Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

10

Добри Желязков се събуди ядосан. Чарковете му за влачене на вълна, рожбата на ума и творбата на ръцете му, снощи се бяха развалили. Напразно Добри клеча почти цяла нощ край тях под мъждукащата светлина на борина и лоена лампа; дали поради умората или пък тя, повредата, бе твърде скрита, но той не успя да я открие. Мята се цялата нощ на менсофата и се събуди по-кисел и по-раздразнителен.

Стана рано, заедно с първите лъчи, които заиграха в хайвер-кеятите по прозорците на единствената стая на бащината му къща. („Хайвер-кеят“ по онова време наричаха наблажнената с мазнина хартия, опъната вместо стъкла на черчеветата.) Облече се набързо и нито хапна, нито оправи чергите на одъра, а се зарови в проклетите чаркове. Час ли човърка в тях, два ли — не можа да разбере, но повредата пак убягна из погледа му. Уж всичките телове, дъсчици и въжета бяха на мястото си, пък раздвижеше ли ги, дясната половина на чепкалото се разшавваше като луда, докато лявата изобщо не помръдваше.

Когато кръстът го заболя от навеждане, Добри се изправи, тегли една звучна благословия и излезе на двора да плисне няколко шепи вода на лицето си. Така стоеше той при мивника със запретнати до лактите ръкави и мокро лице, когато навън се почука и подранилият гост без да дочака покана, безцеремонно бутна портата и влезе в двора. Беше Евтим, синът на Димитраки чорбаджи — последният човек, когото Добри бе очаквал да види в дома си.

Дори и да не беше раздразнен от несполуката с чарковете, Добри Желязков пак щеше да се ядоса на това посещение. Той по природа си беше докачлив и със самочувствие, а всичко в неканения гостенин идеше наспроти характера му — нахалното влизане като в своя бащиния, прекалената натруфеност на облеклото, високомерната усмивка на широкото тантуресто лице.

— Добър ден, Добре — рече снизходително Евтим.

Добри взе пешкирчето, метнато на дървото до мивника, избърса лицето и ръцете си, закопча ризата и чак тогава отговори:

— Добър ден и на тебе, Евтиме.

Подаде ръка, а гостът я улови с края на пухкавите си пръсти.

Бяха почти връстници: Димитракиевият син се бе намерил по-малко от година преди сина на абаджията Желязко Фетисов и дотук свършваше приликата между двамата. Евтим се бе метнал на майка си — възнисък, топчест, ояден, прекомерно пълен за годините си, тъмнокос и тъмноок; Добри пък беше висок и жилест, без да е слаб, русоват и дълголик, с прав нос и рижави гъсти мустаци. И със сини очи, които — според случая — изглеждаха ту топли като лятно небе, ту студени като прясно излъскан челик. А за съдбата им — да не говорим: Евтим беше син на баща си и всички в Сливен, българи и турци, знаеха какво значи това; Добри беше самотник, още от дете останал кръгъл сирак и каквото беше постигнал, постигнал го беше само със собствените си ръце.

— Да поседнем тук. — Добри посочи простата пейка под черешата. — Вътре е тъмно и неуредено. Бекярска къща, знаеш.

Гайтанлиите потури на Евтим помирисаха неодяланата дъска на пейката и се погнусиха от нея. Собственикът им извади шарена кърпа, разстла я грижливо и седна върху нея. Кръвта удари слепоочията на Добри при това пренебрежение.

— Какво те води насам, Евтиме? Не съм те виждал из Ново село, а още по-малко — в сиромашки дом като моя.

— Проводи ме старият — каза Евтим. Каза го тъй, че думите в същност означаваха: „Не би ме видял и сега, ако старият не бе ме насилил да дойда.“ — Иска да те види. Хайде, облечи се по-прилично и тръгвай с мене.

— Тъй ли? — с лека насмешка рече Добри. — Да се облека по-прилично и да тръгна, а? И защо толкоз бързане, ако мога да попитам?

Гостът извърна към него тесните цепки на очите си.

— Не ти ли стига това, че Димитраки чорбаджи те вика?

— Не стига, не стига, Евтиме. Към общината съм издължен, нямам да давам нищо. С баща ти алъш-вериш не помня да съм правил. Тогава за какво да ходя при Димитраки чорбаджи? Ако нещо съм му притрябвал, нека той да заповяда тука.

