Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

3

Гьочовете и децата бяха натоварени, само Яна не идваше още. Бяно влезе да я потърси. Видя я но не намери сили да я повика. Защото тя, нещастницата, която щеше да тръгне, за да не се върне никога, не бе намерила сили да зареже къщата как да е, а поръсвайки я със сълзите си, се бе заловила да я премете. За последен път…

Когато най-сетне излезе и затвори портата зад себе си, тя се бе постарала да скрие следите от плача си. Без да си кажат дума, Бяно и помогна да се качи върху денковете и да се смести при децата. И без да се обръща, смушка воловете с остена и тръгнаха.

Трябваше да се спусне надолу и някъде край конака да се смеси с кервана, но Бяно избра друг път — нагоре и сетне надясно, през Ески Намазгях. Не казваше и не би казал (и слава богу — Яна и да разбираше, не отваряше уста за въпрос или упрек), но той таеше надеждата да зърне Божура, своята спотаена дълбоко, но незаглъхнала първа любов. Докато да навлезе в турската махала, все още се разминаваше със забързани изселници от Раковската и Дели-Балта, но в Ески Намазгях сякаш попадна в пустиня или гробище — наплашени от издевателствата през нощта, турците се бяха изпокрили в къщите си и никаква жива душа, човек или добиче не се мярваше из сокаците, а тракането на колелата на Бяновата кола отекваше като зловещо хъкрене о каменните дувари.

Докато отначало вървеше пред воловете и ги водеше за юларите, Бяно уж случайно изостана зад колата — искаше да спести на жена си погледа, който се надяваше да размени с Божура. Напразна хитрост: улицата бе все тъй мъртвешки безлюдна, пустееше, погледната отвън, и къщата на хаджи Рифат. Напусто Бяно опипа с очи очертанията й, доколкото те се подаваха над дувара — нищо не подсказваше да има живот в нея.

И отмина…

Тънката и рядка върволица, която бе видял на разсъмване, се бе превърнала в пълноводна човешка река. На Татар мезар, където излезе при нея, пред Бяно се разкри картина, заета сякаш от Апокалипсиса.

„По тесните улици на Сливен се блъскаха коля и пешеходци, талиги, камили и волове — всичко това се беше смесило в една буйна, шумна тълпа — ще пише по-късно един очевидец[1]. — Радостните викове, грубите проклятия, плачът и писъкът на децата, скърцането на ненамазаните колелета, мученето и цвиленето на животните — всичко това се сливаше в един хаос. Целият град беше се дигнал, беше потеглил.“

Потресен от страшното зрелище на преселението, Бяно изобщо не се опитваше да се вмъкне някак си в безредно стичащото се множество. Но и да се опиташе, нямаше да успее — над блъсканицата царуваше стадното чувство на тълпата, което тласкаше людете да напират и притискат предните, да се движат, сякаш вкопчени едни в други, да отблъскват всеки, който би се опитал да се вмести между тях. Бяно се беше вече примирил да остане най-накрая, когато чу някой да го вика:

— Бяно!… Хей, Бяно!… Идвай тука бе!…

Огледа се. В човешката лавина пред него се бе случил Христодул Топракчиев. Забелязал безпомощността на приятеля си, той беше позапрял колата си и докато едва удържаше напора на задните, приканваше Бяно да заеме празното място пред него. И Бяно не се забави…

— Що се е случило с тебе? — попита Христодул, когато малко по-късно, излезли вече от града, тръгнаха рамо до рамо. — Лицето ти има цвят на пепел…

— Какво се чудиш? — свъсено отговори Бяно. — Погледни сред каква страхотия сме. А ти научи ли за Паскал? Изгорил къщата си.

— Е, познаваме го, нашия Паскал — въздъхна хаджи Христодул. — Когато къса нещо, къса го веднъж завинаги. А ти зърна ли Добри? Трябва да е на стотина-двеста крачки пред нас, не повече.

— В края на краищата кои от Братството тръгнаха и кои останаха?

Другият не свари да отговори. Пред тях се извиси женски писък:

— Спрете, хора! Спрете, за бога!… Детето ми!… Спрете!… Детенцето ми падна…

Хора и коли се разбутаха, увеличавайки безпорядъка, но отзад напираха, та не можаха да спрат, а само се поразместиха.

— О, господи… — проплака същият глас. — Издъхнало, е миличкото… — А човешката река продължаваше да бучи и да се носи напред.

Бяно се извърна назад — диреше ли нещо, очите си ли криеше, не се разбра.

