Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

2

През цялото време на обиколката си Дибич се усмихваше, усмихнат влезе и в просторната си палатка. И причината за доброто му настроение беше онова подметнато „малкия Наполеон“. За това прозвище, което честичко вървеше с името му, знаеше отдавна. Преструваше се на надменно безразличен, но противно на онова, което приятели и врагове вероятно очакваха, то му доставяше тайно задоволство — да бъдеш един Наполеон, пък дори и малък, то вече означава да си постигнал огромна висота. Другото, по-същественото, беше ясната и германски студена преценка на Дибич, че съдбата поначало е изключила за него възможността да стане „втори Наполеон“ и следователно като „малък Наполеон“ той бляскаво бе изчерпал възможностите си. Защото корсиканецът бе имал шанса да даде простор на гения си в една Франция и сред един народ като френския, докато него съдбата е запокитила тук, в тъмния хаос на тъй наречената широка славянска душа, във владенията на богоравния батюшка-цар, където и истинският Наполеон не би успял да бъде друго, освен малък.

Отпуснал се в мекото си кресло — то го следваше навсякъде — и опънал крака, Дибич почувствува, че му липсва още нещо съвсем малко, за да превърне удобното в приятно. Пресегна се и дръпна камбанката върху масичката. В същия миг сякаш през цялото време бе чел мислите му, влезе камердинерът Степан с чаша димящ пунш[1] в ръце.

При втората чаша пунш днешното подмятане го върна към честите му размишления за истинския Наполеон. Сложно, извънредно сложно — заплетено и криволичещо — беше отношението на граф Дибич към корсиканеца. Още съвсем млад той се бе сражавал срещу него от Аустерлиц през Березина до Париж (там именно, в Париж, едва 29-годишен той бе получил своя орден „Свети Александър Невски“!) и го бе мразил — като враг и като човек, удавил цяла Европа в кръв. Същевременно обаче бе изпитвал към него и благодарност — ако не бяха безкрайните Наполеонови войни, Дибич никога не би могъл така бързо да разкрие качествата си на войник и пълководец, извели го до върха на руската армия, а щеше да крета някъде по гарнизоните, улисан в бумажничество, дребни интриги, игра на карти, може би в дуели и правене на деца.

— Ала Наполеон се е сражавал за собствена сметка, а не като генерал на еди кого си!… — произнесе той гласно. — Дори когато е бил само генерал!…

Тези думи му напомниха, че би трябвало да изостави своето dolce far niente[2] и да напише поредния си доклад до императора. Поколеба се — пуншът му се услаждаше, — но събра воля и си наложи да прекара неизбежните час и половина — два с перо в ръка до масата. Наложи си, защото вече се познаваше: след втория пунш още можеше да пише, след четвъртия волята не му достигаше, та удоволствието вземаше връх над дълга, а след шестия и да искаше, не беше в състояние…

Навън вече се здрачаваше, когато изпълни и това. Той звънна на камердинера и Степан все така мигновено се появи с чаша пунш — третата — в ръка. Питието отново хареса на Дибич, но не му възвърна предишното щастливо разположение на духа. Мислите му сега се завъртяха около враговете и съперниците му — една глутница, вечно гладна и търсеща мърша. О, те не се спираха пред нищо, тези човешки кучета! Подлост, клевета, интрига, отровна ирония, удар „из-за угла“[3] — нищо не липсваше в техния арсенал. Пътят на Дибич до графското достойнство и до сегашната му длъжност беше в същност неговият личен път от Тулон до Ваграм. Но докато Наполеон бе имал насреща си войници и щикове, той бе трябвало да се бори с кучета и кучешки синове и с техните разнасящи бяс лиги.

Погледът му попадна върху последния лист от писмото до царя.

— Ето, дори само това! — каза гласно. — Мигар на тях може да се угоди?