Изумени от отговора, очите на Евтим се разшириха и станаха кръгли като месечина при пълнолуние.

— Така ли да кажа на баща си?

— Така — ясно потвърди Добри Желязков. — Е, можеш да добавиш и едно „много здраве“ от мене.

Изненадан, Евтим постоя неподвижно, после рязко надигна пълното си тяло и без да се сбогува, се отправи към вратата. Догони го подвикването на Добри.

— Забрави си кърпата! Може да ти потрябва и за друга бедняшка къща…

Евтим не се върна, но и Добри не вдигна кърпата. И тя остана там, на пейката, чак до следния сливенски вятър…

От този ден започна враждата между Евтим Димитров и Добри Желязков; вражда, която продължи чак до смъртта на Добри, та и след нея.

 

 

Добри се върна при чепкалото и сега мигом откри повредата — една от пръчките на сглобеното от него дървено зъбчато колело се бе изметнала и на това място чарковете прескачаха. Да извади негодната пръчка и да постави нова беше работа за няколко минути. И след малко изобретеното от Добри устройство, станало причина за омразата на мнозина завистливи сливенски абаджии, отново заработи, като равномерно развлачваше сплъстената вълна и я превръщаше в пухкави повесма. Ала работата и сега не продължи дълго — ново похлопване на външната порта накара Добри да спре чарковете: завистници бяха пуснали слух, че Добревите чаркове щели „да им изядат хляба“, та той избягваше да ги показва и даже да говори за тях, криеше ги.

Излезе навън. Този път посетителят беше луничаво момче с дяволит поглед, което се представи за чирак на хаджи Михал хаджи Василов и после с учтиви думи обясни, че чорбаджията му кани Добри Желязков на гости — за запознанство и разговорка. И нека той, Добри Желязков, сам да определи кога ще му е удобно да посети чорбаджията.

Покана от хаджи Михал — това беше вече друга работа! Защото хаджи Михал — богатият, властният, достолепният — представляваше за Добри всичко онова, което той самият не беше и за което тайно мечтаеше да бъде. И сега същият този хаджи Михал не само канеше по нарочен човек двайсетгодишния абаджия от Ново село, но го канеше с ихтибар, както равен кани равен! Добри Желязков поразмисли малко и отговори: след един сахат време ще бъде при хаджията.

Изми се повторно, облече най-хубавите си дрехи, онези, сукнените, които слагаше само на Великден, извади от раклата и опаса копринения си червен пояс, после пътем се отби при Акиф берберина. И стегнат, излъскан, вонящ отдалече на ливанто, на уречения час похлопа на хаджи Михаловата порта.

Щом я прекрачи, гълчавата и суетата на човешката гмеж, дребните мисли и дребните тревоги, тънките сметки и тънките хитрувания останаха там, навън, и като че изобщо престанаха да съществуват. А тук, само на крачка от всекидневието, човек внезапно се озоваваше в един друг мир, спокоен, уравновесен, безметежен, по свой неповторим начин възвисен, в който всякаква хитрост или празнодумство биха прозвучали тъй нелепо, като глупешки смях в църква.

Добри за пръв път влизаше в дом на истински богаташ и всичко тук го порази. Най-напред дворът — той изобщо не бе подозирал, че в нагъсто застроения Сливен има такива просторни дворове. А този, хаджи Михаловият, смайваше не само с просторността си, но и с изумителния ред и чистотата в него. Равен калдъръм от дялан камък водеше към къщата в дъното, а наоколо — зеленко и лехи с толкова много цветя, че погледът се губеше и опиваше. После — къщата. Когато се занимаваше с караабаджилък, Добри бе ходил до Одрин, че и до Цариград, и там бе загубил сума време да зяпа отдалече сараите и дворците. Ала сараите бяха някак си студени, направени сякаш само за гледане, не и за живеене. Както се строят и разкрасяват джамии и черкви. А този дом — голям за къща и скромен за дворец — беше не само просторен и изящен, но и стоплен от диханието и дланите на живи хора.

Още неопомнил се от първоначалното омайване, Добри видя хаджи Михал да слиза от хаета и да се запътва към него. И се засрами. Засрами се от натруфеността на облеклото си, от червения пояс, от лъха на ливанто. Защото хаджи Михал бе в катадневни дрехи и наметнат с доста, поовехтяло джубе, но въпреки това от него — както винаги — струяха тежест и вътрешна сила. „Значи — рече си Добри — човек си е такъв, какъвто е, а не го прави дрехата.“ А той самият се бе подготвил да се покаже не какъвто беше, а какъвто искаше да го представи празничното му облекло…

— Та такъв бил той, прочутият Добри Желязков — усмихна се насреща му хаджи Михал, докато подаваше ръка.

