Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

6

Партений се засрами: Иван Селимински говореше на толкова правилен гръцки език, на какъвто не беше способен дори той самият, гъркът по рождение и възпитаникът на обителта Дохиари.

— Благодаря ти за добрите думи, отче — казваше Селимински. — Когато похвалата иде от един тъй просветен човек като тебе, тя се брои двойно.

Монахът потърси върху лицето на учителя някакъв израз на ирония, но то беше неподвижно, невям издялано от камък.

— Успехите на учениците са успех на учителя — каза той, като в себе си се проклинаше за идиотското си хрумване „да изпита познанията“ на даскала, като го заговори на гръцки.

— Не всякога е вярно — поклати глава Селимински. — От лоша пръчка и най-добрият майстор не може да направи свирка. Но, слава богу, моите пръчки се случиха все добри.

— Е, ако няма лоши, то сигур между добрите има и по-добри…

Думите криеха въпрос. Селимински се запита какво ли толкова се интересува калугерът от по-напредналите ученици, не видя причина да ги премълчи, но за всеки случай спомена само имена на момчета извън Сливен. А такива имаше — когато се разчу за училището му, при него бяха дошли да се учат момчета на по-заможни люде от близки, че и от по-далечни села и градове.

— Има и по-добри, отче, туй се разбира от само себе си — каза. — Ето да речем братята Антон и Коста, ако си ги запомнил. Синове са на хаджи Сава от Шумен. Те по дарования, ум и ревност комай превишават другите. Наблизо до тях е Иван от Карнобат, също Иван, синът на жеравненския поп Мануил, Георги хаджи Стоянов от Ески Заара…

— Е, хаджи — засмя се широко Партений, схванал хитростта му. — То ще излезе, че сливенки раждат само ахмаци!

— А, бива ги и сливналии — с външна готовност отговори Селимински. — Онези две момчета до вратата, дето все се закачаха и боричкаха, видя ли ги?

— Кои? — сви вежди калугерът. — Онези, дребосъчетата? Зная ги, да. Едното е Добри, изтърсакът на абаджията Георги, другото — хаджи Костовият Михаил.

— Те, отче. Добри Георгиев и Михаил хаджи Костов. Ако не ги покоси ранна смърт, те един ден ще прославят имената на рода и града си.

(Подозираше ли Иван Селимински какво ясновидство проявяваше в тази минута?

След много митарства, които трудно ще се съберат в една книга, Добри, но под името Димитър Добрович, ще стане пръв живописец на освободена Гърция, в 1848 година ще се бие в предградията на Рим под личните заповеди на Гарибалди, след това и за дълги години ще бъде — наред с Менарди, Силвани, Агрикола и Фракасини — един от челните художници на Италия, а последните тринадесет години от богатия си и пъстър живот ще прекара във вече свободното си отечество и в родния си Сливен — ценѐн, уважаван, прочут.

А Михаил хаджи Костов ще остане в историята на своя народ под името Михаил Колони. Подвизавал се предимно във Влашко, той ще бъде студент в Париж точно навреме, за да се сражава на барикадите през Февруарската революция от 1848 година и да прогонва френските крале. Ще бъде по-нататък член на първия Български революционен комитет, от неговата мушия край Гюргево хаджи Димитър ще тръгне към Бузлуджа, ще бъде член на много български делегации при великите сили. След Освобождението той ще остави кости във Варна, където ще е бил един от първите кметове.

Днес художествената галерия в Сливен носи името на Димитър Добрович, а една от централните и най-хубави улици на Варна — на Михаил Колони.[1]

Но нека вече затворим тази дълга скоба и да се върнем в стаичката, която служеше на Селимински за училище.)

— Може да е от невежество, хаджи — каза по прежному ласкателно Партений, — но аз се възхитих не толкова от учениците, колкото от твоето преподаване. Не го казвам, за да ти се понравя, но твоите ученици биха посрамили мнозина диалектици.

— Е, преувеличаваш, отче…

— Не. По земеописание ти говореше на учениците за Италийската земя. Е, хаджи, такъв сладък разказ не съм слушал през целия си живот! Нищо чудно, че момчетата стояха със зяпнали уста.

— Слушаха, вярно — сви рамене учителят. — Предния час имахме математика, та се бяха поуморили, трябваше им нещо за ободряване.

