Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

2

Българинът, пратен му от дивизията за проводник[1], вече два часа повтаряше неизменно: „Дойдохме, твоя милост, ей туканцък е!“, но и сега, както и преди два часа, Корзухин не виждаше нито крепостта, нито някакъв белег за нейната близост. Когато от переправата при Хърсово (на руски този град се зовеше Гирсово) започна походът към Силистра, той водеше някаква сметка на око за изминатите версти, но после умората и еднообразието го объркаха, пък и този живописен хайдутин със своите педя-мустаци на лицето и камара оръжия в кожения пояс, който му служеше за водач, му вдъхна толкова доверие, че майорът от 31 егерски полк я заряза и остави всичко на неговото познаване на местността. Сега обаче, след поредното „Ей туканцък е“, се запита дали доверието му не е било прекалено или пък това чудновато „туканцък“ на българина да не е мярка, която отговаря на всички разстояния между сто крачки и петдесет версти…

Корзухин лениво търкаляше тези мисли из главата си, когато изведнъж забеляза, че казаците от разезда в челото на авангарда заковаха конете си, дадоха няколко предупредителни изстрела и препуснаха назад. За баталионния командир това можеше да означава само едно — кавалерийският отряд се е натъкнал на турска част, и то такава, че да тръгне на сеч срещу нея би било безразсъдство дори и за казаци… Корзухин не дочака доклада на разезда, а веднага с няколко бързи заповеди разпореди баталионът да премине в боен ред и да се укрие, доколкото позволяваше местността, докато се изяснеше обстановката. Следващите минути показаха, че и действията му са били правилни, и онова „туканцък“ на проводника е отговаряло на истината — отсреща петнадесетина оръдия грохотно избълваха огън и желязо. Гюллетата падаха и се разбиваха в опасна близост до баталиона, когато майорът написа на коляно и изпрати до командира на полка своето донесение: „9 юни 1828 г., 11 часът 09 мин. На около 8 версти пред Силистра…“ Вестоносецът препусна назад, а Корзухин отново огледа местността и не повярва на очите си — по някакъв чудодеен начин, сякаш излезли изпод земята, тук се бяха появили стотина българи в шарено облекло и допотопно въоръжение и се бяха смесили с неговите егери. Чувал бе от другите офицери най-невероятни истории за тези подобаващи на привидения появи и изчезвания на „волентирите“ и се бе смял искрено на повечето от тях, но това, което виждаше сега, наистина приличаше на приказка — волентирите бяха тук, на първата бойна линия, след като само до преди пет минути изобщо не се намираха в околността…

Ако турците действително разполагаха със значителни сили, те, по мнението на Корзухин, пропиляха своя шанс с тази артилерийска подготовка, която почти не нанесе загуби на руския авангард, а само забави атаката им. Когато най-сетне им дойде на ум да я проведат, баталионът, подсилен от волентирите, бе вече готов да я посрещне, а и няколко сполучливи залпа на една бързо изнесена напред батарея му дойде на помощ, та до удар „щиком“ изобщо не се стигна и атакуващите се върнаха от средата на пътя. Наглед това беше идеалният момент за преминаване в контраатака. Баталионът чакаше само сигнал за нея, а българите на три пъти пратиха хора със сладкодумни увещания при него: „Така и така, поведи ни, твоя милост…“ (Тук му е мястото да споменем, че те — почти всички — до края на войната не свикнаха да говорят на „вие“ и не се научиха кога следва да се казва ваше благородие, високоблагородие, превъзходителство и високопревъзходителство, а стигаха най-много до „твоя милост“.) Корзухин не беше от страхливите, миризмата на барут и кръв възпламени и него, но благоразумието и военните знания надделяха. Не трябваше да чакат дълго и се оказа, че е действувал правилно — пред тях лежеше не отделна позиция, а само част от разгърнали се нашироко турски сили, та контраатаката или щеше да бъде смазана още преди, да стигне позицията, или, ако я стигнеше и пробиеше, щеше да откъсне баталиона от главните сили…

В сражението постепенно се намесиха и двете дивизии на корпуса, разгоря се мощен артилерийски дуел, тук-там се стигна и до сблъсъци „на нож“ (после се говореше, че в тях се отличили българските волентири), но едва късно следобед везните видимо наклониха към руска страна. Беше някъде към шест часът, когато майор Корзухин получи нареждане да атакува. Той вдигна баталиона (и българите заедно с него — кой би могъл да ги отстрани от предстоящата атака?), построи и изравни бойния ред и след няколко залпа в движение с извадена сабя го поведе в атака. Пътьом изтласкаха няколко съвсем дребни турски части и това се стори подозрително на Корзухин, навя му мисъл за някакъв капан — след шестчасова битка на един изстрел разстояние не е оправдано да се държат такива предни постове, — но вестовой след вестовой му носеха все по-настойчиви заповеди за „атака в дълбочина“, та майорът не се осмели да спре на своя глава.