— А, прочут! — смотолеви Добри и усети, че се изчервява. — Прочут сред новоселските фукари…

Хаджията го поведе нагоре към хаета.

— Аз не казвам думите даром, момче. Кажа ли нещо, то е истина, или… аз вярвам, че е истина.

Стигнаха до кьошка и се настаниха на миндерлъците. Добри, неочаквано и за самия него, се поотпусна:

— Този път само вярваш, че е истина, хаджи.

— Вярвам, че е истина и ще стане истина — каза убедено хаджи Михал, като прекара пръсти през рано посивялата си коса. — Животът ме научи да познавам хората и да виждам бъдното им. Твоето име ще се запомни и ще се повтаря, момче, много време след като всички ще са забравили… да речем мене, Хаджи Михал хаджи Василов…

Добри Желязков повторно се изчерви. Честолюбив за хиляда честолюбивци, неутолимо жаден за успехи (в представите му, каза се вече, те се приближаваха до днешното положение на хаджи Михал), той твърдо вярваше в звездата си и в своето бъдеще. И сега думите на домакина, изваждащи на показ най-съкровените му блянове, го накараха да се почувствува разголен. А при това хаджи Михал му вещаеше бъдеще, къде-къде по-голямо от неговото, на хаджията, настояще.

От неудобното положение го извади една слугиня. Тя пристъпи безшумно, постави на масичката пред тях чинийки с емиш, шанфъстък и стафиди и отправи въпросителен поглед към господаря си.

— Какво ще пиеш, Добре? Кафе? Или мастика? Имам чудесна мастика, хиоска…

Добри Желязков размисли бързо. Каза си: сигурно не е поканен тук, за да разменя похвали с домакина; а за другото, истинската цел на посещението, беше по-добре да е с бистра глава. И отговори:

— Каквото кажеш ти, хаджи. Но ако остане на мене, по̀ предпочитам кафето. — И се извини: — Аз съм абаджия човек, хаджи, и захвана ли от пладне с мастика…

Домакинът спря върху него дълбоките си сини очи и Добри с право помисли, че хаджията прочете истинските му мисли. Прочете ги, но нищо не каза, а само кимна на слугинята. И щом тя се отдалечи, подхвана:

— Ти си млад, Добре, невям често-често обикаляш чаршията и чуваш, каквото се приказва.

Този път Добри грешно го разбра:

— Чух, хаджи. Сабахлен заптиетата прибрали големия син на Георги Силдаря. — Стопанинът го изгледа бързо, с изненада. — Одеве го чух в берберницата на Акиф.

Мислите на хаджи Михал литнаха някъде настрана. За да ги прикрие, той взе от масичката няколко фъстъка, подкани с жест и госта. И после:

— За друго ми беше думата. Тази есен ще има незапомнено търсене на абата… — Той изчака, но Добри не го прекъсна. — Мълвата трябва да е стигнала и до Аба пазар…

Добри се усъмни — мигар това беше целта на поканата?

— Приказва се — отговори. — Разправят, султанът заповядал ново облекло за аскера. Излезе ли вярно, пак до нашата аба ще опрат.

— Вярно е. А туй означава, че иде време на големите търговци и на… големите абаджии. — Ново замълчаване. — Ти си млад, Добре, но чувам хубави думи за тебе. Истина ли е, че си измислил чаркове, дето заместват ръцете на десет, на сто души?

Погледите им се срещнаха. Такива погледи си разменят пехливаните, преди да вчепкат ръце. Хаджи Михал поклати глава:

— Не ме разбирай грешно. Няма в мене мисъл да те измамя, да си присвоя заслугата на ума и ръцете ти. Аз съм търговец и хич не смятам сега, на тези години, да се захващам с абаджилък. Работата е там, че ако е истина за чарковете, можем да сдружим усилията си и пара̀та, огромната пара̀, да остане у тебе, абаджията, и у нас, братята ми и мене, търговците. Не ще скрия и по-нататъшната си мисъл. Добре. Светът се изменя. Старото си отива и идва ново. Досега силата беше в ятагана — който държи ятагана, той направлява съдбините на света. Но начева да духа нов вятър. От ятагана силата се премества в пара̀та. Тъй става в Европата, такъв вятър ще задуха и в Турско.

