Цончо Родев
Тътени (81)

4

Прехвърлил бе петдесетте Тахир ага, но не бе загубил ищах за плътските радости. Тая сутрин обаче излезе от харема си тъй, както бе влязъл снощи — безразличен остана и към танците, и към възбудните песни, че и към прелестите на Дургадън, дето наскоро я получи армаган от един стамбулски дост; петнайсетгодишна само беше тази Дургадън, пък владееше изтънко всичките мурафети на изкусна в чародействата и в изтънчените любовни игри халайкиня. Да, безучастен остана към всичко и цялата вечер само гали големия зелен камък на пръстена си, та Зюлфие, овехтялата, но опитна във всичко Зюлфие напъди по-младите жени — угадила бе, че тази вечер при тях бе дошъл не мъжът, а аянът и той се нуждаеше не от женска плът, а от спокойствие и тишина.

И както винаги напоследък, когато оставаше сам със себе си, Тахир ага се бе потопил в своите грижи и разочарования. За войната естествено. Защото вестите, дето идеха от другата страна на Балкана, наистина не говореха за някакви кой знае какви успехи на московците, но още по-постни бяха те за победите на полумесеца. Стари другари думаха: Нищо не била московската сила, не както в предишните войни. Хубаво, казваше си на това аянът, ами тогаз къде е нашата сила, за да сграбчим московеца за гушата и да не го пуснем, докато не изстине в ръцете ни?

Ровеше ли се в тези мисли Тахир ага, неволно захващаше да сравнява сегашния турчин и оня, който под знамето на Мурад, Баязид Светкавицата, Мехмед Завоевателя или Сюлейман Великолепния бе завладял за исляма почти целия тогавашен свят. Не, нямаше го вече оня турчин, готов на всичко за правата вяра и дирещ върховното щастие в смъртта на бойното поле. Днешният беше кеседжията от гората, дето дебне да обере чужди или свои, или затъпелия от безделие дембелин, излъскал потури от седене в кафенето — с такъв човек не Махмуд хан (да даде аллах да живее сто години!), но и Мурад, Баязид, Мехмед и Сюлейман, взети заедно, нищо не можеха да сторят.

Казваше си после и така: добре де, станали сме племе на кеседжии и дембели, ами защо тогаз не офукаряваме, защо, да речем, моят Сливен пращи от стока и богатство? И като задълба, стигна до отговора — богатството и разцвета носеха не правоверните, а гяурите. Гяурите държаха земята, търговията, занаятите и като работеха денем и нощем, за едно кафе отдих като не си даваха, с ръцете си правеха богатството.

Спомни си Тахир ага какво му разказа напоследък един стар дост. Ранен в битките при Силистра и измъкнал се през Русчук, той мина през Сливен на път за Стамбул, където отиваше да се цери. Та той му рече: „Не са само московците, Тахир. С тях са и наши гяури, българи, бият се като зли кучета… Да има чалъм, със зъби ще ни разкъсат!“ Вай, аллах, какво излиза тогава? Ако българите са направили свои не само труда и богатството, но и воинската сила…

През тези метежни размисли Тахир ага неволно стигна до спомена за някогашния си приятел, може би единствения, който бе имал между гяурите. По-точно — за последния разговор с него, преди да го прати на бесилото. Тогава Георги Силдаря изрече оная проклета дума — тътени. Тътени? Ами че ако тогава са били тътените, мигар вече е дошло времето на вихрушките и светкавиците?

Тази вечер Тахир ага мразеше нявгашния си приятел, мразеше го така, както не го бе мразил по онова време, когато го пращаше на бесилката. Защото Георги Силдаря бе запратил в лицето му едно предсказание, което години вече го тровеше. Случеше ли се да сети упадък — както сега например, — споменът за оная дума мигом възкръсваше в него. И винаги придружена с въпрос: дали Силдаровите тътени са били предвестник на днешната буря, или и днешната буря е само тътен на утрешна, още по-гибелна…

… С тези мисли в главата и с омраза в сърцето Тахир ага снощи най-сетне бе оборен от съня и пак тях носеше сега, на утрото, когато, мълчалив и затворен в себе си, напущаше харемлъка.

