Цончо Родев
Тътени (113)

2

Не можа да разбере дали се е събудил, па и не беше сигурен дали е заспивал тази нощ. Отвори широко очи. В стаята още цареше черен мрак, също и през наблажнената хартия на прозореца не проникваше никаква светлинка.

— Буден ли си? — прошепна Яна до него.

— Буден.

— Виковете ли те събудиха?

— Какви викове?

— Заслушай се.

Бяно наостри слух. И го побиха тръпки — тъмата над Сливен се раздираше от нечовешки вопли, на които пригласяше зловещо нареждане на оплаквачки. Ще речеш — във всяка къща имаше погребение…

— А ти? — попита Бяно. — Ти поспа ли? — Една неопределена въздишка беше единственият отговор. — Кое ли време е?

— Да беше ден като другите, щях да река — рано е.

— А днес?

Нова въздишка.

— Ти полежи още, ще има да се мориш днеска. Аз ще стана да стъкна огъня и да приготвя попара за децата. Ех…

След това „ех“ идеше „за последен път под този покрив…“ Жената го преглътна, но Бяно я разбра.

— И аз ще стана — рече той, като отмести чергата и се изправи. — Уж всичко ни е готово, пък нали знаеш…

Яна раздуха тлеещите въглени в огнището, прибави сухи съчки и скоро одаята се оживи от трепкащите отблясъци на лумналия огън. Бяно се облече набързо.

— Да не забравим да вземем няколко борини — каза. — Ще ни трябват из пътя.

— Не съм забравила. Мушнала съм едно снопче при паниците…

Говореха си спокойно и уж разумно, а съзнаваха, че всяка тяхна дума е една лъжа, която скриваше истинските чувства. Но, изглежда, скоро изчерпаха възможностите си да се заблуждават един друг по този начин, защото млъкнаха гузно и умът на всеки хукна подир собствените си мисли.

Изведнъж „хайвер-кеята“ на прозореца се обагри в пурпурно и оранжево. По калдъръма на улицата се разтрополяха подковани кундури, чуха се подвиквания.

— Ще изляза да видя какво става — каза Бяно уж със загриженост, пък в гласа му прозвуча облекчение. — Може някой да има нужда от помощ.

Още като се подаде на хаета и разбра — надолу по улицата към Машатлъка гореше къща и от нея ту лумваха дълги огнени езици, ту се разнасяше сгромолясване и тогава избухваше истински шадраван от искри. Бяно прекоси двора и излезе навън. Сотир Чамура, който живееше отсреща, стоеше насред улицата с ръце в дълбоките джобове на потурите, гледаше към пожара, ала не помръдваше.

— Какво гори?

— Къщата на Терзи Ноню — безизразно каза Чамура. — Сам я запалил. И други неколцина не са удържали тази нощ… — Той изреди няколко имена; от тях Бяно познаваше само Паскал хаджи Кутьов. — Нали разбираш, да не оставят имота си на гаджалите…

— Защо стоим така?

— Стой си! — обади се дрезгаво Сотир Чамура. — Бъди рахат, Сливен няма да пламне. Сега не ние — агаларите размърдват тежките си задници да гасят. — Той се изплю в краката си. — Какво, Бяно, събра ли гьочовете? Аз вече натоварих и подир малко тръгвам.

— Защо си се разбързал толкоз? Едва се развиделява над Карандила.

— Скъсваш ли с нещо — мъдро рече Чамура, — колкото по-малко го проточваш, толкоз по-леко е. Пък и няма да съм първият. Половината град вече се изниза към Сотиря…

Някъде отляво, откъм Ески Намазгях, долетя грозен писък — така може да изкрещи само човек, който е видял очи в очи собствената си смърт. Бяно понечи да хукне, но Сотир го улови, възпря го.

— Недей! В нощ като днешната не се опитвай да оправяш света.

— Но там някой умира!…

— Някой гаджалин ще да е изплатил греховете си. — Чамура сви рамене. — И той не е едничък днес. Минаха хора откъм Мангърската и Дели-Балта — и там някои катили са намерили своето.

— А ако има невинни?

— Няма невинни, Бяно Абаджи. Ако не плащат свои грехове, на баща си и на дядо си греховете плащат. Пак ще ти река като по-стар: не се мъчи да оправяш света, че ще обърнеш людската мъка срещу себе си. Стига ти теглото, което те чака занапред — тебе и челядта ти.