— И затова ли?…

— Затова. Всеки иска да печели, да стане богат. Но сега работата става по-друга. И по-голяма. Утре не ще бъде важно дали хаджи Михал хаджи Василов е беден, а Добри Желязков — богат. Утре светът ще попита у кого е златото — у турчина или у християнина.

В своя стеснен кръгозор на абаджия Добри никога не бе гледал на нещата така широко. Сега, надзърнал на катадневните грижи за парите през очите на хаджията, той откри неподозирани дълбочини в бъдното. И се стъписа! Та и как да не се стъписа? То, неговото, беше все едно цял живот да си приемал света само дотам, докъдето го виждаш от Ново село, а сетне в един миг да го видиш от височината на Чаталка…

За втори път днес той бе спасен от слугинята. Тя пристъпи на кьошка с безшумните си стъпки и остави пред двамата мъже хубави чуждоземски филджани. Аромат на тежко етиопско кафе удари ноздрите на госта.

— Питаш ме направо и затова и аз ще ти отговоря направо, хаджи. — Добри бе успял да събере мислите си. — Наистина иде час на силните абаджии. И благодаря ти от сърце, че ме броиш между тях.

Като посегна за кафето си, Добри за миг срещна синия поглед на домакина и в него прочете леко разочарование. Обърка се — с какво бе предизвикал това разочарование? Нали говореше за същото, за което бе говорил и хаджията? Той продължи:

— Вярно, направих такива чаркове. Е, не заместват ръцете на десет или сто души — туй е преувеличение на празнодумците, но облекчават работата в разчепкването, най-пипкавото в абаджилъка.

Хаджията шумно сръбна няколко пъти от филджанчето си.

— Вадиш ли хубава нишка?

— Хубава! С нея излизам насреща на кой да е най-добър майстор абаджия.

— А излизат ли повече топове аба?

— Там е лошото, хаджи. Нишката добра, но топовете… — Добри показа ръцете си. — Топовете са пак, колкото изкарват тези…

Двамата почти едновременно оставиха филджаните. И твърде дълго не проговориха.

— Ще рече — наруши най-сетне мълчанието Михал, — Добри Желязков не е станал още Добри Желязков.

Това беше просто разсъждение и в него нямаше нито упрек, нито разочарование. Ала Добри усети как мечтите му, за минута започнали да изглеждат по-близки и по-осъществими, отново се отдалечават. И заговори разпалено:

— Не съди прибързано, хаджи. Добри Желязков може да не е още Добри Желязков, но той има сили и упорство да стане. Също тъй, както от шекерджийче по кафенетата и кюшетата стана уважаван абаджия. Но господ е свидлив на чудеса, хаджи. За да се чака от него чудо, не стига само един човек да се труди от тъмно до тъмно. За новото време, утрешното, което се чертае в думите ти, две ръце не са достатъчни. Не само тези, моите две, а които и да са други. Че за него, новото, трябва да се променя не само настоящето, но и онова, с което от столетия сме привикнали или поне примирили.

Какво се случи? Защо ръката на домакина, която нехайно се бе насочила към чинийката с емиш, рязко спря и някак си странно увисна над масичката? Защо хаджи Михал остро извърна глава, а светлите му очи сякаш искаха да надникнат направо в най-скритите кътчета на мозъка и сърцето на абаджията?

Измина повече от минута. После ръката на хаджията продължи към чинийката, а гласът му запита с привидно равнодушие, зад което прозираше любопитство, че даже и нещо повече от любопитство:

— И според тебе какво трябва да се променя така из основи?

Добри не се затрудни от отговора.

— Самата същина на работата, хаджи — каза с предишната разпаленост. — Какво ще стане, ако абаджията промени, да речем, само дебелината на вътъка, ако вместо желязно сърце сложи на совалката пиринчено или изобщо ако въведе някаква друга дяволия? Какво ще стане? Нищо. Или почти нищо. Ако дяволията е наистина дяволия, а не глупост, може най-много вместо двайсет, да захване да тъче двайсет и един топа. Това не е скъсване със старото, хаджи. Да скъсаш със старото, туй значи издъно да го промениш.

