Цончо Родев
Тътени (35)

6

Докато яздеше през прохода, Аледин Безат бей неволно попипна бузата си и изпсува — ноктите на онуй вълче бяха оставили кървави дамги върху кожата му. Този спомен го ядоса дори повече от болката.

Случи се туй снощи, когато спряха за нощувка в началото на Чалъкавашкия проход. Пийна ракийка Аледин Безат, развесели се душата му и като забрави, че отиваше работа да върши и жълти махмудии да печели, реши да даде радост и на тялото си. Повика той един от своите аждери — така викаше на наетите конници, дето пазеха кервана — и го проводи да му доведат Вълка, гяурчето, което би украсило кой да е харем. И тръгна всичко, както му беше редът, но когато уж вече настъпваше най-важният миг, момичето неочаквано протегна ръце към лицето на бея, не успя да достигне очите му, но със злост на истинска вълчица прекара нокти през бузата, та изтръгна от нея кожа и кичури косми. Болката и смеховете на „аждерите“ сякаш спуснаха червено перде пред очите на бея. И Аледин Безат не мисли много-много, грабна калъча, натика го на момичето отдолу, а после с едно движение го разпра чак до шията като агне.

А сега яздеше през прохода, усещаше болката от раздраната кожа и се ядосваше. На себе си се ядосваше — за един гняв и за една мъжка обида хем тялото си не удовлетвори, хем пожертвува цяла купчина злато…

Като помисли за зарара, който сам си бе докарал, Аледин Безат бей се залови да пресмята какво можеше да получи за другата стока на Робския пазар в Стамбул. Бяха на около един час път след Риш, между Риш и Добрал, когато той заби махмузи в хълбоците на коня, излезе отпред и спря настрана да преброи робите си. Имаше четиринайсет жени — кои млади, кои не съвсем млади; за тях беят нямаше да кяри много — щяха да ги купят или като работен добитък, или фукари разни, които нямат пари за по-хубави и по-млади гяурки. После идеха точно една дузина момичета между десет и четиринайсет години, съвсем като онези „приятни и красиви девойки с нежни, черни очи, пазени в шатри от чужди погледи, на които никой мъж, нито пък някакви духове не им е отнел невинността преди техните предопределени съпрузи“, както се казваше в Корана за хуриите в рая^[1]. За тях преситени аги, чиято кръв вече мъчно се разиграва в жилите, щяха да му платят повече. Останалите бяха малки дечурлига, до тригодишни, натъпкани по три, по четири в кошовете, окачени на трите товарни коня, които пъплеха зад жените. Колко бяха децата? Трудно беше да се преброят така, без да се спира керванът, но Аледин Безат бей на младини бе ходил цяла година в медресе и знаеше да смята. На три коня по два коша, туй прави шест коша; ако сложи едно върху друго по три изтърсачета в кош…

Не можа да завърши сметката си. Някъде изотзад се чу страшно пращене и беят едва свари да се обърне, за да види как две високи дървета се повалят с трясък — дясното наляво и лявото надясно, — та стеблата и клонаците им заприщиха пътеката. Туй пък що беше? Гръм ли падна от ясно небе или вихрушка изскочи из някой боаз?

Дорде беят се освести, един глас изрева на чист турски:

— Предай се, бей ефенди!

Отпред на пътеката беше един мъж за чудо и приказ — не от най-високите, но строен и скършен, прав като точилка, широк в раменете и тесен в кръста — от левент по-левент. Хем не беше в първа младост — косите му, промушили няколко перчема изпод островърхия калпак, издаваха, че като нищо е сторил четирийсетте. Но онуй, което най-много поразяваше в този мъж, беше блясъкът на злато. Златееха се дръжките на неговите пищови, от злато бяха нанизите, увити около калпака му, безброй алтъни бяха нашити по ръбовете на елека и по дължината на ръкавите му. Толкоз злато беше на десет крачки от бея, много повече от онуй, което щеше да спечели на Робския пазар, че чак свят му се зави. Понечи той да протегне десница към пищова, но чу един от наемните стражи да шепне в безпаметен страх:

— Алтънлъ Стоян войвода!… Отидоха ни кожиците!…

Други двама от „аждерите“ обаче не се вайкаха, а вече измъкваха пусата. Не свариха да стрелят — откъм дърветата изгърмяха с дебел гърлен глас няколко шишанета и единият увисна на зенгините, конят на другия рухна под него. Пък и Аледин Безат бей чу едно пропищяване покрай ушите си…

— Предай се, бей ефенди! — извика отново войводата.