Когато баталионът почти безпрепятствено измина ската на хълмчето, Корзухин се увери, че опасенията му са били основателни: турците незабелязано се бяха изтеглили на друго, близко и по-високо възвишение и оттам го чакаха с всичките цеви на пушките и оръдията си. А ротите вече бяха превалили върха и подтичваха надолу, идеално изложени на турските залпове. Да ги спре, то би значило да ги осъди на пълно унищожение. На Корзухин оставаше една възможност — да продължи и ускори атаката — и той не се поколеба да я осъществи. Изскочи пред всички и с вдигната над главата сабя и „Вперед, богатыри!“ на уста затича към противника. Гърмежи и тропот, руско „ура“ и непонятен за ушите му български вик му подсказаха, че баталионът не изостава зад него. Посрещна ги залп, втори, трети… Призивните викове се примесиха с предсмъртни, но устремът не намаля. И Корзухин продължаваше да лети пред всички, глух и сляп за всичко, освен за целта отсреща.

Бяха точно в долчинката между двата хълма, когато някой съвсем близо до него произнесе на един дъх:

— Варди се бре, твоя милост!…

Офицерът не разбра думите, но инстинктивно отгатна съдържанието им. За част от секундата се извърна, видя до себе си един „волентир“ — очевидно същия, който му бе извикал, — проследи погледа му и се вцепени: на шест-седем крачки от него нелепо-весело се търкаляше и подскачаше турска граната; беше толкова близо, че Корзухин, въпреки целия хаос на вилнеещата наоколо битка, чу съскането на догарящия й фитил, ала смаян и поразен от близостта на смъртта, той само я гледаше с широко отворени зеници и загубил контрол над тялото си, беше неспособен да предприеме каквото и да било. Всичко останало продължи колкото едно мигване на окото — някой се стовари върху него и го повали под себе си, съвсем наблизо се чу адски трясък, земята под Корзухин се разлюля, после върху него и непознатия заваляха камъни и буци пръст и съзнанието на майора потъна в мрак.

Съвзе се от остра болка в главата. Попипа се и пръстите му се обагриха в кръв. Разбра — ударил го бе някой, от летящите камъни. Огледа се с потъмнели очи. Непознатият му спасител, мърморейки богохулно, разчистваше с пръсти купчината пръст и камъни, която ги покриваше. Корзухин отмести поглед нагоре, към хълма, и сърцето му се обля в радост — атаката бе продължила и без него (по-късно той щеше да представи заместника си Боголюбов за награда по този повод) и сега битката се водеше „щиком“ отвъд турската позиция.

Успя да се измъкне от пръстта, седна и огледа спасителя си. Беше един от тези чудновати български „волентири“. Мъж на неговата възраст, ще рече някъде между двайсет и пет и трийсет, с яко телосложение на селяк, русоляв, с правоъгълно ръбесто лице, което би изглеждало сурово, строго и дори малко свирепо, ако не беше смекчено от един постоянен израз на хлапашка закачливост, безгрижие, безобидна хитрина и някаква неизразима с думи смес от вироглавство и почит.

— Кто ты?[2] — попита го.

Онзи го погледна бързо, сякаш размисли върху двете къси думички, и отговори с подкупваща усмивка:

— Свой човек съм аз, твоя милост, българин. Не се бой, от мен лошо няма да видиш.

Сега беше ред на Корзухин да си разтълкува отговора. После продължи да пита:

— Как тебя зовут?[3]

Българинът продължи да се смее, сякаш този разговор неудържимо го забавляваше.

— Васил.

Без сам да знае защо, сега се засмя и Корзухин.

— Ну что, Василий, жить будем?[4]

Волентирът, изглежда, го разбра, защото закима окуражително и се разкиска тъй, че разкри всичките си зъби.

— Жит, жит! — каза. Дотолкова стигаха познанията му по руски език.

