Цончо Родев
Тътени (36)

7

Като се срещнаха във Влашко, бостанджи-башията му се похвали как е шетал из Сливен и какъв берекет е дала шетнята му. Тази дума употреби — берекет — за онези осемнайсет избити и сто и двайсет и шест заптисани, без да се брои Тодория Ексара, него пашата завари в хапуса. Тахир ага хич не се зарадва на тези приказки, но си замълча — не е дип благоразумно да си доверчив и искрен към човек, който през ден говори очи в очи с падишаха. Не му стана кеф на агата, че друг е дошъл и се е разпореждал в тоя Сливен, дето не знаеше друг господ освен аяна си. Пък и не повярва, че сливенската рая дотолкова е била обхваната от гръцката зараза; тази рая той имаше за пепел, в която отдавна, много отдавна са угаснали всички въгленчета.

И друга причина имаше за недоволството му — ще се върне сега Тахир ага и ще трябва да се занимава с бесилки и палачи — нагледал се бе на християнска кръв по време на този сефер оттатък Дунава.

Като се прибра в Сливен — то беше вече средата на юни, — той най-напред извика хаджи Молла и Узун Шерифаа, кятибина и векилина си. Накара ги да му разкажат ден по ден всичко, после поиска хаджи Молла да му прочете имената на убитите и запрените завераджии. Слушаше и гледаше играта на светлините върху зеления камък на пръстена си, цъкаше с език и все това си повтаряше: „Виж ти, виж ти, имало било жар под пепелта!…“ Защото знаеше всеки две от трите имена, бяха все на по-първи хора между християните в Сливен. И щом те са кроили заговор против падишаха, Сливен е бил, ще рече, буре с барут…

Чу Тахир ага много имена, но само при едно прекъсна четеца:

— Как? И Георги Силдаря ли?

— А — небрежно отвърна хаджи Молла, — и Силдаря. — И сините му очи сякаш добавяха: „Престара се бостанджи-башията, кому ли не лепна име на душманин!…“

Узун Шерифаа обаче го представи по друг начин:

— Силдаря бил от баш бунтовниците, тъй рекоха за него и пашата, и заптисаните.

Тахир ага тури пръст на едно име в списъка и заповяда да извикат човека на разпит при него. Подир малко две охранени заптиета въведоха чорбаджи Захарий. Аянът го настани на онова столче, което бе заковано о пода, обузда гневливостта си и го заразпитва. А чорбаджи Захарий казваше дори в повече, отколкото го питаха, та Тахир ага почти не се обаждаше, смучеше наргилето си, слушаше и се дивеше на онова, което чуваше и само сеги-тогиз изваждаше от уста захапката, колкото да върне чорбаджията към главното. Първенец им бил хаджи Михал хаджи Василов, а най-близко след него стоели Георги Силдаря, Тодория Ексара и хаджи Нойко (за късмет на хаджи Нойко Тахир ага не забеляза, че не бе чул неговото име в списъка), Сяро Барутчията… Изреди това Захарий и се загърчи: невинен бил, подлъган бил…

Опяването и хленченето му скоро дотегнаха на аяна. Тахир ага извади захапката на наргилето от устата си и почука с него на бакъреното тасче, закачено до стената. След секунда подът пред него се провали, чорбаджията (дори не свари да изкрещи като хората, а полетя с едното рамо напред надолу в чернилката на хумбата и от дъното долетя глух удар. Аянът повторно почука по тасчето и невидими ръце прибраха капака и го изравниха с другото дюшеме.

Такава била орисията на чорбаджи Захарий: сефте да бъде и в Партениевото изнудване, и в редицата на тия, на които било писано да завършат дните си в хумбата на Тахир ага.

Още двама разпита аянът. Същото повториха, та и тях прати при чорбаджи Захарий. Стана му байгън — хумбата той използуваше рядко, а както потръгна, май щеше да я напълни догоре със завераджии. Та на следващите двамина предложи да избират: въже на врата или чалма на главата. Коста хаджи Великов и хаджи Андон Сапурчи-Белтек избраха чалмата; Тахир ага проводи да му доведат ходжа и ги потурчи начаса, още в конака, пък ги пусна на свобода.^[1]

Като напъди двамата нови следовници Мохамедови, Тахир ага махна с ръка и каза на подчинените си, че ще продължи утре. Мъчеше го досада, примесена от съзнанието, че той, господарят на Сливен, първо действува, а после мисли. И че някак много лесно взе да чука по бакъреното тасче: върна се от война, завари пълен хапус и — хоп! — веднага стана и кадия, и джелатин. Не, не така, Тахир, не си постъпвал ти тъй досега, недей постъпва и сега. Ако цялата работа е да се пречукат вързани хора, за това винаги ще има време. И ръце, които да го сторят.