Бяно не отговори нищо и бавно тръгна надолу по улицата. Позапря се при пожара — гасяха го наистина само турци, докато Терзи Ноню стоеше отстрани с каменно лице, по което играеха светлините на пламъците. На Бяно хрумна да се отбие до Топракчиеви — пожарът беше през една къща до техния дюкян, — но се отказа, не беше сега време за гости. Прекоси Машатлъка и излезе на Чорбаджилар джамиси. Там отдясно наляво вече се точеше един почти непрекъснат поток от хора — неописуемо тъжен керван от каруци, ездачи, пешаци; вдовици или сиромаси носеха цялото си имущество в скромен вързоп на гърба, други водеха коли, натоварени с толкова денкове, че всеки миг заплашваха да се прекатурят… Керванът идеше откъм Клуцохор, сякаш людете от тази най-далечна махала се страхуваха да не бъдат изоставени от сливенци и новоселци, изнизваше се покрай конака и джамията и се загубваше към Татар мезар. И още по-нататък — където започваше неизвестното…

В сипкавата здрачина на утрото Бяно гледаше тази върволица и сякаш не живи хора, а безплътни сенки се нижеха пред погледа му — толкова отчаяние и скръб витаеха върху нея. Един от кервана, който водеше за поводите конския впряг на една каруца, го изгледа настойчиво и Бяно го позна. Беше даскал хаджи Илия, а в каруцата се полюшваха хаджи Трандафила и петте им деца. Бяно се поклони мълчаливо. Хаджи Илия му отговори по същия начин. И отминаха — мъжът и жената, отворили очите на толкова сливенци и сливенки за писаното слово, бяха поели друма на изгнаничеството…

Във върволицата не липсваха и младежи, накичени с китки ранни цветя и с гердани от пуканки по калпаците, които яздеха напето и караха конете си да се изправят на задни крака; намираха се даже и такива, дето пееха излязлата наскоро песен:

… че сутринта рано ще вървим

в славна Русия, мари, ще идем,

в Русия, на леснината,

в Русия, на свободата!

Че там имат земи широки,

широки, още, мари, свободни!

Ще орем и ще сееме —

свободно ще си живееме!,

ала тяхната искрена или привидна бодрост не разсейваше тягостта и отчаянието, прихлупили главите и превили плещите на голямата част от изселниците.

По-нататък зърна още един познат — върлинестият Стоян Шошов с ястребовия клюн вместо нос минаваше с челядта си. За него, виж, заминаването беше спасение; разчу се, че бай Стоян открай време бил ятак на войводата Генчо Къргов и дори със собствените си ръце ушил зеления байрак на дружината му — такъв човек ако останеше, то беше все едно да положи сам глава върху дръвника на джелатина. Но другите…

Неусетно до Бяно се бяха подредили и други зяпачи. Повечето бяха турци; скупчени един до друг, те също наблюдаваха нижещата се пред очите им процесия. И не ликуваха.^[1] Изпращаха кервана със същата скръб, с която си отиваха изселниците.

Видя се Бяно как само след час ще бъде в същата тази печална върволица и горчива въздишка се откъсна от гърдите му. Не бива да отлага повече, каза си. Прав беше Сотир Чамура — в такъв ден колкото по-дълго отлагаш, толкова по̀ задълбаваш болката си. И с тези мисли в главата и с нова въздишка на устните, Бяно си проби път между зяпачите и повлече крака към къщи.

Случи се обаче, че на Машатлъка срещу него се зададе една позната съсухрена фигура в избелели дрехи и с извехтяла чалма на главата. Двамата се поздравиха и спряха.

— Е, Бяно? — поде хаджи Рифат. Беше уж въпрос, пък не искаше отговор. — Чувах, не си променил решението си и ще се изселваш…

— Вярно е, дядо хаджи — виновно рече българинът. — Отивам да впрягам.

Един единствен въпрос — за Божура — беше овладял цялото същество на Бяно, но той се пребори с него, надмогна го. И за да запълни празнотата, рече:

— Каквото ще става, нека да става…

Старецът го изгледа продължително с умните си и разбиращи очи и произнесе тихо:

— Ти винаги си дирил Доброто, нали, Сдилдароглу Бяно?

— Да, дядо хаджи.

— Намери ли го?

— Не. Дори никога не успях да си отговоря що значи Добро.

Ожълтените мустаци мръднаха неопределено.

— Искаш ли един съвет от мене, чоджум? Добро и милозливост не са едно и също нещо. Исус, вашият бог и нашият пророк, ги е смесвал, но в това той, безпогрешният, е сгрешил.

— Тогаз що е Добро, дядо хаджи?

— Добро значи да си полезен на народа си. И с думи, дела, че и с живота си да служиш за неговата полза. Светостта на калугери и дервиши е лъжовна светост. Алчна и себелюбна праведност е тяхната, защото цели само собственото им добруване в отвъдното. Светец за народа си е онзи, който се е борил, мрял е и е убивал за него, а не другият, дето е правил метани по църкви, текета или мечети. Хубавичко премисли тези неща, сине, когато занапред ще търсиш Доброто. А сега…

Бяно го разбра. Въпросът, предишният въпрос, пак пареше на езика му, но той отново не посмя да го изрече. Взе ръката на стареца и я поднесе до устните си.

— Сбогом, дядо хаджи.

— Остани с бога, Бяно Силдар — благослови го турчинът. И верен на себе си, добави: — „Шашмаян, дюшмейен — бир аллахдър.“^[2] А сега си върви по пътя, който си си избрал, сине. Върви и не се обръщай към въртопа, който ще остане зад стъпките ти. Сбогом…

Бяно не тръгна, а се затича към къщи…