Цончо Родев
Тътени (90)

3

— Чу ли телялина?

Бяно изчака да се разминат с една тайфа анадолци и едва тогава отговори:

— Не съм. Ей-сега за пръв път показах нос извън къщи. Какво е?

— Свикват редифа. Пешаците събират в понеделник, но конницата Тахир ага я иска още днес. — Мавроди Коджакара спря, подръпна приятеля си и двамата се заслушаха. — Чуваш ли?

— Чувам. По махалите думкат даули и квичат зурни.

— Това е, изпращат войниците. — Те продължиха надолу към Таш хана. — За да са толкоз припрени, трябва дядо Иван да им е пуснал по едно въгленче в потурите… Да се позавъртим нататък, а?

И двамата знаеха, че сега в Сливен за раята нямаше по-опасно място от сокаците и стъгдата около конака, но се отправиха нататък. Половината Сливен — турската половина — беше пред конака и изпращаше своите войскари, та никой не обърна внимание на неколцината гяури, дошли също на изпращането.

Те чакаха дълго, комай прекалено дълго. Най-сетне сейменбашии и чауши се разтичаха, прогониха тълпата изпращачи и как да е подредиха войската — чалгаджиите най-вдясно, а до тях конниците, криво-ляво разделени „онар“^[1]. Тогава буриите гръмнаха тържествено и във вратата на конака се появи Тахир ага — целият в сърмени дрехи и със силях, който светеше от злато.

— Туй за въгленчетата ще излезе бошлаф — измърмори Мавроди Коджакара. — Я го виж, сияе като месечина…

— Вярно — кимна му Бяно Абаджи. — Туй не е лице на човек, получил лош хабер.

Сеизи доведоха черен като гарваново крило ат и държаха стремената му, докато Тахир ага яхна животното. Като се намести удобно на седлото — така се наглася човек, който се стяга за дълъг сефер, — аянът измъкна из силяхлъка тежкия си ятаган, вдигна го над главата и изрече нещо, то не стигна до ушите на Бяно и Мавроди, ала конниците ревнаха с кръвнишко въодушевление. Тахир ага кимна на чалгаджиите и те подхванаха „Кестермето“. Все така ликуващ, аянът смушка коня си и потегли към Ново село. След него се разтегна шарената върволица на войскарите, сподирена от още по-шарената тълпа на изпращачите.

Останаха почти сами на мегдана и Бяно каза угрижено:

— Ще правим, ще струваме, трябва да научим какво е станало.

— Има само един чалъм — отговори Мавроди. — Да отидем в кафенето на Мустафата и да заседнем като за дълъг лаф-мухабет. Агаларите все ще изтърват някоя приказка.

Отидоха при Мустафата, заръчаха две кафета, ала не им провървя: дембелите разменяха по пет лафа на сахат време, но все за друго — за изпращането на войската не заговориха. При третото кафе Бяно погледна въпросително приятеля си, но оня поклати отрицателно глава:

— Ще чакаме. Рано или късно ще докарат лафа си и за това.

По едно време в кафенето влезе хаджи Рифат. Лицето му грееше като априлско слънце, когато се развика от вратата:

— Мустафа! Хей, Мустафа! На всички по кафе… Черпнята е от мен!

— Да не си намерил на улицата кемер, фрашкан с алтъни, хаджи? — подвикна му един.

— Намери се, но друго, яху, по-добро. Внуче, внуче ми се намери. Хайде бе, Мустафа! Докога ще чакат хората?…

Бяно изтръпна, кръвта слезе от лицето му.

— Хаирлия да е, хаджи — рече друг от дембелите. — Какво е, какво е?

— Мъжко, какво друго ще е? — с неподправена гордост заяви старецът, сякаш наистина новороденото беше негово истинско внуче. — Станахме двама мъже в моята къща…

Мустафата тръгна да раздава кафетата, хората се поразбъркаха, та Бяно използува това, за да приближи до щастливия хаджи Рифат и да го попита тихичко:

— А тя как е, дядо хаджи? За Божура Стефанова те питам.

— Че как ще е? — не спираше да се радва турчинът. — Какво й е на една млада жена да роди? Крещи, вика, дере се, умира, пък щом се освободи, в същия миг забравя всичко. И плувва в радост, че е станала майка…

Залисаха се с кафетата и лафовете хората, та не забелязаха как объркан и не на себе си беше Бяно. С част от душата си искрено доволен беше, че Божура е прескочила премеждието, пък с друга част… Мина доста време, а той сякаш все не можеше да намери земята под краката си. Тъй беше още, когато Мавроди го смушка.

— Що? — трепна той и едва сега осъзна, че вече от много отдавна стои вцепенено и гледа черното дъно на филджана си. — Що, Мавроди? — повтори, връщайки се от някъде много далече.

— Да ставаме — нетърпеливо го подкани Мавроди Коджакара.

— Защо?

— Тръгвай ти казвам!

Излязоха и се отдалечиха на петнайсетина крачки от кафенето. Там Мавроди спря и разцъфтял като череша, попита:

— Мигар не чу? Дядо Иван хвърлил грозен пердах на турчулята нейде към Шумен. Грозен! И затуй сераскирът вдигнал редифа.

— Ами Тахир ага? — все още не можеше да се възрадва истински Бяно. — Той не мязаше на човек, получил хабер за поражение…

— Ех и ти! Не го ли знаеш Тахир ага? Лош е той, такъв и онакъв е, ама си е мъж и половина. Човек като него така тръгва на война. Хайде — задърпа го. — Ще трябва да вървим и ние. Такава вест да имаме и да не зарадваме братята на часа̀, туй не е човешко.

— Върви сам — рече Бяно. — Върви, върви…

Мавроди знаеше, че отвреме-навреме приятелят му нявга по-често, напоследък по-рядко — изпада в такъв захлас, полусън — полупомрачение. — Ама точно днес?…

— Слушай — попита го загрижено, — що става с тебе?

— Нищо не става — тросна му се Бяно. — Сетих се, че имам и друго за вършене…

И го остави.

За да тръгне да скита безцелно по улиците на Сливен…

… Завари Яна надвесена над люлката на детето. Друг път тя оставяше всичко, за да го посрещне с обикновения си израз на радост и благодарност в очите, но днес не помръдна, даже не извърна глава, само отговори на неговия поздрав. Бяно мина с вцепенени крачки покрай нея, отиде до фиридката, където пазеше вещите, останали от баща му, напълни чибучето му и го запали. Беше първият тютюнев пушек в живота му. Яна го стрелна с поглед, но нито го смъмри, нито даже подхвърли дума на изненада от това неочаквано пропушване. Само се задоволи да каже:

— Излез на хаета, Бяно. Пушекът е вреден за детето…

И докато той излизаше, пак избягна да срещне очите му.

Тя никога не му каза, че също бе научила за раждането на Божура…