Мислеше за последните редове на писмото. Както обикновено[4], той го бе завършил с:

„Удостойте, Госуданрь, принять выраженІя вѣрности и глубочайшей признательности, с которыми имѣю счастІе быть, Государь, Вашего Императорского Величества вѣрноподданый и всенижайшІй слуга И. Дибичъ“

Като го прочетяха (защото писмата му нямаха личен характер, а представляваха официалните му доклади за хода на войната, които достигаха до повече ръце и очи), ония щяха да лавнат „Раболепие!“, „Безгръбначество!“, „Угодливост!“. Но ако завършеше накъсо, например „Главнокомандуващ Втора армия Дибич“, същите тези кучешки морди щяха да ревнат „Високомерен!“, „Тщеславен!“, „Алчен да затъмни и батюшка-цар!“

Дибич пресуши на един дъх пунша и се обърна с висок глас към ония, които се тулеха из сенките тук наоколо и на хиляди версти на север:

— Е добре, лайте, песове! Лайте! Наричайте ме безгръбначен и раболепник! Наричайте ме както щете, аз пак съм по-високо от вас…

Той звънна и винаги готовият Степан веднага замени чашата.

Беше плащал, Дибич. Беше скърцал със зъби и беше плащал. Плащал бе от първия час, когато, още почти момче, кракът му стъпи в Русия. Връстниците му, същите, които днес виеха срещу неговите успехи, бяха превръщали живота си в едно неспирно удоволствие тогава, когато Иван Дибич, довчерашният прусак Johan Karl-Friedrich-Ant Diebtsch, — невзрачният имигрант, бе имал едно единствено, и то твърде съмнително богатство — диплома на завършил Берлинския кадетски корпус и една единствена храна — амбицията да се наложи, да преуспее. По онова време той плащаше в лишения, които си налагаше сам. Колко получаваше един прапоршчик, какъвто бе назначен след идването си в Русия? Не беше ли заплатата му достатъчна само за едно жалко съществование и чаша водка в неделя вечер? Е добре, той се бе лишавал и от чашата водка, и бе пестил жалките си копейки не за друго, а за да плаща на учител и да черпи военни знания.

За успеха, за днешния си и утрешен успех, той бе плащал с парите си, с кръвта си, когато се е налагало — и със самоунижението си: малко ли са били некадърниците, пред които е трябвало да превива гръб… Нямаше крачка в живота и попрището му, които да не беше заплатил. Унизяваха го. И той преглъщаше — крачка напред. Поругаваха го и преглъщаше — крачка напред. Дори прехвърлянето му от Семьоновския полк в щаба — не беше ли и то в резултат на едно жестоко поругание?[5]

Под влияние на чашите пунш, чийто брой вече обърка, Дибич стана опасно откровен пред своите отсъствуващи и винаги присъствуващи противници:

— И не се срамя да ви кажа — размаха заканително ръка, — че съм плащал и с други, много по-тежки цени. Интригувал съм. Злепоставял съм. Крал съм, да, дори съм крал, господа.[6]

Постепенно в съзнанието му се смесиха спомени, мисли за настоящето, видения от сладкото бъдеще. Не разбра колко време бе изминало, когато един тих и почтителен глас го накара да се събуди от съновиденията си. Беше камердинерът — Степан:

— Господарю! Пратеник, господарю…

През мъглата, предизвикана от пунша, Дибич разбра погрешно:

— Фелдегерът[7] ли е, Степан? Ей-сега ще запечатам писмото… — После се изненада. — Мигар ще тръгне сега, в тъмното?

— Фелдегер, но от негово Превъзходителство генерал Рот. Носи донесение. Бързо било, казва…

— Добре, щом е толкова бързо, нека влезе.

— Не е ли по-добре аз да ви предам писмото, господарю?

Златен е, този Степан — съобразителен и тактичен. Виждаше той, че неговият господар не е за пред хора и внимателно подсказваше…

— Да, донеси го ти, Степан!

След малко писмото на Рот беше в ръцете му. Дибич разчупи печата и разгъна свитъка. Онова, което прочете, го накара в един миг да изтрезнее — Рот донасяше, че великият везир Решид Мехмед паша настъпвал с четиридесетхилядна армия към Провадия и че положението на самия Рот е „повече от критично“.

