Цончо Родев
Тътени (71)

5

Авторът положи много старание да открие повече сведения за споменатия Александър Йосифович Дюхамел, човека, който чрез Селимински предупреди българите за предстоящата война и ги призова: „Гответе се!“ Всички негови усилия обаче останаха напразни — ако изключим фамилното име, което издава, че Александър Йосифович е бил имигрант от френски произход или по-вероятно потомък на някой от многобройните такива имигранти от последното десетилетие на ХⅤІІІ в. по име Дюамел (Duhamel), не се намериха сведения нито за личността му, нито за неговата длъжност, нито за по-нататъшната му съдба. Но ако фигурата на Дюхамел остава скрита и неясна зад преградата на изминалите сто и петдесет години, а името му дължим единствено на спомените на Селимински, то безспорна истина е, че неговото прозрение, очевидно почиващо на добра осведоменост, и предупрежденията му към българите са били повече от основателни.

Ето как са се развили събитията.

Както вече знаем, под влияние на растящата в Европа загриженост за съдбата на въстаналите гърци, които вече пет години водели героична борба за свободата си, Русия предизвикала продължителни преговори с Турция и в тях упражнила такъв натиск, че се стигнало до сключването на Аккерманската конвенция от 25 септември 1826 година. Султан Махмуд ІІ обаче не можал да се примири с отстъпките, намерили място в конвенцията, и докато за подписването прилагал традиционната турска политика на протакане, енергично се готвел за един бъдещ военен конфликт: каза се, че той разтурил и унищожил еничарския корпус и реорганизирал войската, въвеждайки военната реформа „низам-и джедид“ — „нов ред“, — като хвърлил баснословни средства за превъоръжаване и привлякъл голям брой чужди, в същност само западни, военни специалисти. Междувременно турците засилили натиска си в Гърция, където Ибрахим паша със своите египетски войски нанесъл няколко тежки удара на въстаниците и около юни 1827 г. изтръгнал из ръцете им и техния последен опорен пункт в Атика — гр. Атина; гръцките въстанически войски държали още само Евбея и островите на Архипелага. В тази обстановка през юли 1827 г. в Лондон било подписано съглашение между Англия, Франция и Русия, с което се предлагало на турското правителство незабавното уреждане на гръцкия въпрос при посредничеството на трите сили. Те се задължили при отказ да принудят със сила турско-египетския флот да напусне гръцките води.

Султан Махмуд ІІ отхвърлил предложението на трите държави и съединената англо-френско-руска флота под общото командуване на английския адмирал Кодрингтън проникнала в Наваринския залив и в завързалото се на 20 октомври 1827 г. сражение унищожила турско-египетската ескадра, а малко по-късно французите, командувани от генерал Мезон, извършили десант в Морея. Всичко това принудило Ибрахим паша да изтегли своите войски обратно в Египет, но не научило султана на смирение: на 8 декември 1827 г. той издал хати-шериф (възвание) към турския народ, в който призовал мюсюлманите към джихад — свещена война — срещу Русия. В него Русия била наречена „вечен, неукротим враг на мюсюлманството, замислящ разрушаването на Османската империя“ и султанът откровено признавал, че „той само с цел да спечели време постъпвал досега дружески с неверниците, които са природен враг на всеки мюсюлманин“. След хати-шерифа последвали и различни притеснителни разпореждания срещу руската търговия в Черно море и били нанесени оскърбления на руското държавно знаме.

Отговорът на Русия не последвал веднага. Руското правителство изчакало края на войната с Иран, сключвайки Туркманчайския мирен договор, та императорският манифест за война срещу Турция бил обнародван едва на 14 април 1828 година.

Но има нещо, което Селимински, членовете на Братството, пък и изобщо всички българи не знаели: според манифеста причината за войната с Турция е изключително само несъблюдаването на условията на Букурещкия договор и насилствените и оскърбителни действия на Портата по отношение на Русия; за насилията над християните в Балканския полуостров и за освобождаването им от турско робство в този манифест не е казана нито една дума…

* * *

Цялата огромна Турска империя изпитваше тежестите на подготовката за тази нова „свещена“ война, но повече от всякъде те се усетиха по българските земи. Та нали оттук минаваха пътищата към Дунава, където потомъкът на Мохамеда се готвеше да срази московеца? Както във всички предишни войни, българското население беше обречено да изпита най-големите терзания: разорение на плодородна земя, грабежи, непосилни ангарии, убийства, обезчестявания, насилия…

