Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

6

Бяно го научи в една неделна утрин през октомври. Научи го от сестра си, а това беше вече двойна несполука — Трънка не беше човек, дето с блага дума или с целебна лъжа ще смекчи един удар. Тя без много да му мисли, разказа цялата работа на брат си. А работата беше горе-долу такава.

Вчера следобед една нейна комшийка я поканила „да си постоят“. Като отишла Трънка, заварила там Жечка чорбаджи Стефанова, майката на Божура. И веднага разбрала, че са я повикали анджак да си похортува Жечка с нея. Тъй и излязло — рекли, що си рекли и комшийката се измъкнала, та оставила двете си гостенки сами. И Жечка чорбаджи Стефанова на часа̀ заприказвала за онова, дето имала да приказва. Бяно им бил сторил голяма чест, тъй казала тя, като харесал нейната щерка Божура…

— Откъде знае тя, че съм я харесал? — остро прекъсна разказа й Бяно.

— Откъдето и да е, важно ли е? — сопна му се Трънка, но избягваше погледа му. — Ти все така, на дъното ряпа да садиш…

Бяно поразмисли и въздъхна:

— Разбирам, всичко разбирам. Не ти се сърдя. — Разпъван между трезвите съждения на ума и лудите тласъци на сърцето, гласът му прозвуча сипкаво. — Продължавай, Трънке.

— Тя самата, Жечка чорбаджи Стефанова де, винаги желала да види щерка си омъжена за човек като Бяно — със силна снага, пък да не продава сербезлъци, скромен и трудолюбив, честен и чужд на всякакво себелюбие. Доколкото знаела дъщеря си, Божура и тя, ама…

— Какво млъкна? — премаля Бяно.

Сетне Жечка й рекла за Димитраки чорбаджи. Не такъв, какъвто е Бяно, ами освен това и богат като цар да е, чичото на Божура никога нямало да му я даде, пък ако ще и свинка в джамия да пропее. Не заради самия Бяно, не, а заради баща им, Георги Силдаря. Че приживе Силдаря душа давал да отиде с нещо напреки на Димитраки, да го окепази пред хората. Та Бяно да си потърси друга жена, Божура не е нито най-красива, нито най-добра от момите за женене, тъй рекла Жечка. Инак само споменат ли на Димитраки чорбаджи, той няма да се задоволи да откаже (а в края на краищата от неговата дума зависи всичко, кой ще пита за съгласието на самата мома или на майка й), ами ще подгони Бяно и ще му стори какви ли не зулуми, ще го затрие.

Накрая Трънка теглила черта за хесап, та попитала:

„И каква дума да кажа на бате?“

„Кажи му — отговорила Жечка чорбаджи Стефанова, — че много го ценя, но такива пречки са между него и Божура, стени като Сините камъни високи, та да я забрави и другаде да си потърси стопанка…“

— Аха! — изпъшка Бяно. И потъна в мълчание.

Не беше болка това, което изпитваше. Не беше и горест. Чинеше му се, сякаш някой е отворил гърдите и главата му и е изтръгнал всичко отвътре, а сетне ги е затворил, като ги е оставил така, пусти и празни, кухи като тъпани.

— Докога ще немееш?

Гласът го стресна. Говореше му Трънка; в очите й имаше повече уплаха, отколкото любопитство. Повтори му сопнато:

— Докога, питам, ще немееш? Хемен става половин сахат, ти не мръдваш, същински дънер. А въздишките ти ще стопят и камъните от калдъръма.

Бяно събра всички сили и се опита да се усмихне:

— Нищо ми няма, не бери кахър за мене. — Трънка не беше проявила желание да си ходи, но той я подкани: — Хайде, ще те изпратя…

Тя го разбра и не му се разсърди.

