Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

11

Много преди сеймените да го доведат челядта на Георги Силдаря зае място на пътя, пет-шест крачки настрана от портата. Бяха се пременили като за празник: мъжете обръснати, в сукнени дрехи и с червени пояси на кръста, Трънка, сама жена между тях, надула корем, бе турила ален сукман и везана риза. Застанаха те в една редица: най-вдясно Бяно, до него Трънка, после Манол и накрая Пею Смеденов.

Стояха прави един до друг Силдаровците, рамо до рамо опрели, гледаха право пред себе си, дума не разменяха нито помежду си, нито с още редките зяпачи.

Силата на Бяно личеше в широките му плещи, в мускулестата гръд, в коравите длани, сплетени на гърба му. Но и слабостта се видеше, отпечатана на лицето, сгушила се в очите — смутени и объркани бяха тези черни очи, нещо питащо и невярващо имаше в тях и се смесваше в един неотразим израз на кротка печал, умора някаква и ужас пред очакваното.

Видеше ли човек Трънка, не можеше да не изпита съжаление към нея заради издутия корем, отпуснатите назад рамене и безпомощно увисналите покрай тялото ръце. Но спреше ли поглед на лицето й, той не забелязваше нито грубоватите изострени черти, нито петната, появили се там от бременността, а съзираше само коравия й поглед, непримиримостта, че дори и малко жестокост.

По-кръвнишки от нея изглеждаше Манол. У него Силдаровските черти бяха по-меки, но снагата му, уж тънка и стройна, гъвкава, навяваше прилика на млад рис, който се готви да скочи върху жертвата си и да впие зъби в гърлото й. Тази прилика се подсилваше от изражението на лицето му — върху него с кремъчна острота бяха изрязани отмъстителна смелост и презрение към поробителите.

Пею, зетът, се отличаваше от Силдаровците. Беше по-висок от тях, малко тромав в снагата, ала иначе истински красавец. Изглеждаше и по-спокоен, но стоеше твърдо до другите. Такъв човек няма да се прояви като буен свадливец, но стане ли нещо, неговата хладна сила ще бъде може би по-опасна от краткотрайната разгорещеност на вироглавците и избухливците.

Така се бяха наредили Силдаровците и не помръдваха. Не помръднаха те и тогава, когато откъм конака се разнесоха зурлите и тъпаните. Знаеха те много добре, че туй са свирните, които съпровождаха бесенето на завераджиите, и че крясъците означаваха увисването на поредната жертва на някои от клоните на крушата. Но дали бяха такива по душа или тъй се бяха уговорили, те, като знаеха всичко това, пак не си позволяваха никакъв външен израз на уплаха и слабост.

Зяпачите бяха още твърде малко — големият сеир беше сега там, при крушата, — само неколцина комшии турци и забулени кадъни се навъртаха, но и те, поразени от държането на Силдаровата челяд, стояха настрана, не ги задяваха. Единствен, който дойде при тях и ги заприказва, беше хаджи Рифат.

— Смелост, деца! — пожела им той развълнувано. — Смелост още половин сахат време!…

— Няма да се посрамим, дядо хаджи — отвърна за четиримата Манол.

— Сбогувайте се с баща си и се постарайте да мислите, че смъртта не е отминала никого. „Догмаян йолмез“[1], както казваме ние. По-рано или по-късно — туй няма толкоз значение. Много са дъртаците, доживели дълбока старост, но погледнеш ли назад живота им, виждаш само плюскане и клечане в нужниците. Пред смъртта животът се оценява според делата му. А делата на баща ви стигат за десет живота. Тъй се постарайте да мислите, деца.

— Благодарим ти за хубавите думи — рече този път Бяно. — Ще се постараем, хаджи Рифат.

— Ако се държите, както сега, никой не ще посмее да ви закачи. Такива са хората, същи чакали — давят по-слабите, а подвиват опашка пред по-силните.

— И това ще послушаме — отговори пак Бяно.