И най-вече това се отнасяше за Сливен и Сливенския край — самото местоположение, заемащо средищно място на пътищата към север, определяха тази незавидна участ. За страхотиите, изпитани от сливенци, нека пак дадем думата на Селимински, свидетел-очевидец на събитията:

„Ордите на отоманските войски — пише той^[1] — започнаха да минават през родния ни град. Хиляди отиваха всеки ден към бреговете на Дунава да възпрепятствуват преминаването на руските войски. Данъците се умножаваха. Ангариите се увеличиха дотолкова, че властта си служеше накрая с народа като с впрегатен добитък: мъже, жени, деца, стари и млади без разлика пренасяха на рамо отвсякъде в лагера на турците през зимата храни и бойни припаси. Това беше многохиляден народ, понеже липсваха товарни животни. Всички шивачи шиеха ангария дрехи за войската. Обущарите работеха обуща и всичко със срок, а във веки веков не се плащаше. Зидарите, работниците и тези, които имаха работен добитък, се изпращаха насила във военния лагер, за да работят там без заплата. Богатите биваха принуждавани да подпомагат властта със заеми, които не им се връщаха. Семействата бяха задължени да хранят добре минаващите всеки ден орди. Вън от това градът беше задължен да даде като дар за войската брашно, ечемик, масло и сухи бобови храни. При това всеки ден започнаха да стават убийства, така че християните не намираха никъде другаде утеха и прибежище освен в църквата и в милостта господня, понасяйки с геройство и стоическа търпеливост тези неописуеми нещастия.“

Но злощастията идеха не само от османлиите — дошло беше времето и на гърчеещите се родоотстъпници, които презираха и ненавиждаха простата българска маса. Да дадем отново думата на Селимински:

„Тъй наречената гръцка класа, вместо да съжалява и съчувствува на народното нещастие, използува случая да вдигне глава — както се казва в поговорката: «вълкът чака мъгливо време», — та се съюзи най-здраво с безмилостните варвари. Доведе, изпъдения из града чорбаджи Димитър, съчиняваше ежедневно нови сплетни против най-добрите граждани и властта с нейно съдействие побърза да си набави загубите от по-преди. Най-голяма жестокост упражняваха към всички, особено спроти бедните граждани като ги затваряха, изнудваха и изтезаваха. А едного от по-видните граждани, хаджи Иван Йовчов, умъртвиха от бой чрез фаланга, вследствие на което имотът и семейството му пропаднаха и се погубиха. Това накара мнозина граждани да бягат и се спасяват кой където може.

А най-обикновената клевета беше, че българите били тайно в сношение с московците; тогава на законно основание (понеже такъв вид престъпление се обхващаше от закона) властта вършеше каквото си щеше с обвинените. Никой не беше уверен дали сутрин, след като е излязъл от къщи, ще се завърне жив, или пък нощувайки в дома си, ще осъмне. Ругатни, насилия, побоища се упражняваха над българите; тълпи от турци пиянствуваха и се веселяха в българските къщи. Обезчестяване на жени, момичета и момчета пред самите родители бяха обикновено нещо. Никой не смееше да се оплаче“.

Тази обстановка на насилие, шпионство и клевети стана голямо изпитание за Братството. Един да станеше издайник, чорапът би се разплел и турците щяха да разкрият цялата мрежа, много по-широка и много по-добре организирана от онази, завераджийската. Селимински, най-изложен на любопитни погледи, денем почти не се мяркаше из улиците, а нощем гостуваше у приятели. За щастие предателство не стана и чорапът не се разплете. Като се разбра, че тайната ще остане запазена, посветените в съзаклятието люде заработиха още по-трескаво: всеки приготви и укри храна за себе си и за семейството си, попритегнаха оръжията, познаващите Балкана планинци се стягаха да станат водачи на дядо Иван, нарочни куриери донасяха вести от Цариград и Букурещ, други поддържаха връзка с хайдутите в Стара планина…

Въззел се бе народът, не беше той предишното стадо за колене, та влачеше нечовешкото тегло, но и дебнеше своя час…

* * *

… Чу изплющяването и след миг тасмата на бича опари гърдите му и се усука около разголения врат. Последва и тежък ритник в хълбока.