— Не е потребно да ме изпращаш. — Жената се изправи и пооправи сукмана си. — Неделя е, навън е пълно с народ. — Бяно мълчеше. — Пък ако много ти се съкълдисва душата — рече на сбогуване сестра му, — прескочи до в къщи. Ще побъбрим за едно-друго ще пиете с Пею по глътка дели-боран от нашия…

Не чу края на думите й и отново изпадна в предишното вцепенение. То приличаше на нещо като гъст мрак в планината — непрогледен, само отвреме-навреме долавяш в него далечен и неясен звук или срамежлив трепет на звездица. Когато отново се върна към действителността, гърбът го болеше, краката му — изтръпнали; пладне беше превалило, а когато Трънка си отиваше, беше още средата на сутринта…

Изпържи си яйца, хапна два-три залъка и побутна тиганчето настрана. Остави всичко така и тръгна, без сам да знае накъде. Прекоси с вяли стъпки двора, излезе навън, не се сети да дръпне вратата зад себе си и тръгна нагоре по улицата — прегърбен, с хлътнала между раменете глава. Смътно долови някакъв вик, нещо се стовари върху му, тласна го и го търколи край дувара. Когато се съвзе, до него гузно се усмихваше един момчурляк. Беше Юрданчо, синът на поп Димитър, дето бяха с него нещо рода̀ по майчина линия.

— Щяха за едното чудо да те смачкат — каза Юрданчо. Едва сега Бяно забеляза башибозука, който се нижеше по улицата, може да имаше до триста души и всички на коне. — Подвикнах ти веднъж, ти нито мене чуваш, нито тия, дето вече аха-аха да те смачкат под копитата. Подвикнах ти втори път, пък не дочаках да видя ще ме чуеш ли и…

Бяно се поизтупа, понечи да поизтупа Юрданчо, помнеше го как играеха заедно с Васил, ала момчето не диреше ласка, то си имаше своята мъжка тайна.

— Прихванало ги е нещо турчулята. Потеря. От сутринта тази е третата. — То понижи глас. — Разправяха днес в двора на църквата, че Алтънлъ Стоян войвода ги прескимбичил нещо в Балкана, та на Тахир ага жлъчката едва не се пукнала и вдигнал подир него всичките агарянски бабаити, начело с баш-бабаитина Кула Байрактар. Ама ще хванат те… — и Юрдан завърши с едно неприлично движение.

Втори път го извади от унеса наблизо до Фърчиловата воденица тежката ръка на приятеля му Мавроди Коджакара.

— Хайде с мене! — повлече го той, преди още да бяха разменили дума за поздрав.

— Чакай бе, човек! Накъде си ме затеглил?

— Идвай с мене ти казвам — тихо, но настоятелно повтори Мавроди. — Отиваме у Добри. Добри Желязков от Ново село. Хабер ми прати Коста. — Той говореше за Коста Топракчиев, другия техен приятел. — Да съм отидел там, за да съм чуел от брат му Христодул нещо, от което свят щяло да ми се завие от радост.

Бяно, както си беше с пречупена воля, се остави да бъде поведен. Отвори им Добри Желязков, а в собата завариха Коста. Седеше с подвити крака до софрата; на нея върху шарен месал се мъдреха няколко порязаници хляб, пръстена паница със студено месо и калайдисан бакърен пахар с вино.

— Аха! — разочаровано подхвърли Мавроди. — Такава била тя, работата, от която свят ти се завива…

— Не бе, Коджакара! — подсмръкна Коста. — Туй е само докато чакаме бате.

— Ето ме и мен! — разнесе се весел глас от вратата. Нямаше нужда да се обръщат — с такава метална острота звучеше само гласът на Христодул. — Нося ви такава новина, която заслужава да се полее с цяло буре шевка!

Добри Желязков потри ръце:

— Нека е такваз, каквато обещаваш, пък бурето — от мене!

Петимата насядаха около софрата. Христодул вдигна пахара, отпи няколко дълги глътки вино, с опакото на ръката си избърса мустаци и като изгледа приятелите си, най-сетне благоволи да проговори:

— Разбрахте ли днеска за потерите, които аянът вдигна?