— А като те чух сетне да започваш прения върху текст от Евангелието на Йоана — продължи таксидиотът, — рекох си, че ще позадрема, нали уж тия деца не са били още родени, когато аз знаех незаписания отговор на Исуса за истината. — Калугерът каза по памет: — „Пилат го попита: Що е истина? И като му отговори, отново излезе при юдеите и им каза: Аз не намирам никаква вина в него.“[2] А щом започнаха пренията… Господи боже мой, какви мисли, какви тълкувания! Скука ли? Пожелавам си честичко да имам такава скука…

— Това е нов способ на преподаване, отче — скромно обясни Иван Селимински. — И не е измислен от мене. Задава се една тема на учениците и трябва те, всеки по своему, да развият и докажат съдържащата се в нея мисъл, и то пряко и косвено — чрез самокритика от противно гледище.[3] Този способ прави от учениците не прости зубрачи, а тълкуватели на всяка истина, изостря ума им и от грамотни ги прави образовани.

— А често ли говорите за Светото писание, хаджи? — уж покрай другото попита монахът.

Селимински го стрелна с поглед, претегли думите си и отговори:

— Често. Поне толкова често, колкото и за древногръцките писатели. — Ново претегляне на думите. — Нещо повече. Научих ги често да четат Евангелието, да виждат в него висша нравствена храна.

— Наистина ли, хаджи? — не може да скрие изненадата си Партений.

— Наистина. И те го четат, отче. Защото разбраха, че Евангелието е книга свободолюбива, а учението, довело до поробването на ума и сърцето на простодушните християни, е дело на користни хора.[4] — Селимински забеляза, че калугерът напряга сили да разтълкува последните му думи и предпочете да не му остави време за това. — Но ние невям прекалено задълбахме в училищните дела…

Думите му подсетиха Партений за задачата, довела го тук.

— А, защо? — рече. — Църквата никога не е оставала безучастна към просвещението. Мигар ти мислиш, хаджи, че ние, богослужителите и църковните настоятели на Сливен, нехаем за твоето школо? Че като виждаме богонравието на твоето преподаване, не сме готови да ти помогнем, доколкото стигат слабите ни сили?

Аха, ето каква била работата! Стояли са, значи, общинарите, умували са и накрая са решили да го купят. Сега, разкрил зад плиткото витийство на калугера целта на посещението му, Селимински се почувствува спокоен и сигурен.

— Тъй ли? — попита той, като се постара да придаде на двете късички думи звучене на голяма заинтересованост.

— Комай не минава ден, без да се отвори дума за тебе в метоха — побърза да го увери таксидиотът. — Та колцина са сливналиите, които могат да се равнят с тебе по ученост?

— А за каква помощ спомена, отче?

— За всякаква — вдигна тесните си рамене калугерът. — Духовна подкрепа (тя не е излишна и на най-силните люде), уреждане разни дела с агаларите, да ги убие господ дано… А и касата на църквата, пък може би и кесиите на общинарите са отворени за твоите нужди. — Партений се огледа многозначително. — Струва ми се, че за тебе „нужда“ не е непозната дума, хаджи…

— За школото или за мене лично?

— И за школото, и за тебе лично. Платата, която ти дават твоите ученици, надали може да се нарече разточителна…

— Нека, отче, горещата ми благодарност стигне до настоятелите. Трогнат е хаджи Иван Селимински, тъй им кажи, от тяхната грижа, толкова повече, че тя е отправена към човек, когото не познават лично.

— Може би вината за този пропуск не е у тях, хаджи Иване.

Селимински не отрече:

— Но затова пък стара мъдрост е, че най-верен на благодетеля не е непременно този, който се навърта най-често и най-близо около него.

Партений потърка чело — искаше да запамети тази мисъл.

— Настоятелите и аз служим на едно дело, отче — убедително каза учителят. — Те чрез църквата и аз чрез школото. Като уча децата, аз ги подготвям да влязат в живота такива, каквито ги иска църквата… в лицето на настоятелите.

Обяснението му удовлетвори калугера, та той, доволен, продължи:

— Но защо слагаш сам букаи на краката си, хаджи? Защо спираш словото си само до прага на тази стаичка? Учениците ти те слушат, бащите им ти вярват. А ти отделяш сили само за едните, а пренебрегваш другите…

Сега беше ред на Селимински да се замисли. Заплаха ли криеха тези думи или…?

— Възрастните — каза той предпазливо — са паство на църквата.

— А защо да нямаш ученици и между тях? Не става реч за ученици, дето да им показваш алфавитата, а за люде, които да съветваш в правата вяра и… в богоспасно смирение? Простолюдието на Сливен се нуждае от съвет и поучение.

— Торлаците?

— Торлаците.

Селимински отново напрегна ум да съобрази. Дали пък в своята игра не залагаше главата си? Сега беше подходящият момент да провери. И то преди да е дал отговора си.

— Мъчна задача, отче. — Той намери сили да се усмихне. — Мъчна! Торлаците, доколкото ги опознах, са инат племе: ни се карат, ни се водят. — Последните думи произнесе на български. — От проповеди много-много не ловят. Тях ги учи само тоягата.