— Поврага проклетия Рот! — изруга високо Дибич. — Такива са тези „командири по заслуги“… Степан!

— Заповядайте, господарю.

— Намери барон Тол и го повикай незабавно при мене. — И за всеки случай добави: — Но преди това прибери тези чаши… — Не му се искаше Тол да разбере в какво е удавил времето си тази вечер.

— А фелдегера, господарю?

— Нека се нахрани и отпочине, но да бъде готов. Може би ще тръгне обратно още тази нощ… — Камердинерът излезе, а Дибич измърмори недоволно под носа си: — Наполеон е имал за помощници Ней, Мюра и Бернадот, пък на мен са дали некадърници като Рот…

Барон Тол влезе, поздрави учтиво, но сдържано. Мъж със среден ръст, той в сравнение с графа изглеждаше почти висок. Руменото му възпълно лице с подстригани, добре сресани мустаци изразяваше спокойна съсредоточеност.

— Четете, господин барон! — Дибич му подхвърли донесението на Рот. — Четете и ругайте заедно с мене!

Началник-щаба прочете писмото, ала нито изруга, нито с нещо измени физиономията си. Изобщо прояви онова свое държане, което по-късно щеше да накара един съвременник[8] по друг повод да го охарактеризира със следните думи: „Аз не знам какви бяха вътрешните чувства на Толя. Той е железен прът. Не е възможно да го превиеш, но затова пък човек може да се опре на него.“ Прочете втори път донесението, остави го на масата и произнесе с равен глас:

— Както обикновено, генерал Рот замазва положението, но мен ми се струва, че истината прозира и през замазването.

— Продължете, господин барон. Продължете!

— В основата очевидно е нова поредна грешка на Рот. А иначе събитията са се развили така. Везирът е излязъл от Шумен и…

— Забележете, активни турски действия! — вметна командуващият. — Това е пръв случай в тази война!

Той щеше да остане и последен, но двамата, разбира се, не знаеха това.

— … и североизточно от Провадия — Тол направи справка в писмото, — при Ески Арнаутлар[9] попаднал на корпуса на Рот. След незначителна схватка везирът се изтеглил към Провадия. Вместо да го преследва с всичките си сили, този, хм, стратег Рот изпратил подир него само кавалерийския Охотски полк и две оръдия. Но на две версти от Ески Арнаутлар полкът попаднал на засада и турците започнали изтребването му. Рот обаче не извлякъл поука и от това. И се задоволил да изпрати на помощ 31 егерски полк на генерал Риндин с още две оръдия.

31 егерски полк? Къде беше чувал Дибич да се споменава за него? Ах, да, от онзи брадясал майор в лятната униформа, който днес спаси от разстрел 12 егерски. И се запита: дали вече се е представил на княз Любомирски? Когато се отърси от тези мисли, беше пропуснал част от разбора на началник-щаба.

— Егерите и остатъците от Охотския полк се построили в каре, но неприятелският огън е бил много силен, фасовете на карето са били разстреляни в няколко минути и турците проникнали в карето, като започнали страшна сеч. Тогава ще да е паднал Риндин заедно с другите двадесет и двама офицери.

— От всичко колко?

— Тридесет и един, господин графе.

— Та това е почти пълно изтребление!

— За да не се стигне до пълно изтребление, заслугата е на — Тол отново се справи с писмото — полковник Лишин, който с един баталион на Якутския полк решително атакувал на щик и спасил остатъците на полка.[10]

— И сега този… този… — Дибич не намери подходящата дума — този Рот иска да го спасяваме.

— Лошото е…

— Какво е лошото? — сприхаво попита Дибич.

— Че не само той иска, но ние наистина ще трябва да го спасяваме. — Командуващият го стрелна с поглед и Тол се принуди да обясни. — Ако не го направим, този енергичен паша може да смаже Купреянов в Провадия и после остатъците от корпуса на Рот. Това са двадесет хиляди души, за които сме длъжни да мислим.