— Има си хас да не сме разбрали! — отговори Мавроди Коджакара, най-припреният. — То само който е глух и сляп, не го разбра.

— Анджак за тези потери ви събрах — продължи Христодул. — Да ви, кажа каква дамла̀ трясна по главата на Тахир ага, та го накара да вдигне де що има гъжвалия в казата.

— Чуе се — обади се домакинът, — Алтънлъ Стоян нещо им скроил пак в Стара планина…

Но Христодул не бързаше да разказва:

— За Алтънлъ Стоян войвода сте чували. А да знаете кой е Ибрям бей Ходжоолу?

Всички потвърдиха. То комай нямаше християнин в Сливенския край, който да не е дочувал нещичко за този бей. Както личеше от името му[1], беше син на ходжа — на богатия ходжа от село Юренджик[2] който преди десетина години бе оставил мираз на децата си една дузина чифлици, кой от кой по-голям, разпръснати по най-тлъстите земи от Юренджик до Ени Заара и от Сливен до Твърдица[3]. Както гласял законът, тези чифлици следвало да се разпределят между всичките — а те не били малко на брой — наследници на ходжата. Но Ибрям, най-пишкин от тях, кого излъгал, та му откупил за лула тютюн пая, кого чрез давия оставил с пръст в устата, но тъй или иначе измъкнал из ръцете им и прибрал за себе си цялото наследство. И оттогаз не дай боже да си християнин от село, където Ибрям бей има чифлик! Песни се пееха за жестокостта на този чифликчия: не ризата, кожата от гърба на своите аргати и чифлигари смъквал той, за един хляб ги карал от тъмно до тъмно да му робуват, па и хлябът понякога му се досвидявал, а не му били чужди и мераците по българските булки и моми…

— На няколко пъти — заразказва Христодул — Ибрям бей получавал хабери от Алтънлъ Стоян войвода да си опича акъла и да не вади душите на българите, ама той джумбуши си правел с името на войводата. Зер имал вяра в чифлишките си конаци и в пушките на пазвантите си. Днес тъй, утре тъй, пък от година насам хаберите попрестанали и беят малко по малко ги позабравил.

Тези дни Ибрям бей решил да си вземе нова жена, някаква прочута кадъна-красавица от Котел. И вдигнал сватба за чудо и приказ. Отишъл да вземе кадъната със свита като на везир, откупил я от баща й с дванайсет коли армагани, а после с колите я повел от Котел към своя Юренджик. Да, ама някъде там между Нейково[4] и Кална усоя[5] насреща им изскочил човек, целият обшит с алтъни. „Дур, Ибрям бей“ и така нататък, както умеят да я редят горските пилета. Онези, познали кой е насреща им, ни живи ни умрели, някои поизцапали дъната на шалварите. Само един се поокопитил и рекъл да посегне към силяха си, ама пропукали пушки и той се катурнал с главата надолу от коня. Слязъл тогаз Ходжоолу и ударил на молба: Тъй и тъй, Алтанлъ Стоян войводо, аман-заман, всичко ми вземи, и кадъната непипната ти давам, само живота ми остави и, кълна ти се, от днес нататък не господар, писенце ще бъда за чифлигарите си.

Войводата постлал две черджета на земята и заповядал: на едното да си оставят силяхлъците, сетне на другото да изсипват, де що имат трошица злато по себе си. Както рекъл, тъй и станало. Бабаитите, кротки като овчици, струпали оръжието си, цялото греещо от сребро, злато и седеф. А на второто чердже се издигнала бая купчина злато: кемери с жълтици, гердани от пендари, чапрази и менгюши, тепелици — чет нямат! До два лакътя злато се издигало!