— Ти няма да си цапаш ръцете, хаджи Иване. Стигне ли се до тоягата, остави работата на нас.

— Е, рече го и ти! — продължи да се усмихва подкупващо Селимински. — Не те виждам с тояга в ръце, отче…

— Тоягата са гаджалите — обясни спокойно Партений. — А гаджалите слушат нашия Димитраки чорбаджи. Реши ли се в настоятелството, Димитраки чорбаджи подшушва на аяна и непокорникът си получава заслуженото.

— И тази тояга действува срещу когото и да е?

— Влиянието на Димитраки чорбаджи е почти безгранично. Но той е човек разумен и не злоупотребява с него.

— Ако решат общинарите, може ли тоягата да парне например и мене?

Партений се засмя като на особено сполучлива шега.

— Е, бива те в майтапите, хаджи.

— Майтап е, вярно. Но искам да видя доколко са истинни думите ти за всемогъществото на чорбаджиите.

— Умен си, че питаш, а не го проверяваш на дело. — Калугерът се изкиска. — Ще ти разкажа и аз един майтап, ама да си остане между нас. По едно време наместникът Кирияк се бе подплашил от тебе, та бе захванал да съветва… — Партений прекъсна рязко думите си, усетил бе, че се увлече. Но за Селимински изреченото беше повече от достатъчно. — Говореше, дали да не бъдеш постреснат де, но туй беше на смях и никой не му обърна внимание…

Учителят даде вид, че също е приел на смях и е оставил без внимание изпуснатото от монаха.

— Да оставим настрана майтапите, отче — каза той сериозно. — Нашите общинари са ми сторили преголяма чест, като са видели в мене човека, способен да влияе не само на деца, но и на възрастни люде, видели и патили. Но те са ме надценили. Възрастните ме слушат, когато им разказвам какво съм видял по света, с какви народности съм живял. Но да ги поучавам, да ги водя — това нито мога, нито имам сили. Просвещение и разум на децата да давам, това е моето призвание и дотам се простират възможностите ми. Не е разумно да искаш от човека повече, отколкото той може да даде — тъй кажи на нашите първенци. Предай им също моите уважения и ги поздрави от мене.

Думите му трябва да са прозвучали твърде решително, понеже калугерът не направи опит да го предумва повече.

* * *

Селимински изпрати таксидиота до улицата, проследи го с поглед чак докато черната му власеница се закри надолу, към брода на Куруча, па замислено поклати глава, върна се в стаичката и отвори вратичката на килерчето. Накуцвайки, отвътре излезе Бяно Абаджи и премига срещу светлината.

— Ох — каза, — кракът ми изтръпна, не го чувствувам. То било тормоз на тормозите да стоиш неподвижно…

— Чу ли? — попита късо Селимински.

— Чух — нехайно отговори другият. — Не обръщай внимание на Партений. Такъв му е адетът, да вре нос навсякъде. Чорбаджиите трябва да са го пратили. Искали са да разберат на какво учиш децата.

— Само толкова ли ще кажеш? — отново запита учителят.

— Не мисли повече за него. Долен човек е Партений, макар да носи расо на богослужител. По Заверата успял да научи кое-що и вместо да помага и нали уж за вяра тръгваха да мрат хората, — той ходел да изнудва пари от завераджиите.

Селимински престана да говори, но не престана да мисли за Партений и за неговото посещение. Не беше глупав Бяно, но беше може би най-простодушният от всички, които учителят бе срещал през дългите си странствувания: на такъв човек беше по-добре да се спестят съмненията, които глождеха самия него.

Седнаха един до друг на миндерчето. Бяно продължаваше да разтрива изтръпналия си крак. Селимински сложи между двамата паничка с емиш, леблебии и стафиди.

— Напусто се крих цяла сутрин в килера, нищо не чух от онова, за което бях дошъл — каза Бяно намусено. — Калугерът обърка цялата работа.

Неговата жажда за знание доставяше искрена радост на Селимински. И го караше да цени все по-високо този мъж, когото съдбата бе избрала да бъде пръв негов познайник при завръщането му в родния град: Бяно бе навярно най-образованият човек в Сливен, без да се изключват от сравнението разните даскали и попове, никой не знаеше колкото него славянското четмо[5], но не смяташе това достатъчно за себе си, та с някакво фанатично настървение ламтеше за дообразоване, за повече знания. И измоли от Селимински да слуша преподаванията му и зарязвайки задълго становете си, беше пръв в уроците, но скрито — идваше преди малките азбукарчета, скриваше се в килера и оттам слушаше. Селимински бе забелязал в него истинска стръв към естествознанието, българската история, земеописанието и четивата от Бероновия буквар.