Младият абаджия спря да поеме дъх. Хаджи Михал, изглежда, лошо изтълкува замълчаването му, защото го подкани:

— Да, да, продължавай…

Добри се сепна, нещо в него се пречупи. Защото думите на домакина бяха любезни, но гласът му издаваше, че зад тази любезност вече нямаше никакъв интерес.

Абаджията продължи — сега повече отчаяно, отколкото разпалено:

— Дойде време — дошло е вече — да впрягаме в станове не нови ръце, хаджи, а акъл. Да, акъл трябва да работи от днес нататък, а не толкова…

Изгубило първоначалния си подтик, красноречието му бързо се пресуши и Добри прекъсна така, до средата. Хаджи Михал го почака да довърши, после кимна с разбиране:

— Прав си, Добре, сигурно си прав. Млад си ти, но си мислил над тия работи, пък и с чарковете си доказа, че наистина можеш да впрягаш акъл. Е, ако съм отгатнал добре думите ти, стига да имаш помощ, ти невям си готов да си изпиташ силите дали можеш впрегна акъла и в тъкането, пък и да провериш дали Добри Желязков е вече станал Добри Желязков…

Абаджията успя да потвърди само мълчаливо. А вътрешно се проклинаше за пресъхналото си гърло — винаги бе мечтал да каже на някой такъв като хаджи Михал каква чудо-работилница при Трийсетте кавака вижда той в трескавите си представи, пък ето сега, когато не „някой такъв“, а сам хаджи Михал го пита… Иди сетне да не се пукнеш!

— Добре, добре, разбирам те — продължи домакинът. — И може би наистина ще направим нещо. Ти размисли още, стъкми и една горе-долу сметка, пък ела пак да поприказваме. Ако ти тогава си тъй разумен, аз се надявам да убедя брата си да те подпомогнем.

Истина ли е? Възможно ли е да е истина? Мигар така се сбъдват сънищата? Или след малко ще се събуди в бедната си къщичка в Ново село? Не, това не! Не е сън — той седи на хаета над чудния двор и слуша думите на хаджи Михал хаджи Василов, тези думи, които може би напълно и завинаги ще преобразят живота му.

Домакинът, все тъй вглъбен в размисъл, сдъвка няколко стафиди, после потърси погледа на Добри:

— Една твоя приказка одеве ме накара да се размисля, Добре. Умна и дълбока приказка беше тя, хвала на тебе, че си стигнал до нея.

— Ще ме прощаваш, хаджи, но не разбирам за коя…

— Че за новото и доброто, което не само ти и аз, но и всеки християнин желае, не стига да подобрим настоящето си, а трябва да изменим или даже да изчегъртаме издъно онова, което от столетия ни тежи и ни сковава.

Сега беше ред на Добри Желязков да се диви. Казал ли беше той подобни думи? Те невям напомняха на онези, които той беше изрекъл преди малко, ала в устата на хаджи Михал придобиваха някаква нова и чужда нему, на Добри Желязков, окраска. Той не бе споменавал нищо за християните. Нито за „онова, което от столетия ни тежи и сковава“. Най-малко пък бе противопоставял християните на „онова, което…“. Че тръгнеш ли по този път, то знайно е какво се противопоставя на християните, какво им тежи и ги сковава. Да, хаджи Михал сякаш само бе подръпнал насам-натам приказката му, но от това подръпване тя бе взела ново направление и нови размери, които стъписваха и плашеха новоселския абаджия.

Като прекара всичко това през главата си, Добри Желязков реши да бъде предпазлив:

— Да, хаджи, рекох нещо такова. За абаджилъка ми беше думата. Не може големият абаджия, за когото говореше, да бъде наистина голям, ако я кара, както са я карали баща му, дядо му и на дядо му дядото.

Още няколко секунди хаджи Михал остана като вцепенен, после се раздвижи по начин, че подсказа на Добри: ето, сега вече гостуването трябва да завърши. Следващите думи на домакина потвърдиха и подсилиха това впечатление:

— Сигурно и за това си прав — каза той с предишното безразличие. — Ти си мисли за становете и за абата, че аз от казаната дума не се отказвам, пък за другото… има кой да мисли…

Така Добри Желязков за първи път в живота си се размина с „другото“, което беше много по-голямо от всичко, което той мечтаеше и по-късно осъществи. По-нататък той щеше още няколко пъти да се размине с него и накрая — да заплати тежка цена за това разминаване.