— Хак им е! — изсумтя Мавроди Коджакара. — С християнска пот е спечелено туй злато…

— А Алтънлъ Стоян войвода не спрял дотука — продължи разказвачът. — Подсвирнал той на своите, те уловили Ибрям бей, изули му еминиите и му смъкнали жанфезените шалвари, пък отсякли една тънка дряновица и така, пред аркадашите и жените, му изписали петдесет дамги по голия задник. А накрая му пробили носа и там му надянали отнапред приготвена халка — тя била вместо обица на ухото, тъй му рекъл войводата. И му рекъл още, че това е сетен хабер — не си ли измени адетите по чифлиците и отвори ли уста да се оплаче някому от днешната случка, тогаз вече не пръчка, куршум ще играе. Пак се заклел беят, а юнаците на Алтънлъ Стоян натоварили няколко коня със силяха и златото, разгонили останалите и изчезнали в гората.

— Ашколсун! — плесна се по коляното Мавроди Коджакара. — Напълни ми душата, хаджи, с този разказ.

— И какво по-нататък? — обади се на свой ред Коста. — Мигар този кръволок наистина се е превърнал в кротко агне?

— Ти все като пале пред майка си… — скара му се Христодул, надигна пахара и чак тогава продължи. — Едва пренесли Ибрям в Юренджик, и той отново си показал рогата. Имало там между българите някои, дето също този ден се женели и се били събрали, пийвали си, пеели и се смеели. Сватба! А Ходжоолу си рекъл, че песните и смеховете са, защото людете научили как го е опозорил Алтънлъ Стоян войвода. И като забравил как се е клел в брадата на Мохамеда, пратил чапкъните си, та запрели десетмина от сватбарите. И бой, бой — едва оцелели, злощастниците, но навярно месец-два ще трябва да лежат в овчи кожи. Забравил Ибрям и другото си обещание, извикал кятибина си и му издиктувал дълъг аманет до нашия аян.

— Аха! — рече Коста. — Затуй, значи, е била днешната гюрултия.

— Пак с твоето бързане! — отново го смъмри Христодул. — Мислиш ли ти, че Тахир ага ще вдигне толкоз народ само заради един насинен дирник?

— Ако принадлежи на Ибрям Ходжоолу, ще вдигне. Лика-прилика са си те като краставите магарета…

— Не го познаваш ти Тахир ага. Той…

— Ама все пак вдигна амуджите, нали? — заинати се Коста.

— Вдигна, да, обаче не заради сините дамги по задника на Ходжоолу. Същата нощ беят се представил пред аллаха си.

Настана тишина, сетне всички заговориха в един глас. Христодул извади чибук и пунгия, бавно натъпка тютюна и още по-бавно го запали, вдигна нагоре дъгите на веждите си и едва тогава продължи своя разказ.

— Точно тъй станало, както ви разправям. През нощта, когато и таласъмите се прибират да спят, в харемлъка на Ибрям бей пропукал пищов. Наскачали пазвантите, разтичали се и що да видят: беювите жени вързани и с по един чорап в устата, а беят лежи ничком с прясна рана по средата на челото. Пък в ръцете му — същия аманет, който по това време трябвало да бъде в ръцете на Тахир ага. През нощта ги спипали Алтънлъ Стоян и юнаците му. Навързали жените, показали на бея писмото му, съдили, осъдили и…

— И му светили маслото! — с възторжен глас завърши вместо него Мавроди Коджакара.

— А сабахлен — завърши Христодул, — когато идвали пазвантите насам да донесат на аяана вестта за края на Ходжоолу, по пътя намерили беювия илчия да подсмърча, вързан на едно дърво, и да моли аллаха си да не го подуши вълк. Та затова Тахир ага разпратил бързогонци да вдигнат потери от всяко село на казата, а на Кула Байрактар заповядал да не се връща без главата на хайдутите.

— Да живей Алтънлъ Стоян войвода! — извика възбудено Мавроди и вдигна пахара.

— Да живей! — в нестроен хор повториха останалите след него и пахарът премина от ръка на ръка.

Още няколко пъти викаха „Да живей!“ и след всеки такъв вик бакъреният пахар, който трябва да събираше до към две оки вино, се опразваше, та се налагаше домакинът да слиза до избата.