Като влизаше в конака, налетя на векилина Узун Шерифаа, а оня разчекна уста в усмивка:

— Чака те посетител, аян ефенди. Правоверен. Носи ти хабер. От Генчо Къргов.

— Не виждам за какво се смееш — намусено каза Тахир ага.

— Ще се засмееш и ти, аян ефенди. Зер хаберът е записан на дирника на посетителя. С тояга. Така хубаво го е изписал Генчо, че ако има в сърцето ти капчица милост, няма да караш човека да сяда.

Аянът понечи да отмине, но спря и попита:

— Къде го е хванал Генчо Къргов?

— В гората, къде. Май за Катъгово ставаше дума. Нали го знаеш Катъгово? Над село Сотиря…

— Що е дирил този хубостник там, че е паднал в ръцете на хайдутина?

— Усуква и не обажда. Ама чини ми се, че е от новоизлюпените бабаити, дето си наумиха, че да си обирник по друмищата, е за всяка уста лъжица.

— Ще видим — продължи пътя си аянът. И нареди през рамо: — Кажи там, нека ми го доведат.

Беше вече запушил обичното си наргиле, когато въведоха човека. Хашлак някакъв двайсет-двайсет и пет годишен, от тия, дето бащите им ги хрантутят, докато ги поемат децата; ако бяха мирни години, щял е да си наляга парцалите, ама сега нали е война, всеки серсемин си наумява, че водата се е размътила за него, да лови риба в нея.

— Приближи! — заповяда късо Тахир ага.

Оня направи няколко крачки. Ходеше с кривата походка на човек, дето не умее да язди, а е бил принуден да мине дълъг път на седлото.

— Седни! — все така сухо нареди аянът и показа закованото о пода столче. — Седни ти казвам! — повтори по-високо, като видя, че оня не проявява охота да изпълни заповедта му.

Седна. Видя се, Генчо Къргов добре си бе свършил работата — разпалени въглени да имаше на столчето, посетителят нямаше да изкриви лице по-страдалчески.

— Разправяй сега! — продължи да нарежда Тахир ага. — Разправяй от игла до конец. И направо, без уйдурми!

Такава излезе работата, както Узун Шерифаа я мислеше. Юнуз Бекироглу, тъй се викаше бабаитът, беше син на среден чифликчия от Аладагли^[1]. Не бил нито хаймана, нито побойник, ама нали напоследък все се приказвало как този или онзи натрупал бая сухи пари ей така, от два пищова в ръцете и малко клечане край друмищата, та на Юнуз и трима негови кафадари им се дощяло също да си изпитат късмета. Отначало им провървяло — де кемер ще пипнат, де добиче ще отмъкнат, де човек ще отвлекат, та сетне откуп да искат…

— Гяури ли нападахте? — прекъсна го на това място аянът. — Или и правоверни?

— А, само гяури — с подозрителна бързина отговори Юнуз Бекироглу.

Та алъш-веришът провървял, но то било само до вчера. Защото както си стояли на пусия и безгрижно си лафели, изведнъж седем-осем души наскочили около тях с касатури в ръце, разнесли се: „Силяхларънъзъ атън!“^[2] и глухи удари и докато се усетят, четиримата бабаити се видели без оръжие, без пари (ония им отмъкнали цялата ягма) и вече наредени един до друг на земята като кебапчета. Тогаз излязъл един от нападателите, явно им бил сердар. Нито висок, нито нисък, дълголик, избръснат тъй, сякаш ей-сегичка е бил в ръцете на берберина, с подстригани мустаци и леко гърбав нос.

— Каза ли си името? — попита Тахир ага.

— Каза го. Генчо Къргов войвода. — Юнуз Бекироглу го произнесе с нещо средно между страх и уважение. И прокле: — Намъ нишанъ калмасън!^[3]

Та Генчо Къргов ги разпитал кои са и що са, после подвикнал на едного от хората си — Колю Папареца се викал, който минал и с по един замах на касатурата си оставил първите трима с по едно ухо по-малко. Случило се, че Юнуз бил четвърти и пред него войводата спрял ръката на Папареца. „Искаш ли и ти да носиш саде едно ухо на главата си?“ — попитал. Какво да отговори Юнуз, кой иска таквоз нещо! Тогаз Генчо Къргов рекъл, че ще кандиса да му остави ушите, ала срещу един хубав пердах и срещу дума, че Юнуз ще дойде да предаде на аяна хабера на войводата. Така и станало. Пачата, друг от хайдутите, тъй добросъвестно свършил първата работа, че задникът на Юнуз станал само синини и кръв.