— Какво ме попита? — каза Христодул, сякаш за да пропъди зловещото впечатление от нещастието, станало на две крачки от тях.

— За Братството. Кои тръгнаха, те попитах.

— Добри, аз, ти, Паскал, Цено Коньов… — заизрежда Христодул. — Най-страшна е Ценовата. Московците не позволяват повече от една кола на семейство, пък Цено, с неговата болест, не е нито за дълъг път, нито за друсане. Техните са тръгнали голи като тояги, само и само да сторят място в колата, та Цено да легне на сено. Ама въпреки това…

— Бог да му е на помощ — прекръсти се Бяно. — А хаджи Иван Селимински? Не те чух да споменеш името му…

— Идва и той, разумява се. Някъде съвсем на опашката е. Оня ден двамата с Коста ходили в Дермендере и Чаирлий да му купуват кон. Хеле успели да кандърдисат някого си да им продаде един ат. Коста казваше — да се надигне Тахир ага от гроба, негли ще си познае добичето. Понеже атът май бил ягма от неговите хергелета… Нали помниш лани през август? Когато някои наши тръгнаха да трепят читаците, други грабеха имот…

Той се впусна да разказва за хора, забогатели от грабежите по време на войната, но Бяно бе престанал да го слуша. Една неочаквана мисъл се бе появила в главата му и бе пропъдила оттам всичко друго. Както вървеше, той се обърна назад. В далечината оставаше свидният му Сливен; тук-там се виеха стълбове пушек, но градът си беше все такъв бял и прелестен, какъвто Бяно го помнеше от дете.

— За какво си се замислил? — стресна го гласът на Христодул Топракчиев. — Виждам те, отдавна не ме слушаш…

— За Доброто си мислех.

— За какво-о-о?

— За Доброто. Един стар и мъдър турчин ми казваше днес, че това, нашето, е алчност и себелюбие, защото търси добруване само за нас самите и за семействата ни. А Доброто, истинското Добро — то било да се бориш и ако трябва, да умреш за народа си. Ето, това си мислех одеве. За борбата и за умирането, на които ние сега даваме гръб.

Спътникът му не каза нищо. И не се разбра дали се е размислил върху същото, или то изобщо не е стигнало до съзнанието му. В хаос като днешния трудно беше да следиш собствените си мисли, камо ли чуждите.

Още няколко пъти се обръща Бяно и всеки път виждаше все по-малко и по-малко от Сливен. Но затова пък онази мисъл, която преди малко бе ситна колкото една прашинка, растеше и растеше… И когато наближиха Балдарамския мост, той задърпа юлара на воловете настрана от човешката река.

— Какво си решил? — викна подире му Христодул.

— Ти карай, ти карай!… — отговори му Бяно. — Дойде ми нещо на ум. Ще изчакам тук нашия хаджи Иван…

Помахаха си с ръце и множеството повлече Христодул и колата му със себе си.

Мина около половин час, докато се появи и хаджи Иван Селимински. Като зърна своя приятел, той сам отби коня и спря до него. И кой знае защо, започна да се извинява:

— Изостанах — рече. — Останах назад да помогна на хаджи Нойковица и децата. — Той кимна към колата, която вече почти стъпваше на Балдарамския мост. — Не им е леко…

— Хубаво, че си се сетил — рече Бяно. — В тая олелия май бяхме забравили вдовицата и сираците на нашия приятел. Като се скапа Братството, та…

Селимински предпочете да тласне разговора настрана:

— Таман тръгвах, дойде хабер от юг. Ямболии, енизаарци, па и други също тръгвали. Вавилонско стълпотворение ще бъде в Айтоското поле![2] — Бяно не каза нищо. — А ти? Ти мене ли чакаше, Бяно?

— Тебе, хаджи Иване… Чаках те… да се сбогуваме…

Селимински не го заразпитва, не го заувещава, дори възклицание не издаде. Само го изгледа продължително и кимна:

— Разбирам те, Бяно — продума тихо. — Разбирам те.

— Трябваше да дойде ден като този, та и аз да получа просветление. Разбрах, хаджи Иване, че на този свят няма само една истина, много са неговите истини. Истина беше зовът на бате Георги Мамареца да въставаме. Истина е и твоето предложение да спасим народа, като се изселим. Истина е обаче също, че изселвайки се, ние оставяме без българи земята, дето от памтивека е била българска. Бъдното ще отсъди коя от трите е била най-истинската истина.

— И ти?…

— Аз ще я дочакам тук, тази най-истинска истина. За да й служа според силите си.