Аледин Безат измъкна пищова си, запретна с палец кондака и веднага стреля. Когато пушекът се разсея, Алтънлъ Стоян войвода не се намираше на прежното си място, но и на земята не беше.

— Юруш! — заповяда беят. — Удрете и да пробием напред!

— Не! — обади се един от конниците. — Напред са подготвили пусия, ще ни изтрепят! Крийте се зад жените и децата!

Съвета си го биваше. Турците скочиха от конете, наловиха кой жена, кой момиче, приклекнаха зад тях и, които имаха още пълен пищов, целеха се и стреляха през раменете им. Хайдутите разредиха огъня, особено след като куршумът на единия нарани едно от момичетата. И битката комай отиваше към завършек без победител, когато откъм дърветата някой заговори високо и отчетливо на български. Що беше туй? Повели на войводата им? Но защо досега се разбираха без думи, а сега крещят до аллаха? Аледин Безат стисна дръжката на последния си пълен пищов и се заоглежда.

После жените и момичетата едновременно се отскубнаха от ръцете на турците и хукнаха коя накъдето види. Побягна и тая, зад чийто гръб се бе крил беят. Една мълниеносна мисъл му подсказа какви са били тези наглед неуместно високи приказки… Обзе го снощният гняв и Аледин Безат изпразни пищова си в гърба на жената. Миг по-късно гората се разтресе от гръм на пищови и шишанета, нещо тласна бея в гърдите и го катурна назад. Усети ужасна умора, а като открехна клепачи, видя как се завъртяха върховете на дърветата…

И това беше последното, което Аледин Безат бей видя през своя живот.

* * *

Алтънлъ Стоян простря шарена кърпа на земята и върху нея изсипа бейовия кемер. Тъжно се загледа в купчинката — колко такива купчинки бе видял през живота си на хайдутин? Безброй бяха и все същите като тази: алтъни и сребърни пари, по които невям личеше потта на селяка, излъскани от момински пръсти пафти, сребърни десници на иконни богородици, пръстенчета от скъп и прост метал, тук там някоя гривна от сребърна телчица, нарядко и драгоценно камъче… Войводата ги разрови с ножа си, не смееше да пипне с ръка, сякаш върху кърпата бяха не няколко шепи злато и сребро, а разпалени въглени. И тогава юнашкото му сърце се вкамени: сред другата ягма на бея видя и проста обичка, на която висеше парче изсъхнало месо… Дълго гледа Алтънлъ Стоян с изцъклени очи тази ужасна находка, пък сетне изкопа с ножа една трапчинка в земята, положи в нея обичката, затрупа я и я затисна отгоре с един камък. Не беше от най-набожните люде, а сега му идеше и кръстове да стори, и молитва някаква да каже…

— Всичко е изпълнено, войводо — чу той Добри, байрактаря си.

— Нахранихте ли ги?

— Богато и пребогато.

— Момичето и жената?

— Девойчето превързах с благ мехлем и хайдушки корен, в мляко натопен. Не е лошо ударено, само в месото, лесно ще му мине. — Войводата с кимване одобри извършеното. — А жената погребахме.

— Защо толкоз плака едно от девойчетата?

— То се казва Неда, войводо. И е дъщеричка на убитата.

— А турците?

— Живите погребаха умрелите и отместиха повалените дървета. Сега стоят навързани в долчето и чакат да решим какво ще ги правим.

— Ясно какво ще ги правим! — студено отсече войводата. — Но ще бъде, след като отпратим жените и децата.

