Цончо Родев
Тътени (96)

9

Колкото и да мислеше, не можа да измисли повече от две причини: или бяха научили за отиването му в стана на московците, или са разбрали, че в дома си дава подслон на хаджи Иван Селимински. Едва призори умореният му разсъдък съобрази, че второто не би могло да бъде — ако заптисването му беше заради хаджи Иван, все щяха да надникнат тук-там да потърсят и гостенина. Оставаше другото — отиването до Карнобат…

Така прекара Бяно тази нощ, в люшкане от мисъл към мисъл, докато тялото му се мяташе в душния, миришещ на пикоч и гнила слама кауш. А на сутринта чаушът отвори вратата и заповяда:

— Тръгвай! — И добави със зъл присмех: — Голям ихтибар те чака, Бяно Абаджи. Не кой да е, а сам аянът ще говори с тебе…

* * *

— Защо се забавихте? — смръщено попита Тахир ага.

Бяно изпревари чаушина:

— Аз съм виновен, войводо. Помолих да се поизмия, преди да се явя при тебе.

„Гледай ги ти? — помисли аянът. — Старият пожела да умре с бяла риза, синът се закахърил да е чист и умит…“ С махване на ръката отпрати чауша и каза:

— Седни!

И пак като бащата преди десет години Бяно рече:

— За това столче ли се приказва, войводо, че е врата към хумбата?

Ясно — недостойна се виждаше на Силдаровците такава смърт. Само че старият отиваше към последния си час с майтап и сладка лакърдия, а този, синът, не успяваше да скрие страха си. Защо ли беше така?

— Ти май се страхуваш?

— Не го крия, страхувам се.

— А баща ти в твоето положение плюеше и на живота, и на смъртта.

— Той знаеше за какво умира. Мен ти ме измъкваш от къщи и веднага ме слагаш на столчето, дето…

— Добре, седни там, на миндера.

Седна Бяно и обърна поглед към Тахир ага.

— Защо съм тук, войводо?

— За да умреш — беше краткият отговор.

— Това разбрах и сам. Но защо?

— Защото съм твой господар и мога да правя с тебе каквото си искам. Дори да отнема живота ти.

— Господар не на човек, а на добиче или на мъртва вещ не ги унищожава, без да вижда някакъв смисъл…

Тахир ага се почувствува неудобно. Не е лесно да признаеш, че те преследват призраци…

В сърцето му се промъкна съмнение: дали пък не греши, като се е подвел по акъла на една жена, която трийсет години зад стените на харема е трупала в сърцето си злост и отрова? Помисли си това, но го задуши в себе си — един Тахир ага не се предава така лесно.

Поиска да се измъкне с чест:

— Ти не се озоваваш за пръв път в кауша, нали?

— Не.

— За какво беше тогава?

— Ударих един турчин, който се готвеше да убие мой приятел.

— Удари или прие чужда вина? — Бяно отклони поглед. — Ето — рече Тахир ага, — нека кажем, че сега ще платиш за тогавашната си лъжа.

И пак се случи нещо неприятно за аяна: Бяно се надигна от миндера и с бавни, но твърди крачки отиде, та седна на столчето, под което беше хумбата с изгнилите и недогнили човешки трупове.

— Готов съм, войводо — рече. — Щом е тъй, готов съм да понеса, каквото съм заслужил.

Пребледнял беше, но куражът не се мери само с кръв.

— А думаше, че те е страх…

— Страх ме е и сега. Страх ме е от умирането, не и от смъртта.

— Е, все по-приятно е тази смърт да е някак си по-късничко… — силеше се да се усмихне аянът.

— Не ранната, а безмислената ме плаши. В края на краищата никой не е останал вечно на тази земя.

— И каква утеха, какъв смисъл ще намериш, ако сега подът се провали под краката ти и ти изгниеш в хумбата? — диреше вече отговор и на своите въпроси Тахир ага.