След малко гълчавата се засили — виждаше се, палачите бяха свършили работата си при Старата круша и вече идваха насам. Няколко сюрии турчета изтопуркаха по пътя, забързани да не изпуснат нищо от сеира. Бяно пребледня, а Манол смушка с лакът сестра си:

— Мисли му, само да гъкнеш…

Сетне откъм Машатлъка се зададе процесията. Начело бяха тайфа чалгаджии, които деряха въздуха със зурлите и даулите си. Подире им крачеше Георги Силдаря. Не беше вързан, нито обкръжен от сеймени — размахваше свободно ръце, а шестимата стражи, които го съпровождаха със запрегнати пушки в ръце, вървяха три крачки зад него. (По-късно се разчу, че така бил поръчал лично Тахир ага.) Силдаря пристъпваше спокойно, дори намираше сили да се оглежда и да поздравява познатите си. Макар и малко поотслабнало, лицето му изглеждаше както обикновено — правоъгълно, ръбато, кокалесто; лице, дялано с топор, а не гравирано с върха на тънко длето. Беше обръснат, с хубаво подстригани мустаци и с бяла риза, разгърдена отпред. Единственото, което напомняше, че е прекарал няколко месеца в зандана, а преди малко бе присъствувал и на гибелта на своите приятели, бяха очите му — обкръжени в сини кръгове и хлътнали по-навътре в орбитите.

Чалгаджиите свърнаха настрана и едва сега, Георги Силдаря зърна децата си. Погледът му се смекчи и сякаш един по един ги погали. Трънка, Манол и Пею сториха поклон, само Бяно остана вцепенен и с трескави очи го следеше, невям да го погълне.

Един циганин — той очевидно служеше за палач — се разчевръсти: дотъркаля една бъчвичка под портата (толкова бе станало тихо наоколо, че звуците на подскачащата по калдъръма бъчва отекнаха като оглушителен грохот по къщите и дуварите), сетне подпря стълба и на горния дирек върза края на едно въже и изпита здравината на възела.

— Хайде бе — подвикна на музикантите един турчин, поизплашен от тишината. — За какво ви плащат?

— Сус! — сряза го рязко някой и множеството ококори очи от изненада: никой не знаеше, че хаджи Рифат е способен така високо и така нетърпящ възражения да заповядва.

Циганинът за последен път огледа бесилката, пък приближи до затворника, изплю се в краката му и се захили:

— Хайде да залюлеем и твоите кра…

Не успя да завърши. Силдаря се пресегна и лепна такава плесница върху разкривеното му в усмивка лице, че онзи се катурна на калдъръма.

— Маскара! — скара му се. — Тебе ти плащат да бъдеш джелатин, не да приказваш…

И толкова неочаквано беше случилото се, че никой — нито зяпач, нито заптие — не се намеси, не защити циганина.

— Не мога повече! — прошепна Трънка. — Ще припадна…

— Само да си посмяла да мръднеш! — изсъска й Манол.

— Ама аз…

— Мълчи! Не аз, тате е пожелал така да стоим!

Поп Исидор отиде до затворника със сребърен кръст в ръка. Поговориха нещо шепнешком, после Силдаря се прекръсти несръчно и допря устни до кръста. Като получи опрощение на греховете си и уреди отношенията си с бога, той прекрачи напред, мина покрай джелатина, който плюеше кръв и зъби, и отиде при челядта си.

— Деца — каза им, — спомняйте си за мене. И не скърбете.

Те се приведоха един по един пред него и целунаха десницата му, а той целуваше всеки по челото.

— Тъй живейте, че един ден да посрещнете смъртта със същото ведро сърце и със същата спокойна душа, с която я срещам аз сега.

И с тез думи Силдаря се раздели с децата си.

— Не мога повече! — сподавено простена Трънка.

— Посмей! — сплаши я пак Манол.

— Тук, в утробата ми става нещо…

— Каквото и да става! — немилостиво й скръцна със зъби той. — Или що? Искаш тате да си отиде, като ни гледа накапичнати по земята?

Трънка не възрази повече, само вдигна ръка и с опакото на дланта си избърса студената пот, избила по челото й.

С вирната глава и изпъчени гърди Георги Силдаря отиде до стъкмената на портата бесилка, огледа я изпитателно, сякаш се готвеше да я купува и, кой знае защо, се засмя. После хлъзна поглед наоколо — само децата устояха на този поглед, повечето от възрастните гузно отклониха очи.

Неочаквано за всички Силдаря викна, та запя:

— Мале ле, ку ме обясет,

мале ле, да ме не плачеш:

за вяра шъ ме обясет,

за вяра, за България…

Пееше той на някакво друго, не на сливенско наречие, но всички, българи и турци, го разбираха.

А докато пееше, сам стъпи на бъчвичката и надяна примката на врата си. Пък като изпя „за вяра, за България…“, ритна бъчвичката и увисна на въжето.

Изпищя жена, ревнаха дечурлига. Трънка се олюля, притисна ръце о корема си и с глух стон се повали на земята. Пею Смеденов се притече към нея, но братята й останаха неподвижни — така, като каменни изваяния останаха те, чак докато баща им престана да се мърда на въжето.

Бележки

[1] „(Само) който не се е родил, не умира“ (турска поговорка).