— Ставай, гяур! Ставай и тръгвай, че ти изпивам кръвчицата!

Бяно полека извърна глава. Ударил го бе някакъв онбашия от тези, зебеците, дето бяха надошли бог знае откъде. Узун Шерифаа наблюдаваше отстрана случката; познаваше той Бяно, не можеше да не познава устабашията на сливенския абаджийски еснаф, но дори и не помисли да се намеси, да го защити.

— Защо ме биеш, аго? — тихо, но и достатъчно ясно произнесе Бяно. — Добиче да бях, пак щеше да ми дадеш почивка, пък аз…

— Сус бе, хандзър! — Бичът отново се усука около врата на Бяно. — Добичето аз ще щадя, зер пари струва, а тебе, не станеш ли веднага, ще очистя и аллах ще ме възхвали, дето съм оставил един неверник по-малко. Сус! — изрева повторно зебекът. — Отвориш ли уста за още една дума, тук, на снега ще те просна с куршум в главата. Ставай!

Бяно намести ремъците на раменете си, напрегна сили, изпъна врат, гръбнакът му изпука и товарът от осемдесет оки на гърба му бавно се отлепи от снега.

— Аферим! — измърмори някой полугласно, анадолец някакъв, от тези, дето охраняваха преносвачите, се бе възхитил от рядката сила на българина.

Като устабашия на еснаф (тези длъжности се признаваха и по своеобразен начин почитаха от турците) Бяно бе освободен от ангариите. Но той като ден виждаше смазаните от умора люде — мъже и жени, старци и голобради юноши, — та сърцето не му позволи да си стои у дома, докато те издъхваха от умора по друмищата. И доброволно се присъедини към тях. Не беше глупак и съзнаваше, че постъпката му е безполезна — той само получаваше равен на другите товар, а не намаляваше техния, — но въпреки това всяка сутрин се нареждаше при своите: правеше го, за да се чувствува с чиста съвест, а не за да облекчи едноверците си. И винаги се товареше повече от тях.

Така и днес. Товарачите слагаха по четиридесет оки на мъжете и по двайсет и пет на жените и юношите; Бяно се изстъпи напред и поиска да сложат на плещите му целия пай, отреден на една непозната жена преди него. Не възразиха турците-товарачи и метнаха на гърба му нейните двайсет и пет оки, а нея пуснаха да си върви. Изпъшка Бяно под тази тежест, но сърцето му се възрадва — трудна беше жената, щеше да се повреди под тези навосъчени чувалчета с барут. А когато пълзяха по хлъзгавите нанагорнища на Ичеренския път, той взе и петнайсет от двайсет и петте оки на някакъв старец, който едва задържаше душата си зад зъбите.

А когато в два часа след пладне седна да почине бичът и ритниците не му позволяваха да поеме дъх…

„Честен ли си бил, Бяно, когато цял живот си пял хвалебствия на Доброто и си го поставял наравно с Господа Саваота? — попита се той сам, докато се изправяше. И веднага се възмути от съмнението си: — Не, не честен, не е тази думата. Честен ти си бил, но прав бил ли си? Кое и какво е това Добро, което ти въздигаше до твоята вяра? И заради което си затваряше очите за ширналите се навред злодейства и безчинства на агаларите?“

Ходилото му попадна на някакво хлъзгаво място, огромният му товар го повлече настрана, Бяно залитна, но успя да се задържи на крака. И мисълта му се върна към прекъснатия разговор със самия себе си.

Да, той бе намирал сили да оправдае турците. Пред другите и пред себе си представяше зверствата им като изключения, плод на люде с болна, изкълчена и извратена душа, а племето в цялостта му бе виждал — или поне се бе насилвал да вижда — като съставено от хора с мъдростта на хаджи Рифат, с търпимостта и учеността на хаджи Молла, та дори с жестоката праволинейност на Тахир ага. А сега…

„Не! Не! — уплашено заспори със себе си Бяно, видял се да руши основите на житейската философия, в която бе вярвал цял живот. — Тези са някакви оскотени анадолци, родени и отраснали като вълци сред вълци. Турците от моя Сливен…“

Мислите му секнаха отведнъж — прекъсна ги една случка пред него.