— Хумбата — отговори Бяно — е изкопана в наша земя и затова на нашата земя тор, ще стане прахът ми.

— Хайде холан! — прекъсна го аянът. — Говориш ги и ти едни… Пукнал си тук, в Московията или в Арабистан — все тая. Масали са това за тор на своята земя и прочее.

— Казах го иносказателно — спокойно срещна погледа му Бяно. — Думата ми беше, че умрем ли и оставим ли праха си тук, за децата ни тази земя става бащина, отечество.

„Крушата не пада далеч от корена си — върна се към предишните си мисли Тахир ага. — Тоя тук не само е одрал кожата на баща си, но е наследил и табиета му. Само че там, дето беше буйността на Георги Силдаря, този има мъдрост…“

Като спомена в себе си думата мъдрост, аянът се вдълбочи в чутото от Бяно. Това ли липсваше на аяна: отечество? Когато дядо му Жеко кехая се е потурчил и е взел името Тахир, той е осигурил за себе си и за своите потомци власт и богатство, но не беше ли ги осъдил да бъдат пришълци на земята, върху която стъпват? Дали през цялото време не е мязал на дъб-великан, корените на който са били прерязани?

И точно в този миг на откровение и на закъсняла среща със самия себе си до ушите му пак достигна ехо на топовни гърмежи. Скимна му да попита:

— Чуваш ли, Бяно Абаджи?

— Чувам.

— Що е това?

И сякаш гръм трясна в собата:

— Тътени.

Замаян, оглушал от тази дума, Тахир ага остана така без дъх, прималял. После рипна, отиде до Бяно и разтърси раменете му:

— Що рече? — кресна. — Що рече? Я повтори?

— Тътени са това, войводо.

Светът се завъртя пред очите на аяна. С оловно тежки крака той се върна на мястото си и плесна с ръце. Появи се хаджи Молла и със скръстени на гърдите ръце наведе украсената си с безупречна гъжва глава. Тахир ага облиза засъхналите си устни и каза с неузнаваем глас:

— Изведи го! — И отново се разкрещя: — Изведи го, ти казвам! Изведи го и го изпъди! А сетне отново се върни…

* * *

— Каква беше пък тази? — попита хаджи Молла, докато вървяха към изхода на конака.

— Нищичко не разбрах — още не се беше отпуснал Бяно. — Аянът не скри, че беше решил да ме утрепе. Бях вече на столчето и с думи си играеше с мене като котка с мишка… А после изведнъж ме попита за тези гърмежи. И като му отговорих, разфуча се като бесен, вика и кряска, а накрая ме изгони.

Хаджи Молла замислено поклати глава:

— Поради гърмежите ще да е, Бяно Абаджи. За вас, християните, тези гърмежи са сладка песен, но за нас… Това, дето го чуваме, предвещава леене на кръв, на мюсюлманска кръв.

— От никого не съм чувал московците да предават на сеч мюсюлманите. Напротив, хаджи Молла. Чувах, че московският везир — тъй по онова време говореха за руския главнокомандуващ, тъй го рече и Бяно — разпратил хабер на мюсюлманските народи навред отсам планината, че няма да посяга нито на живота, нито на семействата, нито на имота им.^[1]

За този хабер Бяно бе научил в Карнобат, та не се знае как би отговарял, ако на хаджи Молла хрумнеше да го разпита по-подробно. Но турчинът продължаваше да следва собствените си мисли.

— Туй може да е вярно за чифчиите и занаятчиите, може да е вярно още за някой забитин или за прост аскер, но за служител от конака… Даже московците да не посегнат на него, вие, българите, ще го разкъсате…

Бяха стигнали до външната порта, там Бяно спря и двамата застанаха един срещу друг.

