Цончо Родев
Тътени (31)

2

Духаше прочутият сливенски вятър, онзи, дето вдига керемиди и цели покриви, изкоренява дървета и пречупва като шекерени пръчки минарета на джамии. И добре че поне се случи топъл! Че не бяха един или двама сливналиите, загивали в такова време, озъбвали се от студ пред портата на собствения им дом. Връща се той отнякъде си, окъснял в газенето на пъртините и борил се с вятъра. Прибира се, а портата — заключена, че и греда запречена отвътре; сам е учил жената и децата така да я запречват — иначе никаква заключалка не може удържа бесните вихрушки. Захваща закъснелият пътник да хлопа с всички сили, ала кой ще го чуе в такава нощ? Прави той крачка назад и почва да вика до спукването на дробовете имената на своите, а къщата все мълчи. И как няма да мълчи, когато вятърът откъсва думите от устата на закъсалия стопанин, смесва ги с ръбатия ситнеж, дето го смита от покривите, и ги запофирква нанякъде, където и господ не може да ги чуе. Да прескача дувара изобщо не му минава през ума — той го е вдигал толкоз висок, че и лете да не може да се прескочи, камо ли зиме, и то когато духа сливенският. Та като се умори от викане и тропане, окъснелият пътник присяда „съвсем за мъничко“ на прага и… на утрото намират краката му да се подават изпод натрупаната през нощта преспа.

… И сега духаше същият този, сливенският, но за късмет беше топъл — една приятна шега на Голям Сечко.

Брат Партений отвори вратата на светогорския метох, после я натисна с гръб и дълго я натиска, докато я затвори. Когато мандалото щракна, калугерът остана още около минута така, облегнат на портата.

Каква обида, боже мой! Балабана бе изчакал Партений да приближи към мига на върховното блаженство, за да се отдръпне рязко от него и да му каже, че ако той, калугерът (Балабана бе рекъл: карабашът), не му дотъркаля пет алтъна, друг път и толкова няма да имат вземане-даване помежду си. Накрая го бе напъдил и от къщата си.

Тъй както стоеше с гръб до вратата, монахът изпита желание да изплюе цялата чернилка, натрупана в сърцето му с едно от своите страшни проклятия. Но се въздържа. Познаваше се и знаеше, че ще мине час или денонощие и в съзнанието му обидата ще избледнее и ще загуби остротата си, докато другото, неудовлетвореността, ще остане и пак ще задълбае плътта му с хиляди нажежени игли и ще насочи мисълта му отново към Ески Джами махала, към Балабана. И щом е така, защо сега да проклина, а после да ближе онова, което е плюл?

Партений влезе в метоха. Дори не заключи вратата и не запали лампа, а така, още облечен с връхната си дреха, тежко се стовари на едно трикрако столче до студената, отдавна загаснала камина. Но раздираната му от огнена болка плът не усети околния хлад. Също както и очите му не съзряха тъмнината. Партений захлупи лице в шепите си и замръзна така неподвижно.

След като още веднъж си спомни секунда по секунда всичко, което се бе случило в къщата на Балабана, той си зададе въпроса, който не един път си бе задавал и до който би стигнал отново, дори ако изсипеше хиляда анатеми: Как да намери пари? Икони отдавна не се търсеха — всички си имаха, пък и разните хаджии ги мъкнеха постоянно от Божи гроб и Света гора. Още по-зле вървеше алъш-веришът с костички от светци, тресчици от светия кръст и парцалчета от плащеницата Христова. Тогава? Какво остава тогава на един калугер? Къде са тези алтъни, които Партений трябва да намери, за да плати на Балабана?

Чакай, нека да размисли отново. Кое най-лесно развързва кесиите на хората? Ако пресееш нещата, ще останат надеждата и страхът. Дори избавянето от страха повече, отколкото купуването на надеждата. Страха го има във всичко, дори и в надеждата — когато дава спестените от залъка махмудии за икона или костичка, християнинът го прави заради надеждата, че тази икона или костичка ще му донесе щастие, ала и за да го предпази от злото, сиреч от страх.

Докато премисляше тези неща монахът, изведнъж си каза, че той може би владее една такава хорска тайна, свързана с най-големия страх — страха за животеца им. Това неочаквано откритие толкова го развълнува, че той скочи и трескаво се заразхожда из тъмната стая. Дълго разчопля находката си, после спря и произнесе гласно:

— Ами да! В ръцете ми са!