Ето, той и сега сумтеше и се сърдеше не за друго, а за пропуснатите уроци…

— Нямаше как — оправда се учителят. — Сам казваш, че Партений е ухо и око на чорбаджиите. Неблагоразумно щеше да бъде в негово присъствие да учим по буквара или да говоря за отечествената история.

— А беше ред да завършиш разказа си за цар Крум. Ти стигна до там, дето той отмъстил на гръцкия цар за злочинствата му… А да знаеш само, хаджи Иване, какво е да те слуша човек от килера! Там аз без страх, че ще те обидя, затварям очи и тутакси всичко оживява пред мене — битката, конете, разветите български байраци… Не давам твоите уроци за никаква приказка!

Селимински приготви уста да доразкаже на приятеля си историята на великия български владетел и за поражението на императора Никифор, но последната дума на Бяно накара мисълта му да хукне в съвсем друга посока. Той няколко пъти прекара пръсти през късата си брада. После, взел решение, срещна погледа на Бяно.

— Знаеш ли какво съм намислил, Бяно Абаджи? Ще събера тебе и другите си приятели и тук ще поиграем на училище — вие ще насядате по местата на учениците, а аз ще ви разкажа най-хубавата приказка от нашата история. Приказката за братята и снопа пръчки.

— И казваш, че е най-хубавата?

— Или поне най-поучителната. Тя изяснява защо българското племе е допуснало да изпадне до днешната си злочестина. И какво може да го спаси от нея.

Бяно поразмисли върху думите му и се усмихна:

— Не съм чувал приказката, но мога да позная поуката й. Нас може да ни спаси само Доброто.

— Какво рече? — слиса се учителят.

— Тъй мисля аз, хаджи Иване — стеснително, сякаш се извиняваше, каза Бяно. — Само Доброто може да победи и изкорени Злото.

Селимински го гледаше изумено. После повтори бавно:

— „Само Доброто може да победи и изкорени Злото“. Я виж ти! — И попита: — Ти чел ли си Библията?

— Нали ме знаеш, аз с гръцкия не съм твърде дост. Разправят, че някъде преди Голямото чумаво тук, в Клуцохор, живял един поп на име Александрѝя, много учен бил и все пишел. За него съм чувал, е бил превел Евангелието на български и го написал с червени букви. Вярно ли е, не е ли, не мога да ти кажа. Но аз не съм го виждал, това българско Евангелие. — Бяно въздъхна. — Нито виждал, нито чел…

Селимински продължаваше да го гледа смаяно. Прав беше Мавроди Коджакара, като нарече веднъж Бяно „закъснял светец“…

Пресегна се, измъкна от лавицата на стената Библията и се зарови в страниците й. Полута се, намери онова, което търсеше, и вдигна очи към Бяно:

— Тук едно изречение поразително прилича на твоето, пък казваш, че не си го чел. Написано е то преди деветнайсет столетия от свети апостол Павел: „Побеждавай злото чрез доброто“[6]

Бележки

[1] Авторът моли компетентните читатели да не му изпращат възмутени писма: той добре знае, че момчетата и по-специално Димитър Добрович — не са били ученици на Иван Селимински. В този случай летописът направи концесия на романа, а за нуждите на романа авторът прецени, че трябва да срещне Димитър Добрович и Михаил Колони в училището на Селимински, а не, да речем, на Кешиша.

[2] Евангелие от Йоана, 18, 38.

[3] Изразът е цитиран дословно по Селимински, „Библиотека“, ІХ, стр. 48.

[4] Дословният текст у Селимински (ІХ, 49) е: „Те разбраха, че Евангелието е свободолюбива книга, а учението на користни люди поробиха ума и сърцето на простодушните християни.“ Авторът предполага, че тук се касае за лош или поне неясен превод. (Защото всички свои спомени, научни трудове и пр. Селимински е писал на гръцки, независимо от своите елинофобски убеждения.).

[5] В своя „исторически спомен“ Селимински казва, че Бяно Абаджи бил единствен в Сливен, който знаел „старобългарската писменост“. Навярно се касае за грешка. Например в автобиографията си Сава Доброплодни изрично споменава, че баща му между другото е преподавал „… черковно-славянски (Псалтир, Часослов и пр.) и черковно-славянско пение“. Следователно Бяно е могъл да бъде само по-напреднал от другите в познаването на славянската писменост, не и единствен.

[6] Апостол Павел, „Послание към римляните“, 12, 21. Целият израз е: „Не оставяй да те побеждава злото; но ти побеждавай злото чрез доброто“.