Плесна длани и каза на влезлия слуга да предупреди, че след малко ще отиде в харема. Но после, докато се разхождаше нагоре-надолу из одаята, опротивя му и мисълта за онова, което го чакаше отвъд „Прага на блаженството“. Не от старост — това той бе доказал на не една гяурка по време на военния сефер, — отблъсна го съзнанието, че всичко там му беше до втръсване познато и че в края на краищата винаги биваше едно и също.

Отново повика слугата и се отметна: няма да отиде в харема, да му оседлаят кон… Не, и това не, да му приготвят каруцата с меките яйове за Баните. Там ще прекара вечерта, туй нека да се каже на хаджи Молла и на Узун Шерифаа. И на „Патриката“ Ахмед да кажат, нека и той се стяга за път.

Той още веднъж размисли. Да, добре е да вземе и една от жените на своите бани^[2], пък ако му потрябва — добре, ако не му потрябва — пак добре. Представи си ги: алчната уста на Гюлсума със седефените зъби, коравата като на девица плът на Юммю, русата Джамиле с млечната кожа, разгулната Сеяр с нейните навици на продажница, едрата гръд на Мюнесер… Поколеба се, сетне добави на слугата: нека Сеяр ханъм дойде с друга каруца на Баните. А като остана сам, се запита: защо ли аджеба избра именно Сеяр? И откри отговора — предпочете я именно за разгулността й; на жени, които ще стоят като кютуци и само тихичко ще плачат, той се бе наситил през похода…

* * *

Когато се изправи пред басейна от бял мрамор и пристъпи към стъпалата, той я плесна леко по мокрия задник, по който тънки вадички вода се стичаха надолу към бедрата и увличаха бляскащите като бисери капчици. Тя се извърна бързо и го погледна с питащи очи. Тахир ага обаче поклати отрицателно глава — не, не я викаше, нека да се прибере — и тя покорно излезе от басейна, зави се в чаршафи и пришляпа с босите си крака към женското отделение.

Тахир ага остана в басейна, разкърши умореното си тяло, после се отпусна, натопен до шия във водата. Защо да се лъже сам — нито банята, нито блудната опитност на Сеяр успяха да откъснат мисълта му от онова, което трябваше да извърши в Сливен. Какво в същност чакаше аяна? Две възможности виждаше той пред себе си, но и в двете на часа̀ се сблъскваше с по нещо, което го възпираше. Можеше да избеси тези сто и двайсет души, но стоте от тях бяха все измежду най-първите хора, на тях Сливен дължеше славата и богатството си; можеше също така да опрости задържаните и след един хубав пердах да ги пусне, а занапред да ги следи по-изкъсо, но туй пък няма ли да накара размирните гяури да си помислят, че вече могат да си разпасват пояса, както си искат? Какво излизаше? Че няма разумен изход. И че както и да постъпи аянът все лошо ще бъде.

— Мамка им на тези гяурски чутури — изпсува той гласно и сам се изненада, че изрече това на български.

За какъв дявол беше тръгнала да се бунтува раята? Какво им беше лошото? Не бяха ли по-богати от мнозина правоверни? За какъв хуриет — свобода по български — приказваха, щом като цял свят упрекваше аяна, че прекалено отпуща дизгините на гяурите, че ги закриля и подкрепя? Имаше само един човек, с когото можеше да говори за тия работи и това беше Георги Силдаря. Той никога и никак не се стряскаше да говори ачик и без извъртане, пък и дост му беше. Дост ли? Какъв дост е бил Силдаря, щом е от баш бунтарите? Да, Силдаря беше приятел преди, но дали щеше да бъде и сега? Коя от двете мъдри поговорки ще прилегне за него: „Дюшенин досту олмаз“^[3] или „Ески досттан душман олмаз, олса-да якъшмаз“^[4]?

