Цончо Родев
Тътени (30)

1

Котлето къкреше весело в огнището и изпълваше одаята със съблазнителен мирис, но беше Бъдни вечер — щяха само да се облизват, а гозбите, както повеляваше обичаят, щяха да бъдат сварен ошав, боб, посипано с червен пипер и полято със зехтин кисело зеле, варено грухано жито, топла боговица^[1] и бъклица вино. Имаше на софрата и паничка с шест ореха — по един за всеки в семейството, — но и тях нямаше да ядат; ще ги прекадят тази вечер, а срещу Васильовден и на Водокръщи (тъй казваха на празника Богоявление) ще ги разчупят и по ядките им ще гадаят късмета си през годината.

Докато Трънка донагласяше трапезата, мъжете — и Васил барабар с тях — стояха близо до огнището, топлеха длани от ленивите пламъци на бъдника и говореха полугласно, като в църква. Когато всичко беше готово и върху боговицата грейна запалена вощеница, Георги Силдаря рече едно неясно: „Е хайде сега“ и скоро шестимата се наредиха прави около софрата. Бащата се поклони пред питата и запалената свещ, после се прекръсти три пъти. Другите го последваха и докато останаха със сведени очи, Георги Силдаря прочете криво-ляво „Отче наш“. Но времето за сядане още не бе дошло. Трънка отиде до огнището, сложи в една пръстена паничка няколко въглена и върху тях малко тамян, пак се върна до софрата и подаде паничката на баща си. Силдаря прекади трапезата, а сетне, последван от децата си, тръгна да прекади всичките стаи на къщата заедно с хаета, кьошка, избата и сайванта. Кадеше и през цялото време пееше под носа си „Рождество твое, Христе боже наш…“, но не произнасяше думите, а нещо като „Тра-та-та-та-та-а-а, тра-та, тра-та, тра-а-а…“ Някога си бе научил това църковно песнопение, но го бе наизустил с гръцките му думи, та сега предпочиташе неопределеното „Тра-та-та“…

Като свърши и това, шестимата се върнаха във вкъщито и насядаха около софрата. Бащата начупи боговицата и подаде на всеки по парче, едно задържа и за себе си. Нетърпеливият Васил вече посягаше с дървената лъжица към боба, но гласът на Георги Силдаря го накара гузно да прибере ръка:

— Бъдни вечер е, деца. Бъд-ни! Да даде господ бъдното да дойде скоро, още тази година. И да донесе най-хубавото, което всеки българин и християнин си пожелава… Амин!

Всички налапаха големи залци от топлата пита и забиха лъжици в боба, само едничък Бяно се забави, закъсня. Замисли се над думите на баща си и се усмихна: Георги Силдаря, верен на себе си, смесваше църковния празник с чисто светските си щения… Разбра това и рече подир баща си:

— Амин!

Едва глътнаха по няколко хапки, когато Трънка тури ръка на устата, скочи и изтича навън. Пею също остави лъжицата:

— Прощавай, тате, ама… Нали трябва да видя…

— Иди, иди — съгласи се веднага Силдаря. Маслинените му очи се смееха съчувствено. — Ама не я вземай много навътре тази работа. То и майка й беше така в тези месеци от нищо и никакво все й се повдигаше.

Докато Пею излизаше от стаята, Васил попита:

— Ама защо й се повдига бе, тате?

Манол се изкиска, Бяно се престори, че се е задавил с нещо. Бащата изсумтя недоволно:

— Яж там и много не питай!

След малко младоженците се върнаха, заеха местата си край софрата и сякаш нищо не било, продължиха да се хранят. Измина още някое време и Георги Силдаря се плесна по коляното:

— Твоят приятел — обърна се към Бяно, — Коджакара де, нали е сам?

— Сам е Мавроди — потвърди Бяно. — Няма си нийде никого. Нали есенес майка му и сестричето…

— Как не се сети бе, човек, да го поканиш! Бъдни вечер е сега, не е редно да се остави момчето само като кукувица. Ама и аз, на̀! — Той се почука сърдито по главата. — Видях го аз онзи ден, поприказвах с него даже, пък хич не ми мина през акъла да го попитам за днеска!…

— А, не е сам — успокои го синът. — Той се е сдостил напоследък с Добрито Желязков от Ново село…

— Чувал съм го — потвърди бащата. — Онзи, дето измислил чаркове, нали? Е, какво, двамата единаци ли са се събрали тази вечер?

— Поканиха ги Топракчиевите синове, у тях са сега.

— Хубаво — рече Силдаря. — Ала не е хубаво, дето Топракчиевите са се сетили за твоите другари, а ти не си се сетил.

Бяно не отговори. Подир малко отвън се чу пронизително изсвирване и Манол се размърда неспокойно на мястото си. Извърна поглед към баща си:

— Тате бе, може ли да изляза?

Такъв беше редът в Силдаровата къща, а кажи-речи и във всички други къщи по онова време — не можеше и да се помисли някой да стане от трапезата преди баща си или поне без разрешение от него.

— Къде ще ходиш? — строго запита Георги Силдаря, но веднага се досети: — Аха, ще коледувате, а? — Манол потвърди. — Че не можаха ли да почакат твоите барем докато хвърлим житото?

Тоя обичай бе останал от памтивека. Нахранеха ли се, всеки вземаше по малко варено жито с лъжицата, хвърляше го из комина и произнасяше три пъти: „Цъфти къща, цъфти къща, цъфти къща!“

Манол не намери дума за отговор, но бащата великодушно махна с ръка:

— Хайде, върви, от мене да мине!

Манол откачи от пирона и наметна ямурлука си, а зад него Васил се приготви неусетно да се шмугне навън, когато бате му отвори вратата. Забелязаха го и бащата го повика:

— Ами ти бе? И ти ли ще коледуваш?

— То се знае.

— С Манол ли?

— Ха, с мене! — възмути се Манол. — Да ми се мота като пале из краката! Ще ходи с други дженабети като него.

— Юрданчо поп Димитров ще бъде ли? — попита бащата.

— Че как няма да бъде? — отговори вместо запитания Манол. — Нали двамата са като гърнето и похлупака?

Всички се засмяха, засмя се и Георги Силдаря:

— Да видим какво ще излезе от това другарство на Васил с Юрданчо. Кой ли от двамата по-голям чапкънин ще излезе…

Това беше косвено разрешение за излизането и на най-малкия от синовете му. Или поне Васил предпочете да го разбере така, защото едва дочака Манол да открехне вратата и изхвръкна из нея като дух от бутилка.

Скоро след това останалите при трапезата чуха в някой от съседните дворове да пеят гласове, които странно звучаха ту като детски, ту като мъжки:

Свинарчето, Коладе, Коладе ле,

свинки пасе, Коладе, Коладе ле.

Свинки бълтат, Коладе, Коладе ле,

желъд гълтат, Коладе, Коладе ле…

Тайфата на Васил и Юрданчо бе започнала коледуването.