или турска подлога?

— Българин и християнин, чичо Сяро.

— И не ти ли тежи, дето турчинът, бог да го убие, е стъпил на врата ни?

— Разбирам накъде биеш. Турците са зло, вярно. Но който на злото отговаря със зло, твори още по-голямо зло.

— Бабини деветини! — викна раздразнен бащата. — Я иди се опитай да поклатиш турчина с добро, че да видиш звезди посред бял ден. Звяр е турчинът, не човек!

— А Хаджи Рифат? Ами хаджи Молла? И тях ли броите между зверовете? — не отстъпваше Бяно. — На̀, виждате ли, и между турците се срещат люде, които се срамят от злото и… навремени са по-добри и от християните…

— Иди такъв да го наддумаш — разпери ръце бащата. — Е, какво? Утре ако ме видиш счепкан гуша за гуша с някой агарянин, ти невям ще останеш настрана да гледаш сеир?

Бяно не отговори веднага. Пък и въобще не отговори. Задоволи се да каже:

— Ти имаш нужда от човек като моя приятел Мавроди Коджакара, тате. Той е такъв — пълен с омраза и злост към турците. — И повтори: — Такъв човек ти трябва.

Спогледаха се двамата възрастни мъже. Разбра се — Бяно нямаше да стане техен. Не беше прав, усещаха го ясно, ала не можеха да го наддумат в словесната борба.

— Добре — смръщено кимна Силдаря, повече да спаси бащиното си достойнство, нежели от вътрешно убеждение. — Зорлан човек на сватба не отива, камо ли в такова дело. — Поразмисли малко. — Преди да се върнеш в дюкяна, прескочи до Пеюви и кажи на наша Трънка да остави всичко и на часа̀ да дойде тук. А се поогледай и за онзи, малкия чапкънин. — Имаше предвид Васил. — И него ми прати!

Бяно мълчаливо тръгна да изпълни бащината, заповед. При вратата го настигнаха последните думи на Сяро Барутчията:

— Стори ми се, Бяно, че ти не се кой знае колко изненада, когато чу от Георги за… за туй, дето го готвим…

Това беше казано като просто съждение, но отвъд него имаше въпрос. И Бяно го разбра. И леко-леко се ухили:

— Ако питаш дали съм знаел, чичо Сяро, ще ти река, че не знаех. А не се изненадах, защото познавам тате. Пък невям и тебе горе-долу те зная. Та щом вие двамата сте тия, „вашите“, то, ясно, не ще да е, за да колите курбан за здравето на султана…

Когато останаха сами, двамата мъже дълго не проговориха, залисани в мислите си. Пръв Сяро наруши мълчанието:

— За какво са ти синът и дъщерята?

— Васил ще пратя при хаджи Михал — той трябва да е известен, че Тодория Ексара не е станал предател. А Трънка — при Анифе ханъм. Яка българка си е тя, нека знае, че думите й са стигнали, където трябва. — Силдаря додаде: — А ти, Сяро? Ще намериш ли чалъм да предупредиш войводите, че белята се е разминала?

— Има чалъм и ще им кажа — избуча в отговор гласът на Сяро. — Ама те не са се чак толкоз изплашили. Дали ще пратят потеря да го дирят като бунтар или като хайдушки войвода, за един Кара Танас, Алтънлъ Стоян или Генчо Къргов е все тая.

Говореха си двамата, ама през цялото време мислеха за друго. И Сяро не се учуди, когато Георги Силдаря ни в клин, ни в ръкав изпъшка:

— Тю, дявол да го вземе!…

Само поиска да уточни:

— За Бяно ли се сърдиш?

— За Бяно. Чудя се как съм го пръкнал с такова кекаво сърце! За резил ще ме направи!… — После поклати загрижено глава. — Да оставим настрана моя резил. И за делото е лошо.

Чамбасът на Барутлията помръдна въпросително.

— Казвал съм ти, че много неща в нашата Филики-не-знам-каква-си ми идват чапрашик…

— Знам — потвърди другият. — Орталъкът с гърците не ти е по сърце. И многото чорбаджии и хаджии между нас.

— Така е, ще бъдем войска само от войводи. А като посвещаваме в делото, всеки си казва: да, пред мене в битката ще бъдат Силдаря Георги и синовете му. Пък тя каква излезе? Щом човек като Бяно се отмята, какво ще бъде утре, когато загърмят пушкала и шишанета, с другите, дето така лесно ги броим, че ще оставят деца и къща и ще тръгнат подир нас.

— Хем си прав, хем не си прав — рече Барутчията. — Трябва да мислиш и за след битките. Ние тръгваме не да мъстим, а из пепелищата да въздигаме царщина. А в една царщина има потреба от всякакви люде. Какво ще бъде това Българско християнско царство, дето ще го правим с гърчулята, ако всички в него са Кара Танасовци или Алтънлъ Стояновци? Не, Силдар. В една царщина трябват не само юнаци, но и люде за попове, даскали, чифчии, търговци, кундураджии, всякакви. За тогава ще бъде нужен и твоят Бяно.

Човек като Силдаря не можеше да се зарадва, че е родил син, способен само за поп или даскал, ала замълча, нищо не рече повече.