Пак до задънена улица стигна Тахир ага, та плесна ядосано върху водата. Доловил шума, при басейна дотича един слуга с меки пешкири в ръце. Агата нямаше още намерение да излезе, но се надигна, отиде при чешмата и както му беше обичаят, изля няколко таса студена вода отгоре си. Тогава слугата се разчевръсти, избърса го с пешкирите, хубаво го разтри с благовонно масло и накрая покри раменете му с мек измирски халат. Аянът изведнъж усети как умора надви тялото му. Такава беше тази вода — уж те гали, пък изсмуква силата ти…

Той отиде в селямлъка, полегна на един диван, слугата му донесе запалено наргиле и се измъкна безшумно. Тахир ага изпи чаша шербет, запуши, но дрямката го надви и захапката на наргилето изпадна из зъбите му…

Събуди го изскърцване на врата — надничаше „Патриката“ Ахмед и като бинкоски серсемин се пулеше и хилеше глуповато.

— Какво има, Ахмед?

Ясъкчията отвори по-широко вратата и влезе, като се полюляваше като маймуна, а дългите му ръце висяха почти до земята.

— Един сливенски чорбаджия дойде, аян ефенди. Бил тук наблизо, казва, на чифлика си в Чаирлий^[5], та като чул, че ти си на Баните, прескочил дотук ихтибар да ти стори. И аз само надзърнах да видя…

— Добре, добре — отегчи се аянът. — Нека влезе…

Почти не се изненада, когато видя Димитраки чорбаджи — такъв няма да е с бунтарите в кауша, а ще прескочи ихтибар да стори…

Тахир ага прие госта така, с един халат върху голата снага, но чорбаджията с нищо не показа да е засегнат. Седнаха един срещу друг и домакинът заповяда да им донесат изстуден шербет, баклава, рахат-локум и по едно тежко-сладко кафе. Следваха правилата на турското гостоприемство, та не бързаха да заговорят и само изпод вежди се изучаваха с очи. Димитраки чорбаджи реши, че походът се е оказал полезен за аяна; по войнишки изпъчен, а лицето му, винаги мъжествено-властно, сега носеше бакърения загар на дългата езда през полета и планини и самодоволната хубост на войн, който се е върнал победител. Обратно на него, Тахир ага видя само лоши промени у чорбаджията. Димитраки пак беше със съвсем нови сукнени дрехи и със сребърен ланец, проточен от аления му пояс, но иначе беше болнаво-посърнал, бузите му — пепеляви, а очите, открай време изпитателни и боязливи, издаваха направо нечовешки страх. Но щом е така, кое го бе накарало да се престраши и да дойде неповикан чак тук, на Баните?

— Е, кажи нещо, чорбаджи — подкани го Тахир ага, като изсърбаха кафетата. — Похвали се…

— Много неща се случиха, докато те нямаше, войводо. Имало тук хора-чапкъни — бог да ги убие дано! — дето си наумили царщина да развалят, ама…

— Ама? — настойчиво го насърчи Тахир ага, защото чувствуваше, че след това „ама“ ще разбере кое е довело Димитраки.

Очите на Димитраки попримигаха, най-сетне той се реши, та рече:

— Малко тежко подхвана пашата работата, тъй ми се чини мене. Не се поставям съдник на един бостанджи-баши — господ да умножи дните му, — но той е външен човек за Сливен, не усеща някои работи.

— Карай, карай, чорбаджи. Интересно ми е туй, що думаш. И аз все за него мисля.

— Не мога да не ти го кажа, Тахир ага. Ти си, кажи го, господар на Сливен, пък аз съм чорбаджия в християнската община — ако аз не ти го кажа, кой друг?

„Аха, ето какво било! — помисли аянът и престана да слуша. — Все за пустата власт. Хем да се задържи като чорбаджия, хем да се отърве от тия, дето са делили мегдан с него. Затова се е престрашил да дойде тук.“

— Карай, чорбаджи. Щом отвори реч за бунтарите, ти невям си мислил доста по тази работа, кажи как я виждаш. Ако го имаш в главата си — и съвет ми дай.

Поуспокои се чорбаджията и подхвана:

— Чапкъните заслужават не бесило, а да ги разчекне човек, туй си е от истина по̀ истина. Но огледай се из Сливен, аян ефенди. Сливен замря. Алъш-вериш няма, таз година панаирът не стана, вървиш по улиците и нито на бакърджия чука ще чуеш, нито на абаджия стан. Че ония, дето въртяха алъш-вериша, или са в зандана, или са се свили като охлюви в черупките си.

Така беше. Знаеше го и Тахир ага, но изход, изход не виждаше.