Първи път той се бе докоснал до тази тайна в онази есенна вечер, когато Димитраки му поиска предварително опрощение за едно предателство, а веднага след това се разчу, че са прибрали Тодория Ексара. Около две седмици по-късно се случи странната изповед на хаджи Ставраки Драгнев. От нея таксидиотът със смаяни уши научи за всехристиянското съзаклятие против турчина, па и някои имена на тукашни заговорници. Пак по онова време протодякон Евлампий от Дохиари на път за Шумен и Варна преспа една нощ в Сливен при таксидиота и отвори приказка за Заверата и Филики етерия; две-три думи каза, но стигаха, за да прозре Партений, че отците от неговата светогорска обител не са чужди на готвеното дело. Тогава монахът дълго преценява нещата и накрая реши, че най-разумно е да не си пъха гагата в тази работа, с нищо да не показва, че изобщо е чул за нея. Ако Заверата успее, казваше си Партений, той самият няма да остане настрана от файдата, ала ако не успее, по-добре е да бъде по-далеч от сатъра…

Сега обаче, шибнат от още пресния спомен за преживяното в Ески Джами, умът му с трескава плодовитост му подсказа как да направи тъй, че да опита от меда, без да се убоде на жилото. Ще мълчи, ама ще му плащат за мълчанието!…

Като огледа от всички страни това решение и си припомни имената, които бе научил от хаджи Ставраки Драгнев, Партений излезе от метоха и въпреки вятъра забърза надолу към града. Половин час по-късно той вече не само седеше срещу чорбаджи Захарий, един от най-видните „елини“ на Сливен, но и бе завършил неизбежните встъпления.

— Сполай ти за почерпката и за гостолюбието, чорбаджи — въздъхна калугерът. — Ех, бог ми е свидетел — той се прекръсти чевръсто, — че не от зла воля ще ти отвърна с лоша вест и заплаха.

Ръката на Захарий, посегнала към чинийката с емиш, остана увиснала във въздуха.

— Какво ще рече това слово, отче?

— Ще ти кажа без заобикалки, чорбаджи, както се говори между християни и приятели. Над тебе и някои твои достове се трупат черни облаци, чорбаджи. Открили сте важна тайна на човек, който не е заслужавал вашето доверие. И сега от страх ли, от алчност за награда ли, решил е един по един да ви предаде на аяна.

Дълго мълча чорбаджията, преди да изрече тихо:

— Ти откъде знаеш всичко това, отче Партение?

— От него самия — повдигна тесните си рамене калугерът. — Дойде да се изповяда, преди да стори гнусното предателство. И най-напред ми спомена твоето име.

— Моето? — Стопанинът потрепера. — Коя ще да е тая твар?

— Не искай от мене да ти кажа името му, чорбаджи. Не е християнско срещу собственото си спасение да обречеш мене на вечни мъки в ада.

Ново продължително мълчание.

— И ти? Какво му рече ти, отче?

— Какво можех да му река, чорбаджи? Съветвах го с добро, отказа. Заплаших го със Страшния съд, алчността му надви. По двайсет алтъна на име щял да му наброи Тахир ага в шепата, така каза.

— И как завърши изповедта на този… този окаяник, отче? — с растяща тревога попита Захарий.

— Аз съм скромен служител господен и не ми подобава да имам дял в подготвяно насилие, било то дори и за вярата — последните думи Партений натърти многозначещо, — но и не мога така с леко сърце да присъствувам, когато се готвят да предават христови войници на неверника. Със сълзи на очи измолих от предателя да не сторва веднага намисления грях. И после…

— Какво после? Говори, не ме измъчвай, отче Партение!

— И после го попитах дали няма да се откаже от намисленото издайничество, ако друг му даде по двайсет алтъна на име. Той склони — за него били важни парите…

— Има бог! — каза с дълбока вяра Захарий и се прекръсти.

Като видя този кръст на благодарност, Партений сърдито скръцна със зъби. Дявол да го вземе, какво беше туй евтинджийство да определи само по някакви си двайсет жълтици на човек? Монахът побърза да се поправи:

— Не се радвай толкова, чорбаджи. Хора като — как го рече? — този окаяник са ненаситни. Ще му дадеш двайсет алтъна, а след месец той пак ще те заплаши и пак ще трябва…

— И що от туй, отче? Ще ме заплаши, пак ще му дам. — Поуспокоен, Захарий даже намери сили да се усмихне половинчато. — Че животът ми е по-скъп от златото, пък и… Ама ти, отче — неуверено и с молба в гласа добави чорбаджията, — ще ли… ще ли да се намесиш да ме откупиш от тоз?…

— Това е мой човешки и християнски дълг. Щях на часа̀ да го сторя, казах ти вече, ала… Откъде двайсет жълтици в джоба на скромен монах като мене?

— Ще се намерят, ще се намерят — разчевръсти се стопанинът. И след малко калугерът чу как в съседната стая щраква ключалка и се отваря вратичка на шкаф…

Когато се намери отново на улицата, Партений беше в такова настроение, че изобщо не усети напора на вятъра. На душата му беше леко и радостно. После изпита раздвоение: алчността му го подтикваше да обходи и другите завераджии, а разбунената му плът насочваше краката му към Ески Джами махала. Поколеба се, сетне изсумтя:

— Няма да ми избягат. В ръцете ми са…

И тръгна нагоре. Към дома на Февзи Балабан…^[1]