Известно време никой от двамата не проговори.

— Скръбно ми е, че пътищата ни се разделят, Бяно — наруши мълчанието Селимински. — Ти беше първият съгражданин, когото срещнах при завръщането си. После се оказа и най-родствената ми душа в Сливен. И постепенно бях привикнал в представите си да смесвам Сливен и тебе… — Той вдигна предупредително ръка. — Чакай, не казвай нищо! Не ти говоря така, за да те разчувствувам, та да продължиш с мене към чуждите далечни земи. — Селимински отново помълча. — Искаш ли да ти призная нещо, което никому и никога няма друг път да го призная?

— Стори го само ако ти го искаш.

— Ти хубаво го каза одеве това, за истините. Познаваш ме, та не можеш се усъмни, че аз твърдо вярвам в правотата на моята истина. И затова дръзвам да поема върху съвестта си отговорността за това ново велико преселение, за обезлюдяването на най-свидния ми от всички български краища.

— Какво признание е това, хаджи Иване? Ти казваш неща, които всеки знае. И в които никой не се съмнява.

— Не бързай! — повторно вдигна ръка Селимински. — Аз твърдо вярвам, че днес моята истина е най-истинската. Но в безсънните нощи в сърцето ми се промъква съмнение. И тогава съвсем не съм така непоколебимо сигурен, че и утре тя пак ще бъде най-истинската.

Сега беше ред на Бяно да го изгледа дълго и настойчиво.

— Не си за завиждане. Навярно е безмерно терзание да бъдеш водач на народа си, а да не си сигурен в пътя, по който го водиш…

— Именно затова не спирам такива като тебе, които решават да останат. И още нещо ще направя — това пак го доверявам само на тебе! — за да облекча донякъде съвестта си, ако утре се окаже, че днес съм сгрешил. Реших да посветя останалия си живот на тези, които сега извеждам от земята на дедите им. Ще им служа, ще им помагам, ще облекчавам изгнаническите им страдалчества, ако е възможно — ще ги съветвам да се върнат.

— Не е лек кръстът, който си избрал за себе си…

Селимински се усмихна странно и неопределено вдигна рамене.

— Дали съдбата ще пожелае да се срещнем пак, Бяно? — Не дочака отговор и махна с ръка. — Глупав въпрос, захванал съм, знаеш, да изкуфявам. Ех, ако знаехме какво вещае съдбата за бъдното… — После попита: — Имаш ли оръжие?

— Имам. Ала не ми се вярва да ми потрябва.

— Лъжеш се. Аз вече зърнах шайки от Дебелата кория да се промъкват към града. Е какво, Бяно, да се прощаваме, а?

— Щом е дошло време…

— Или слушай, хайде да не се прощаваме! Прощават се хора, дето не вярват, че ще се срещнат пак. Пък ако не се простим, погледнеш, че сме измамили съдбата и тя кръстоса отново пътищата ни…

— Така да бъде, хаджи Иване!

Селимински спря върху него топлите си кафяви очи, после с усилие се откъсна, помаха с престорена веселост на Яна и децата, метна се върху коня си и без да се обръща, с гладък раван изчезна на изток.

Както го изпращаше със замъглени очи, Бяно усети някой да докосва рамото му. Извърна се стреснато. Привела се от денковете, Яна бе протегнала ръка и го милваше.

— Чух всичко, Бяно — каза му през радостни сълзи. — Благодаря ти!

— За какво има да ми благодариш? — попита той смаяно.

— Когато вие, мъжете, избирате и чертаете пътищата си, мислите не само за вас и семейството ви, а за още хиляда други неща, някои от които могат да се сбъднат чак след век. Ние, жените, сме другояче направени. Не виждаме по-далече от утрешния ден и от мъжа и децата.

— Но затуй пък бог ви е надарил със здрав смисъл…

Яна сякаш не го чу.

— И когато бяхме пред прага на неизвестното, исках ти да решаваш по мъжки, като за след век, а не да се влияеш от женските ми приумици. Благодаря ти, че реши това, което реши. Защото то отговаря и на моето неизречено желание…

Той вдигна ръка и улови нейната, доверчиво легнала върху рамото му.

Бележки

[1] Владимир Дал — „Сливенка“, София 1901.

[2] В своя „Исторически спомен“ Селимински твърди, че край Айтос са се събрали 16 565 семейства от районите на Сливен, Стара Загора, Нова Загора, Ямбол, Карнобат и пр. Цифрата (тя отговаря на повече от сто хиляди души!) се приема от историците за достоверна.