Попита:

— И как може да се излезе от този кьор-сокак, чорбаджи?

— Ти си прочут човек, аян ефенди, но не знам с кое повече си прочут — с мъдростта си ли или с добротата…

— Остави я ти добротата — побърза да се закрие зад висок дувар Тахир ага. Уплаши се, че онзи ще проси милост за бунтарите. — Казано е: „Кач ийликтен, гюнаха гирмеесин“^[6].

— Не съм аз онзи, който ще те посъветва към неразумна доброта, войводо. Ще ти говоря аз за полезно, не за добро.

— И що е полезно?

— Да вдигнеш страха от Сливен. Да не живеят хората тъй, сякаш са със сатър над врата, ами да се върнат при становете и наковалните.

— И как го виждаш това вдигане на страха, чорбаджи? Да пусна онези хайдути, дето са се готвили пусат да вдигнат против падишаха?

— Да се разберем, не съм дошъл никого да защищавам, Тахир ага. Аз съм верен слуга на падишаха и съм готов да умра за него.

— Какво ме съветваш тогава?

— Да не слагаш всичките християни от хапуса на един кантар. Повечето от тях са овци заблудени, хора с глупав акъл, дето са се повлекли; подир разни шейрети и гьозбояджии.

— Разбирам накъде биеш — предпазливо рече аянът. — Ако слушам тебе, ще трябва всичките да ги пусна. Зер нали баш-шейретина го няма…

— Кой е той, Тахир ага?

Димитраки чорбаджи май наистина не знаеше, личеше по гласа му.

— Кой ли? Хаджи Михал хаджи Василоглу.

И пак кръстоса крака между тях мълчанието. Тахир ага никога не разбра, че в него чорбаджията си припомняше един странен разговор пред Нурул Кудус джамия, когато хаджи Михал бе изговорил ония думи за християни и агаряни, за пари и печалби, за две пети, под които турците държат раята. Тогава баш-шейретинът, както го нарече аянът, го е опипвал и подканял да го забърка в тази пуста Завера…

— Когато едно стадо стори пакост — рече Димитраки внимателно, — виновен е овчарят. Е, може да се тегли един бой също на магарето, че и на коча. Ама защо да се бият и овцете? Хем нямат вина, хем… ще им се развали вълната…

„Аха, това било! — каза си Тахир ага. — Не само лакомията за власт, но и тънката сметка пришпорвала акъла на чорбаджията да сече по-остро. Няма ли овце за стрижене, властта на чорбаджията става «Бош одаларън ода башисъ»^[7]. Тук била тя, истината за посещението на Димитраки: властта и облагите от нея са му налели смелост в сърцето.“ Като си изясни докрай загадката, Тахир ага се замисли върху онуй, което му подсказваше чорбаджията. И веднага призна пред себе си, че Димитраки бе напипал разковничето на задачата. И беше прав: Овчарят си е получил своето. На магарето и коча няма да се размине. Но овцете…

— Не дерсе кул, бен орая макбул^[8].

— Що каза, що каза? — попита стреснато чорбаджията.

— Остави, не беше за тебе — махна с ръка агата. — Пък иначе си прав, ама и не съвсем прав, чорбаджи. Аз ще бъда по-глупав от овца, ако пусна овцете така, сякаш нищо не било. Пакостта трябва да се плаща. И всяка овца трябва да изкупи своя пай от вината с малко вълна от гърбината си.

Лицето на другия просветна и това подсказа нова мисъл на аяна:

— И не е само това, чорбаджи. Когато се е гласяла и вършила пакостта, имало е наоколо и други овце. Те са си стояли настрана, ама си мълчали, не блели, та да предупредят за готвената беля. От техните гърбини също трябва да се смъкне малко вълна, тъй мисля аз.

— Кажи какво си решил — с пресъхнало гърло изрече Димитраки.

— Ще събера откуп от цялата сливенска рая — произнесе Тахир ага ясно. — По-голям от овцете в хапуса, по-малък — от другите, дето сте гледали отстрана. И с парите ще вдигна една джамия за чудо и приказ. На най-лично място до конака ще я вдигна и във ваша, на чорбаджиите, чест Чорбаджилар джамиси ще я нарека.^[9]

Помълча, помълча Димитраки, па кимна с глава. И двамата знаеха: когато ще се събира откупът и ще се строи джамията, все по нещичко от парите щеше да полепне и по техните длани…