Пиеше и Бяно. Първите глътки разляха приятна топлина по жилите на все още скованото му в мраз тяло. Изпита желание да се напие и захвана по-често от другите да посяга към пахара, по-дълго не го отлепяше от устните си. Но сбърка — виното не му донесе разтуха.

В това време Мавроди подхвана една от Алтънлъ Стояновите. Подхвана я ей тъй, от средата, но другите, без Бяно, уловиха на часа̀ думите:

Алтънлъ Стоян войвода,

той си на Добри думаше:

„Добре ле, кючук байрактар,

съблечи дрехи овчарски

облечи дрехи юнашки…“

Унесени в песента, мъжете около софрата не усетиха как Бяно се измъкна от кръга им, та приседна на една възглавница в най-далечното, най-тъмното кюше на собата и там захлупи лице в шепите си.

А песента продължаваше:

Най-напред иде султана,

султана черкешлийския.

Стоян на Добри продума:

„Добре ле, кючук байрактар,

снеми си пушка от рамо,

че си султана замери

в челото между веждите“

И Добри кючук байрактар

войводата си послуша,

султана в чело замери,

замери и го удари

и го от коня събори.

Като е потеря видяла,

един през друг бягали,

бягали и се върнали…

— Е-е-ех! — проточи глас Мавроди. — Туй е живот, майка му стара! Така и аз един султан да замеря, пък друго от тоз живот не искам…

А какво искаш ти, Бяно, от този живот? Целият ти мерак беше да виждаш около себе си едно бяло лице с венец от къдрави кестеняви коси около него и украсено от две очи като модри теменуги. Това ти бе всичкото, ама и то… Пий, Бяно, пий!…

Най-сетне Христодул Топракчиев ги подкани:

— Хайде — рече, — кажете едно „Господ да пази Алтънлъ Стоян и юнаците му“ и да тръгваме.

Повториха пожеланието след него, сбогуваха се с Добри Желязков и си тръгнаха. Когато се разделиха с братя Топракчиеви, Мавроди промуши ръка под Бяновата и развълнувано му заговори:

— Слушай, отдавна исках да ти кажа нещо, ама все не намирах кураж. И сега, като съм пийнал, не ти ли го кажа, е, значи никога няма да посмея.

Мавроди Коджакара се бе доста изменил — „позагладил косъма“, както сам казваше, откакто се позамогна чрез абаджилъка. Пуснал тънки мустачки на луд гидия и с винаги лъщящи тъмни очи, той се бе едновременно и издължил, и поналял с мускули.

— Имам една девойка на сърце…

Бяно пребледня. Помисли си: „Божичко, и той ли…“

— Неда — опари го горещият дъх на Коджакара. — Храненица е на хаджи Нойко.

— Знам я. Нали когато Алтънлъ Стоян я отърва от турците, наш Манол се бе случил при него, та войводата го натовари да я доведе в Сливен? Всяка година в края на април Неда носи у дома армаган за Манола — не е неблагодарница тя…

Другият кимна:

— Аслъ аз затуй на твоята врата похлопвам… — После се дръпна: — Ама ти… Защо се хилиш?

— Не се стряскай такъв. Не се присмивам нито на тебе, нито на Неда. За друго се засмях. Знам я ей толчава, а тя не само пораснала, ами вече първият ми приятел иска да се жени за нея.

— Кажи, ще помогнеш ли?

— Не ще и дума. Още утре, най-късно вдругиден ще ида у хаджи Нойкови. И не сам — ще забера и Манол с мене.

А безгласно си казваше: де да можеше да помогне и на себе си…

Бележки

[1] На турски окончанието „оглу“ (или разговорно „олу“) означава „син на“; напр. Манол Силдароглу — Манол, син на Силдаря (Силдаров).

[2] Юренджик — днес с. Градско, Сливенски окръг.

[3] Твърдица — тогава село, днес град със същото име.

[4] Нейково — днес село със същото име в Сливенски окръг.

[5] Кална усоя — местност в Сливенския балкан край река Луда Камчия някога известно хайдушко сборище.