Добри пристъпи от крак на крак и каза извинително:

— Те, жените и децата де, искат да дойдат при тебе, войводо, да ти благодарят…

— Не ги обичам аз тези работи — махна отрицателно Алтънлъ Стоян. После посочи купчинката върху кърпата. — Вземи това, прибави към него и що сте намерили у пазвантите, пък го раздели. По един пай отдели на жена и девойка и по половин пай на хлапищак.

— Какво ще ги правим после?

— Не можем ги държа в Балкана. Ще ги проводим в Ески Заара^[2], Сливен и Котел. Хайде, докато натъкмяваш пайовете, прати при мене Манол, сина на Силдаря, Радко и Нягол.

Но преди повиканите се яви Трайко, от шест години хайдутин в дружината. Алтънлъ Стоян усети по смущението му — щеше да иска нещо, което не се допуща от хайдушкия закон. И не се излъга.

— Войводо — подхвана, заеквайки, онзи, — аз…

— Режи го изкъсо, Трайко. Що си намислил?

— Ще ми се да ме освободиш от клетвата, войводо, та да се прибера у дома. Шест години заедно скитахме, нека сега…

— И защо тъй изведнъж? — прекъсна го Алтънлъ Стоян.

— Туй момиче, Неда. Дето пред очите ни остана сираче. Бащица то от по-рано си нямало, сега и майка зарови в земята. Да го взема за мое, искам, войводо, да го отгледам. Сърцето ми разтопи с плача си…

Дълго мълча войводата. Настрана гледаше, та не можеше да се отгатне дали Трайковите думи премисля, или своята мъка преглъща. Но когато най-сетне заговори, гласът му беше по прежному корав:

— Няма да те пусна, Трайко. — Личеше, че не ще измени това си решение. — Няма да те пусна, а ти, братко, послушай мене, по-стария и по-патилия, и не се сърди.

— Не е до сърдене, войводо. Аз исках…

— Искал си и хвала, че си го искал. Защото от добро сърце си го пожелал и не си помислил, че то това твоето, малко и на бягство позамязва.

— Бягство ли? Как пък го рече, войводо!

— Тъй излиза, Трайко, щом ти се е дощяло оттук нататък само за една човешка душа кахър да имаш. — Войводата вдигна гъстите си вежди. — Ние сме тръгнали по балканите не само за един, за двама, а за да браним всичките християни. Колко още чакат на нас да ги отървем, да им помогнем!^[3] — Па потупа момъка и го отпрати. — Върви и поразмисли. Не се ли съгласиш с думите ми, готов съм да поправя стореното.

Едва се отдалечи Трайко и се явиха Радко, Нягол и Манол. Войводата им обясни какво искаше. Добри ще раздели робините на три, дечицата ще разпредели по жените. Другото тях тримата чака — всеки ще поведе по една група: Манол в Сливен, Радко в Котел и Нягол в Ески Заара. А като ги настанят в добри семейства, Нягол и Радко да се върнат при Дружината^[4], на Зеленич ще ги чакат.

— А аз? — попита веднага Манол.

— Ти ще останеш в Сливен, там има нужда от тебе. При туй… ти още клетва не си дал при нас, не си човек от нашата дружина.

— Ами тогаз, да дам клетва, а? — Брадичката на Манол издайнически потреперваше. — И друго има, войводо. Знаеш какво е в Сливен и как се измъкнах от там!

— Беше така в Сливен, ама вече не било. Гъжвалиите там се поукротясали. А баща ти е в хапуса, може да има нужда от тебе.

— Ама, войводо!…

— И първом трябва да научиш най-важното от хайдушкия закон — вече по-строго го прекъсна Алтънлъ Стоян. — Препираш се и се пазариш ли, мястото ти не ще е при хайдутите.

Манол не продума повече.

Един час по-късно той, Радко и Нягол поведоха освободените робини, както им бе наредил войводата. И тримата имаха късмет, та ги заведоха без мъчнотии, пък и добри и отзивчиви люде намериха да ги приберат.

Случи се, че малката Неда бе приютена, в дома на по чудо спасилия се хаджи Нойко.