Притичаха санитари, но той ги накара да останат настрана. Имаше да говори още със спасителя си.

— Слушай, Василий — произнесе бавно, като се стараеше да направи думите си по-отчетливи, по-лесно разбираеми, — искаш ли да станеш мой деншчик[5]?

Настъпи мълчание и в него веселостта на българина отстъпи място на незлобиво лукавство.

— Бива — рече. — Бива, ама трябва да питаме капитана, твоя милост.

— Капитана? — учуди се Корзухин. — Боголюбов, моя заместник?

— А, не — Другият подсили своето „не“ със звучно цъкане с език. — За нашия капитан ми е думата, Мамарчев. Дето вие го зовете Буюкли.

— Добре — кимна майорът. — Остани сега при мене, а довечера ще ме заведеш да искам разрешение от вашия, хм, капитан.

Срещата в същност се състоя още по видело. След този паметен бой на 9 юни турците се затвориха в крепостта, а русите, като се страхуваха от клопка, се въздържаха да осъществят пълната обсада вечерта, та се отдръпнаха малко, разположиха се на временен бивак и се погрижиха за раните и празните от сутринта стомаси на войниците. Като се оправиха с вечерята, Корзухин (превързан по такъв начин, че изглеждаше с чалма) напомни на волентира за разговора с капитан Буюкли.

Мамарчев беше човек едър, даже прекалено едър — на това той дължеше прякора си[6], — с дебели мустаци, късо подстригана настръхнала коса и остри проницателни очи, които сякаш никога не се бяха усмихвали. Мълчаливо изслуша той разказа на майора за подвига на „неговия човек“ и молбата да му го отстъпи за деншчик. А накрая отговори на пълен с грешки, но разбираем руски език:

— Излишно го хвалите, ваше благородие. — Той сви могъщите си рамене. — Момчето просто е изпълнило дълга си.

Корзухин предпочете да не спори.

— А вашето мнение за молбата ми… капитане?

— Давам ви го на драго сърце, че и малко със завист, Роман Алексеевич.

Майорът се смая. Не от свойското обръщение — от краткия си досег с българите бе започнал да привиква на техния безподобен демократизъм.

— Откъде знаете името ми? — попита слисано.

— Всеки в корпуса ви познава, ваше благородие. И мечтае да служи под вашите заповеди.

Корзухин се смути от тази груба похвала и не знаеше какво да предприеме нататък. За щастие капитанът на волентирите му помогна.

— Хайде — каза той на Васил, — отивай! — И Добави застрашително: — И мисли му! Ушите ще ти откъсна, ако чуя, че си се окепазил нещо.

Това беше цялата церемония около командироването на българина Васил в баталиона на Корзухин в 31 егерски полк. Впрочем имаше още нещо. Едва двамата, началник и подчинен, изминаха две-три крачки и новопроизведеният денщик измърмори някакво неясно обяснение, остави майора и се върна назад. От мястото си офицерът го чу да пита полугласно:

— Ха бе, капитане, що ще рече туй деншчик?

— Таквоз! — рече Мамарчев, видимо затруднен да обясни съдържанието на думата с едно изречение. — Ще служиш лично на майора.

— Да служа ли? — помръкна Васил. — Не искам и никъде не отивам, така му кажи. Аз слуга не съм бил и няма да стана. Дори и на него!…

— Глупак! — скара му се „капитанът“. — Кой ти говори да ставаш слуга? Тези полковници и генерали, дето са в свитата на руския цар, мигар са слуги? Не, хлапако, не. Помощници са му те, и то от най-доверените. Таквиз помощници има всеки началник във войската, такъв ще бъдеш и ти за майор Корзухин. — Замълча за малко, очевидно колебаейки се дали да пусне и капка катран в току-що нарисуваната каца с мед. — Е, че може да му лъснеш ботушите някой път или да изтичаш за манджата му, туй няма чак толкоз да ти повреди…

— Е, щом е така… — без ентусиазъм реши Васил и повлече крака подир новия си началник.