„Ще съжаляваш, че не си избрал да ти отрежат ухото — помисли Тахир ага. — Ония, едноухите, барем ще живеят…“ А гласно каза:

— Уплаши ли се от войводата?

— Уплаших се.

— А не те ли беше страх, че от мене може да изпатиш повече, отколкото от Генчо Къргов?

Мълчеше оня, но и потъмня. „Ясна е работата — помисли аянът. — От Генчо Къргов, Кара Танас, Цоню Брадатия или Алтънлъ Стоян се плашат повече, отколкото от цяла дузина аяни.“ Запита се: „Аджеба вярно ли е, че хайдутите са по-опасни от мене?“ И сам си отговори: „Ба, поне за Юнуз Бекироглу хич не е вярно…“

— Какъв е хаберът, дето ми прати по тебе войводата?

— Да не си го гонел повече, тъй поръча да ти кажа. Да не си го гонел, зер отивал на север, при московците. И наскоро щял да дойде с тях, сам да те потърси.^[4]

„Доживяхме го — каза си Тахир ага, като си спомни снощните си размишления. — Правоверните крещят: «Москов гелийор!»^[5] и презглава бягат на юг, далеч от войната, а гяурите зарязват всичко и отиват на север, за да се съединят с московците и в най-лютите боеве да се бият като зли кучета… Аллах, аллах, къде отиваме?“

Изглежда, се бе унесъл по-дълго в мислите си, защото когато се опомни, тютюнът в тюмбекето отдавна беше изгорял, а Юнуз въртеше очи неспокойно. Тахир ага понечи да остави кехлибарената захапка на наргилето, но се отказа, задържа я — щеше да има нужда от нея.

— Слушай сега, Бекироглу Юнуз — каза той и гласът му беше почти ласкав. — За нескопосното ти кеседжийство мога да ти простя — не е то проста работа и за един ден не се учи. Мога да ти простя и туй, дето вместо да останеш без ухо, си избрал на хайдушкия главатар улак да станеш. И само за едно прошка няма: дето си се показал кръгъл серсемин.

— Защо, аян ефенди? — простодушно попита Юнуз. — В кое виждаш серсемлъка ми?

— Дето си дошъл при мене. Като те е пуснал Генчо Къргов, трябвало е да си плюеш на петите и право в Аладагли да се озовеш.

— Ами ако Генчо Къргов…?

— Какво Генчо Къргов? — повиши глас Тахир ага. — И от сянката му ли се плашиш бре? Ами че нали той сам ти е рекъл, че заминава далеч от тука? Ей това е, дето няма да ти простя. Сега разбра ли ме?

— Разбрах — произнесе с безкръвни устни Юнуз Бекироглу.

— Е, щом си разбрал, тогаз за всичко ще се сърдиш на себе си — рече Тахир ага и с кехлибарената захапка чукна тасчето на стената.

Пропадане на пода, зловещ вик, глухо тупване, скриптеж на връщащия се капак — вече до втръсване познати неща. Тахир ага остана на мястото си и дълго дълго гледа с разсеяни очи столчето, изправило се отново пред него, но вече празно. Кой знае, може би не трябваше да затрива младия Юнуз. Че ако реши да трепе всички правоверни, дето продават бабаитлък на дребно, а треперят пред московците — и пред българите заедно с тях, — аянът комай ще има нужда от хумба, колкото целия Балкан. Но като размисли, той не изпита никакво съжаление. Защото честно призна пред себе си, че бе убил Юнуз не заради евтиния му бабаитлък, а понеже чрез страха си негласно бе поставил Генчо Къргов много по-високо от него, войводата на Сливен и казата.

Ех, стисна юмруци аянът, няма ли да дойде най-сетне буюрултия за него, че да отиде там, на войната, и да покаже на тия бъзливи чакали как се воюва за исляма. И ако трябва — и как се мре за него!…

— Тътени ли, Силдар? — закани се той гласно. — Ще покажа аз за кого са тътените!…