— Имаш ли вяра в мене, хаджи? Ако имаш вяра в мене, запомни едно. Случи ли се да сметнеш, че си в опасност от християни, домът ми е отворен за тебе. За тебе и за семейството ти… особено Анифе ханъм. Закрилата ми ще имате така, както ще я има и собствената ми жена…

Хаджи Молла премисли, пък кимна:

— Приемам. — И като се ослуша, додаде: — И ми се струва, че скоро, съвсем скоро ще се възползувам от гостоприемството ти…

Те се поздравиха сдържано и се разделиха.

Когато беше отново пред вратата на Тахираговата соба, хаджи Молла се сблъска с един слуга с кърчаг в ръце.

— Вода от баните — обясни слугата. — Снощи я донесоха и цяла нощ я изстудявахме. Защо ли? Ами че питай аяна ти, хаджи, аз не смея.

Двамата влязоха заедно. По Тахир ага нямаше и следа от скорошния необуздан гняв — беше странно, нечовешки спокоен, зает да наблюдава с лека усмивка върху устните зелените пламъчета, които играеха по ръбовете на големия камък на пръстена му.

— Напълни оня стакан — рече той на слугата, без да вдига очи от пръстена… — Тъй. Подай ми го и си отивай!

Мина време, а Тахир ага не помръдваше и с нищо не показваше, че е забелязал присъствието на още един човек в стаята. Хаджи Молла, след като се почуди, сметна за необходимо да се изкашля.

— Знам те, че си тук, хаджи — каза му аянът. И попита: — Чуваш ли?

Кятибинът се заслуша. Откъм харемлъка нежен глас редеше:

Светът е голям гроб —

без любов какво има в живота?

Но някъде от много далече долиташе един грохот, който съвсем не навяваше мисъл за любовта в живота. За кое от двете говореше Тахир ага?

Поразмисли хаджи Молла и като реши да не търси отговор, каза:

— Ще заповядаш ли нещо, аян ефенди?

— Времето на заповедите свърши, яху. Сега е ред на молбите.

— Молба към мен ли, аян ефенди? — смая се кятибинът. Тахир ага кимна. — Ще я изпълня със същото старание, както ако беше заповед.

— Не се съмнявам, не се съмнявам — рече аянът. Произнесе го така, че не се разбра дали тези думи бяха израз на благодарност или на подигравка. — Ето за какво се отнася, яху. Искам да отвориш очи и да гледаш какво ще се случи сега. Сетне да отидеш при Халил паша и да му го разкажеш.

— Ще бъде направено, аян ефенди.

За пръв път Тахир ага вдигна очи и ги спря върху своя кятибин.

— Не сме за завиждане ние с тебе, хаджи — каза, поклащайки глава. — Изобщо не е лесно да си дин-дьонме — не те обичат ни свои, ни чужди. Пришълци и натрапници сме ние върху земята, хаджи.

Тахир ага притегли стакана с водата към себе си, после обърна зеления камък на пръстена си и изсипа скрития зад него прашец във водата. Стори това и с царствено спокойствие вдигна чашата.

Ужасѐн, хаджи Молла протегна ръце към него и извика:

— Аллах ашкъна, япмайин бьойле, Тахир ага! Гюнахтър!^[2]

Тахир ага му отговори с усмивка:

— Хошча калън, хаджи. — И показа многозначително нагоре, към небето: — Гене гьорюшюрюз…^[3]

И все така спокоен и с усмивка на чувствените устни гаврътна чашата.

Хаджи Молла изскочи из стаята и закрещя като луд:

— Помощ!… Помооощ!…

Узун Шерифаа и неколцина други се отзоваха на повика му. Но когато след малко влязоха в собата, Тахир ага вече се бе разделил завинаги с живота. Тялото му, неестествено прегънато, лежеше безчувствено върху онова място от пода, където беше подвижният капак към хумбата; едната му ръка не се виждаше, а другата при катурването бе попаднала върху трикракото столче, та сега то се крепеше от зелените пламъчета на пръстена…^[4]

В стаята отново проникна песен:

Нека да изгние плътта ми —

може и ти да се превърнеш в дух

и някой ден да ме потърсиш…