Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

6

— Аз знам едно — със свойствената му рязкост каза Паскал хаджи Кутьов. — Ако ние сега подвием опашки и се спотаим в дупките си, ще покажем, че през цялото време сме били само дърдорковци.

Излишно беше да говори по такъв начин. Нито имаше с кого да спори, нито кого да убеждава — всички бяха единодушни, че трябва час по-скоро да пратят човек в Карнобат при московците и да обадят на големите началници за идването на Халил паша от Шумен, за струпването на тази голяма конница тук, в Сливен, и изобщо за всичко, което знаеха. Спореше се в същност за друго: кого от всичките да проводят и как той да се провре през турските постове, нагъсто завардили пътищата към изток. За първото всеки предлагаше себе си, за второто никой не съумяваше да даде разумен или поне приемлив съвет.

Спориха, що спориха, а укорните думи на Паскал направиха само едно — върнаха спора в началната му точка. Спорът обаче не се възобнови. Едва млъкна Паскал и хаджи Нойко хаджи Божилов, като облиза засъхналите си устни, каза с истинско или поне с добре изиграно спокойствие:

— При дядо Иван ще ида аз. — И с предупредително вдигане на ръка изпревари онези, които вече бяха готови да му възразят. — Така е, братя, аз съм най-подходящият, затуй не се напъвайте да изсмуквате из пръстите си разни кусури. — Усмихна се криво: — Разбирам онуй, дето езиците ви не го казват. „Шупелия е Нойко, не е за таквоз мъчно дело“, тъй си думате всички. И да ви пита човек защо го премълчавате. Друг път сте ми го изричали право в очите. И не сте се лъгали — Нойко си е от страхливите.

Упорито и тягостно мълчание изпрати думите му. После хаджи Людскан въздъхна, па произнесе мъдро:

— И ние сме се лъгали, и ти се лъжеш, хаджи. Не е страхлив онзи, който има мъжеството да назове сам себе си страхлив.

— Хубаво го рече — каза с признателност хаджи Нойко. — Макар че… — За пръв път се засмя истински. — Е, няма защо да си кривим душите. Моето сърце наистина не е от най-юначните…

Засмяха се и останалите. Беше трескав и пресилен този смях, но и очистителен — от него се разпръскват мъглите.

След малко се обади Добри Желязков:

— Как смяташ да стигнеш до Карнобат, хаджи?

— Ами че по закон божи, тъй мисля аз. Чувах, че Узун Шерифаа давал каквото и да е тескере, стига да му се помолиш, както трябва. — И той показа, че трябва да се молиш, като бръкнеш в кесията си. — Скубел яко, тъй думат хората, ама давал тескеретата. А пуснат ли ме с негово тескере през турските беклемета, с дядо Иван лесно ще се разберем…

— Виж го ти! — искрено го възхвали Коста Топракчиев. — Ние търсехме чалъм да сложим крила на пратеника, пък той…

— То отколе е речено — присъедини се и хаджи Людскан, — че най-умното нещо е и най-просто.

Сетне хаджи Нойко отвори дума за „смазването“ на Узун Шерифаа.

— Откакто почна тая пуста война — рече, — работата ми тръгна назад, та не съм дип много добре с парите. Пък и няма защо да крия, вие ще ме разберете — знаете на какъв път тръгвам, не ми се ще да оставя жената и децата тъй, без нищо в ръцете. То че няма да ги оставите на улицата вярвам, ама все пак…

Думата за парите оклюма всички — до един бяха закъсали, а Коста допълни, че и братствената каса е празна: оръжието, джепането, барутът и храната, които по общо решение накупиха, бяха глътнали всичките спестявания на Братството.

— Ще продам долапа — невесело, но твърдо каза Бяно. — Ще го продам и парите ще бъдат за тескерето.

— Докато го продадеш — напомни му Добри Желязков, — Халил паша вече ще е ударил московците откъм гърба. Суха пара̀ трябва, братчета, суха пара̀!

— Снощи броихме с Неда — каза Мавроди. — За хоп и за гроб хемен можем събра махмудия и половина. Давам всичко.

— Не съм броил, но комай толкоз имам и аз — не остана назад Бяно.

— Капка в морето е туй, братя — обади се отново хаджи Нойко. — Казах ви вече, че Узун Шерифаа скубел, че чак кожите от гърба смъквал.

Хаджи Людскан, който през цялото време се бе борил със себе си, сега скокна на крака:

— Оставете! Не бройте грошовете и гологаните си! Рушвета на векилина ще платя аз. — Говореше припряно, да превари и себе си. — Ще отидем двамата с Нойко и колкото поиска кучето, толкоз ще му дам. Дори кожите от гърба ако смъква…

Познаваха го, та всички разбраха жертвата му. Ала не беше час като за нови задевки, дори когато те са като похвала.

