Цончо Родев
Тътени (18)

15

Бяно отнесе своите сто удара, без да издаде звук не само заради здравата си снага и силдаровската си упоритост — един тлъст бакшиш, спуснат в шепите им от хаджи Молла, убеди заптиетата, че не е необходимо да се престарават… На третия ден освободиха задържания; горе-долу толкова време е необходимо да поспаднат отоците от един бой, когато те държат увит в овчи кожи.

И така, в един неделен ден заптиетата изведоха Бяно от кауша и без много-много формалности му рекоха да си събира партакешите и да си върви в къщи. Бяно не чака да му повтарят и куцукайки върху изранените си от боя ходила, излезе навън. Светликът на летния ден го блъсна в лицето, заслепи отвикналите му от виделината очи. Затвори клепачи, застана неподвижен и с радост се остави на милувките на августовското слънце. Когато ги открехна, видя, че предупредени от някого за освобождаването му, от другата страна на стъгдата го чакаха баща му, Манол, Трънка и Васил, а с тях и Коста Топракчиев. Бяно се засмя, махна с ръка и закрачи към тях, като се стараеше да прикрива болките, които всяка стъпка му причиняваше.

Суровостта на Георги Силдаря — истинската и другата, родената от суетното му желание да се показва чужд на „разните му там лигавения“ — го задържа на мястото му. Трите му деца също не помръднаха. Само Коста изтича срещу Бяно и посред мегдана го притисна до гърдите си. Искаше му се да извика: „Имай ме за брат!“, но се задави във вълнението си. Тогава мълчаливо грабна Бяновата десница и я издигна към устните си. Бяно обаче издърпа ръката си и го поведе към своите.

Чинно се поклони пред баща си:

— Добър ден, тате. — И после към другите: — Добър ви ден и на вас.

Според обичая и семейния им ред трябваше бащата да отговори пръв на поздрава му. А Георги Силдаря мълчеше, цупеше се, стараеше се да изглежда навъсен и сърдит, но очите му издаваха, че е умилен и горд. И все пак не изрече едно просто „Добър ден“, а изсумтя отнапред приготвените думи на упрек:

— Направи ме за резил!

Изненадан от това посрещане, Бяно се чудеше на думите ли да вярва или на очите.

— Не че си бил задържан, не, това даже е чест! А че в дюкяна на Топракчиевите остави друг да фрасне агарянската гърбина…

И тръгнаха всички вкупом към къщи. Не бяха изминали обаче и двадесет крачки, когато Бяно издърпа Коста настрана, за да не бъде чут от другите, и гузно попита:

— Какво… Какво стана с момичето?… С Божура?…