Късно вечерта, след като обходи разположението на баталиона и нагледа войниците си (не разпънаха палатки и щяха да спят направо на земята), майор Корзухин най-сетне приближи и до „своя огън“. Отдалеч го лъхна миризма на прясно сготвено месо, на силни и непознати, но привлекателни — подправки и той изведнъж разбра колко в същност е бил гладен и уморен. Зърна и наръч сено, върху който бе застлан шинелът му. Грижовността на новия деншчик сгря сърцето му, но той се постара да заговори, без да издава чувствата си:

— Престарал си се, Василий. Аз не съм особено претенциозен човек. — После подхвърли полушеговито, полусериозно: — При това деншчик и слуга не е едно и също нещо…

— Охо! — ухили се пак с всичките си зъби българинът. — Твоя милост си чул какво говорих с капитана…

Корзухин се отпусна на сеното, разкопча яката си, протегна крака към огъня и попипа „чалмата“ на главата си. После погледа деншчика, който в същото време сръчно сваляше котлето от огъня и отсипваше от гозбата в походното канче на майора.

— Не ти се служеше при мене, нали?

— Ами… — провлече Васил. — Отначало се уплаших, че твоя милост ще ме държи нейде назад, където са кашаварите и писарушките…

— Пък на тебе ти се иска да се биеш с турците? — прекъсна го офицерът.

— Затуй съм тръгнал. Да бия турчина, не да се тъпча с манджа…

— И после?

— После се сетих, че като бастисвахме турските топове, твоя милост търчеше пред всички. Та си рекох тогаз, че да си деншчик при такъв човек няма да е гоене далеч от куршумите… — Той постави канчето в краката на майора. — Пък туй — имаше преди вид сготвянето на чорбата, — то си е в реда на нещата. При нас е така: работа ли е, кепазе човека тя не прави.

— Сипи и на себе си — покани го Корзухин.

Това беше своеобразно изпитание — нито мужик би седнал да яде като равен с равен с човек от по-висше съсловие, нито солдат — до офицер и командир. Но българинът не чака втора подкана — в ръцете му се появи пръстена паница, пресипа в нея остатъка от чорбата с парливата миризма и бързо-бързо натопи лъжица. „И ние казваме — тъжно помисли майорът, — че нашите мужици и солдати са свободни люде, а българите…“

Опита от чорбата и се задави до смърт — толкова люто нещо той за пръв път слагаше в уста. Това не беше ядене, а течен огън! Деншчикът го почака да се успокои, пък му рече наставнически:

— Ще прощаваш, твоя милост, но тъй не се яде. Опитай с голям залък хляб и тогаз ще видиш, че лютивината не е чак толкова…

Съветът се оказа добър. Е, лютивото пак си беше лютиво, ала вече не приличаше на отрова. А накрая офицерът дори призна пред себе си, че така апетитно ястие май не беше ял и в най-изтънчените ресторанти. Опразни канчето и с изненада видя, че покрай чорбата бе унищожил кажи-речи и цял самун хляб.

— Хубаво — каза, като се опита да измие остатъка от лютивината в устата си с глътка вода. — Но друг път поикономисвай малко лютото.

— Люто ли? — сериозно запита Васил. — Ако на това викаш люто, какво ли ще речеш, като опиташ гозба, сготвена в моя край?

Корзухин натъпка лулата си и я запали с едно въгленче от огъня.

— От кой край си, Василий?

— Балканджия човек съм аз, твоя милост. Осем години вече се влача по разни чужбини, но съм си балканджия. — В гласа на българина затрептя неподозирана нежност. — Да даде бог да стигнем до моя град, ще видиш какво значи хубост и прелест, твоя милост. Че Балканът е ей така, започва от последната къща на града. — Той помълча замечтано. В нея, Стара планина, е силата ни, твоя милост, закрилница за нас е тя. Каквото и да сториш, турчин даже да пречукаш, опази ли те господ да не те убият двеста крачки място и стъпи ли ти веднъж кракът на планинската пътека — спасен си. Защото планината си е наша, българска… Турци колкото са звездите в небето да запъплят по нея, тя пак си е българска — камъкът и тревата й, поточето и на дървесата шумата… Е — заключи Васил, — не може да имаш такъв другар и покровител до себе си и да не се чувствуваш силен и в мишците, и в сърцето.

Роман Алексеевич Корзухин не каза нищо повече. Изпитваше лека завист към българина, а сам не разбираше защо.

Бележки

[1] Проводник — който сочи пътя, водач (рус.).

[2] „Кой си ти?“ (рус.).

[3] „Как се казваш?“ (рус.).

[4] В свободна, разговорна форма, както е произнесен на руски, изразът може да се преведе: „Е какво, Василий, ще ни бъде ли?“.

[5] Денщик — ординарец (рус.).

[6] Буюк (по-правилно бюйюк) — голям, едър (тур.).