— Тогаз най-добре е да похлопаме още сега на портата на векилина — каза хаджи Нойко. — Ако ще се мре — да се мре, ако ще се върши работа — да се върши навреме. — Той се изправи, обърна се към изток и се прекръсти. — Помилуй, господи! Помилуй и мен, и дечицата ми…

Другите последваха примера му и с искрена молитва призоваха бог да закриля другаря им в неговото трудно начинание.

* * *

Точно едно денонощие след като замина, бахчеванджия някакъв, тръгнал да продаде в Сливен краставиците и първите си пиперки, донесе насечения му труп. Много малко можаха да разберат братята за гибелта на хаджи Нойко — само това, че не бе стигнал по-далече от Каваклий, кажи го на два часа път от града. Всичко друго остана тайна — за грабеж ли е бил убит или някой се е досетил за истинската цел на пътуването му, редовен аскер ли (такъв имаше в Каваклий, макар че предните им табори бяха далеч нататък, по-близо до Карнобат, отколкото до Сливен) се бе позабавлявал да изпита ятаганите си или туй бе дело на някоя от многобройните тайфи, дето скитаха за плячка из околността…

Но те не загубиха време да се вайкат — имаха да свършат по-важна работа. И като натовариха поп Исидор да подготви покойника за погребението („В края на краищата това му е занаятът — рече Паскал. — Ние ще отидем направо на опелото!“), те се събраха да решават пак онова, което онзи ден вече решаваха.

Същите люде бяха, но людете вече не бяха същите. И не само загдето лицата им бяха по-строги и дълбока бразда разделяше веждите им. Смъртта на хаджи Нойко невям бе отнела охотата им за приказки и спорове, та в думите си режеха по-изкъсо.

— Не знам какво ще решим — рече хаджи Людскан със своя глас, приличен на планински грохот, — но отсега ще ви кажа едно: стигне ли се пак до вадене на тескере, хич не бройте акчетата и грошовете. С векилина ще се разправям пак аз.

Но Бяно Абаджи отсече:

— Никакво тескере. Този път ще отида аз и ще мина през Балкана. Там се иска късмет, не тескере.

Паскал обаче се опъна:

— Тъй трябва да бъде, през Балкана. Ама не е речено, че ти си най-подходящият.

— Бяно е подходящ — възрази му Коста. — Не отстъпва никому измежду нас по сила, пък не се пали за щяло и не щяло.

Други не се обадиха.

— Сполай ви — рече Бяно. — Ще тръгна нощес, да прехвърля голямата част от пътя по тъмно. Пък ако не се върна, братя…

— Защо млъкна? — попита Добри.

— Щях да ви се примоля да се грижите за Яна и детето. Ама си рекох, че ще заръчам на Яна да се върне в Градец при баща си. Ако остане вдовица, искам да кажа.

Рече го уж майтапчийски, ала никой не се засмя.

Хаджи Людскан попита:

— Ако нещо ти трябва за по пътя?…

— А, трябва ми, не съм казал, че не ми трябва — засмя се Бяно. — Чифт котешки очи. Ако ги имаш, дай ми ги назаем.

И пак никой не отговори на шегата му. Тогаз се обади Паскал:

— Е, като че си казахме всичко. Да ставаме, а?

— Станете — прикани ги Бяно Абаджи. — Станете! Сега, когато се разбрахме за другото, нека прочетем една молитва за хаджи Нойко.

Изправиха се и хаджи Людскан, най-възрастният, прочете „Отче наш“. И кой знае защо, всички гледаха към едно трикрако столче, което през цялото време бе останало празно.

— И като си помисля — с горчиво разкаяние произнесе Мавроди, — че съм го хулил и страхливец съм го наричал…

Това беше надгробното слово за хаджи Нойко хаджи Божилов.

* * *

Бяно се наведе над люлката, несръчно прекара пръсти по пухкавата косица на детето, па взе приготвения силяхлък и така, както беше с втикнатите пищови и калъча, го уви около пояса си и затегна преждилата. Като направи и това, застана пред жена си.

— Е, времето дойде — рече, — да се сбогуваме.

— Не ми каза къде отиваш и няма да те питам — продума тихо Яна. — Знам има неща, които един мъж и на жена си не трябва…

Той направи крачка към нея и я погали по лицето.

— Не се бой за мене — каза й, — ще се върна. Ще видиш, няма да минат три-четири дена и ще бъда пак тука…

Направи крачка към него и тя и сложи глава на гърдите му.

— Върви, Бяно. Върви, където те тегли твоят мъжки дълг. Искам да знаеш само едно. То е таквоз, дето нейде по света невям се издумва, но тук в Сливен — не. Помни, Бяно, че те обичам…