— Но рискуваме да повторим грешката на граф Витгенщайн — замисли се Дибич. — Ще разпръснем войските си на много страни, вместо да подготвим крупни удари с големи съсредоточения.

— Позволявам си да не споделям вашето мнение — спокойно възрази Тол. — Тази вечер обсадата на Силистра е окончателно изградена. Разполагаме действително с огромни сили. Ако решим да щурмуваме, трябва да очакваме падането на крепостта в близки дни. Ако пък решим да не щурмуваме, неоправдано ще бъде да осъдим на бездействие толкова много хора. И в единия, и в другия случай ще можем, смятам, в следващите три-четири дни да отделим поне един корпус, за да помогнем на Рот. — Той поразмисли върху собствените си думи. — При това на мнение съм, господин графе, че вашето присъствие — впрочем и моето също ще бъде по-необходимо там, край Шумен, отколкото тук.

— Смятате ли, че имаме човек, комуто да гласуваме доверие за обсадата? Спомнете си неудачите миналата година…

— Бих препоръчал генерал-лейтенант Красовски. — Тънка усмивка се хлъзна по устните на барона. — Той е войник[11], господин графе, не е като…

Не довърши, но и не беше необходимо — Дибич разбра, че намекваше за „проклетия Рот“, който миналата година бе командувал обсадата.

— Тогава назначете, моля, за утре съвещание с всички корпусни и дивизионни командири. Щом ще решаваме, нека решаваме без отлагане.

Барон Тол поздрави сдържано и се оттегли.

Дибич се поколеба, пък отново посегна към звънчето на масата…

Бележки

[1] Пунш (англ.) — питие, приготвено от алкохолен концентрат (най-често ром), чай, лимон и други подправки; сервира се горещо.

[2] „Приятно бездействие“ (итал.).

[3] От засада, скришно, тайно, откъм гърба (рус.).

[4] Граф Дибич действително най-често така е завършвал писмата си до императора (цитирано е по тогавашния руски правопис). В превод обръщението гласи:

„Удостойте, Господарю, да приемете изразите на вярност и дълбока признателност, с които имам щастието да бъда, Господарю, на Ваше императорско величество верноподанен и най-долен слуга И. Дибич.“

[5] В спомените си (в „Русская Старина“, юли 1893, стр. 384) А. И. Михайловски-Данилевски разказва тази любопитна подробност от живота на Дибич. При гостуването на пруския император в Петербург през 1809 г. следвало на караул при него да застъпи тогава още младшият офицер Дибич със своята рота от състава на Семьоновския полк. Поради отблъскващата му външност обаче той бил заменен с друг, красив офицер. Дълбоко огорчен, Дибич си издействувал преместване от гвардията в Генералния щаб и това се оказало щастлив обрат за него, защото в последвалата наскоро война с французите той, като генералщабен офицер, имал по-голяма възможност да покаже дарбите си и с това да постави начало на шеметната си кариера.

[6] Става дума, разбира се, за кражба на идеи. Според дневника на съвременника му Бернгарди (публикуван в „Русская Старина“, юли 1893, стр. 47) в оперативния си план за войната с турците Дибич представил за свои идеите на принц Евгени Виртембергски с една единствена разлика — заменил Бургас със Созопол.

[7] Фельдъегерь — военен, по-рядко правителствен куриер (рус. остар.) Дибич е изпращал своите писма-донесения до царя по фелдегери, които изминавали разстоянието от българските земи до Петербург за 12–14 дни.

[8] Феликс Петрович Фонтон — цитираните негови „Писма“, стр. 287.

[9] Ески Арнаутлар — днес с. Староселец община Ветрино, Варненски окръг.

[10] Събитията, достоверно предадени, се отнасят към 5 май 1829 г.

[11] Ето мнението на Фонтон (стр. 229) за командира на 3 пехотен корпус: „… храбрия и предприемчив, израснал с духа на руския войник генерал Красовски“.