Два поизпосталели коня бяха изтеглили как да е дотук една каруца с топовни гюллета, но дали се бе подхлъзнал или силите му бяха привършили, единият бе рухнал, другият не можеше да удържи тежестта и каруцата полека се бе плъзнала назад по нанадолнището, затисвайки падналия кон. Около каруцата се суетяха няколко жени и старци; жените пищяха и се вайкаха, силите на старците стигаха, колкото да позабавят свличането на колата, не и да го спрат. Въртяха се там и двама-трима низами, здрави и жилави анадолци; ако се заловяха за колата, навярно щяха да я удържат, а може би и избутат нагоре, но те се задоволяваха да кръжат наоколо, да попържат мръсно и да раздават удари с бичовете си по гърбовете на беззащитните роби.

Без да се колебае, Бяно приклекна до една пряспа и се освободи от товара си, после изтича и подложи гръб под свличащата се кола. Краката му се вкопаха в снега, жилите на врата му изпъкнаха, лицето му се изчерви… Усетили до себе си страшната сила на помагача, старците, кой знае защо, вместо да се заловят по-здраво за каруцата, се отдръпнаха. Конят и той поотслаби дърпането. И Бяно остана почти сам срещу огромната тежест.

Беше борба на човек срещу природните закони. Въз основа на всичко онова, което се знаеше за човешките възможности, човекът трябваше да бъде победен, да се преклони пред мъртвата, но стихийно силна природа. Но Бяно беше човек с душа на посветил себе си на бога постник, ала и със снага на чутовен юнак — вместо да размишлява върху природните закони, той безстрашно се вкопчи в борба на смърт срещу тях. Пращяха кости и мускули, дъхът от гърдите свиреше като зимен вятър, ручеи пот се стичаха по лицето и замръзваха в ледени шушулки по дрехите му… Цяла безкрайна минута каруцата сякаш се колебаеше дали да спре или да продължи свличането си, като повлече и смаже под себе си тази нелепа човешка преграда. После от много гърди се откъсна възклик на изумление и възхищение: човекът победи и каруцата спря неподвижно.

— Освободете коня! — намери сили да издума Бяно.

Спуснаха се хора, вдигнаха добичето и двата коня, подпомагани от напиращия откъм нанадолнището човек, полека изтеглиха каруцата. Пурпурни кръгове се завъртяха пред очите на Бяно, краката му се подгънаха и той рухна на снега.

— Твой ли е този юк? — смушка го някой в ребрата.

Бяно полека отвори очи. Един низам го подритваше и същевременно му сочеше навосъчените торбички с барут в пряспата отсреща. Не можа да отговори, само кимна утвърдително.

— Хайде — продължи низамът, — ставай, товари се и продължавай!

— Хей, вие хора ли сте бе! — затрепери гласът на един старец. — Звяр да беше, и той щеше да остави този юнак да събере душа. А вие? Сърце в гърдите си вие нямате ли и не ви ли е майка…

Кухо изтрещя изстрел, сякаш се пречупи изсъхнало дърво. Старецът се завъртя на пета и с раздробен череп се сгромоляса в снега. Проехтя женски писък и всичко пак заглъхна. Бяно хлъзна поглед. Онзи, който издуха дима от цевта на пищова си и го натика с отегчен жест в силяхлъка, беше Узун Шерифаа. Не, нямаше грешка — старецът бе убит от векилина Узун Шерифаа, един от онези, за които Бяно преди малко си бе казвал: „Турците от моя Сливен не са такива!“…

„Какво излиза, боже мой! — мислеше трескаво Бяно, докато отново се впрягаше в своите осемдесет оки. — Всичките ми славословия към Доброто не са били нищо друго освен подкрепа на катилите като Узун Шерифаа и останалите като него…“

Сепна се той така, че без малко да падне ничком под товара си. Защото друга мисъл блясна в мозъка му и сякаш го изгори: щом той е грешил, то прави са били онези, привържениците на „око за око…“ — Алтънлъ Стояновци, Кара Танасовци, Генчо Кърговци, Мавроди Коджакаравци, Паскаловци, които не дават пробит грош за Бяновото умиление пред мъглявото Добро…

Тази вечер Бяно Абаджи се прибра като болен. Не от нечовешките усилия, които бе трябвало да изтръгне от тялото си. Болен беше той от страшната бездна, която се откри в душата му. Не стана в един ден човек като Мавроди Коджакара, като Алтънлъ Стоян войвода или като хаджи Иван Селимински. Но и никога вече нямаше да бъде предишният Бяно…