Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 42 гласа)

3

„… турчин даже да пречукаш, пази ли те господ да не те убият двеста крачки място и стъпи ли ти веднъж кракът на планинската пътека — спасен си!“ Съвсем наскоро далеч от Силистра, в Сливен, тези думи на деншчика отново получиха потвърждение…

 

 

Чу гласовете на пияната турска тайфа Манол и се долепи до близкия дувар. Когато тайфата отмина и светлината на фенерите й се стопи нагоре по сокака, той отново излезе, поотърси прахоляка, от дрехите си и продължи към Мангърската махала.

Вече толкова време той по два-три пъти на неделята се бе промъквал нощем дотук и прескачаше оградата на Ганка Увичката. Седмиците се бяха изнизали неусетно, а двамата с Божура изобщо не отваряха уста за предишните си намерения — замаяни от щастието, което им даряваха откраднатите нощни часове, те живееха в състояние на полусън, на опиянение като от младо вино. После дните минаваха в премаляло очакване на следващия миг на пълно сливане, на тази изгаряща телата им тайна, която нито един от двамата не искаше да засенчи с угрозите, които вещаеха плановете на Димитраки чорбаджи или желанието да се опълчат срещу тях. В редките часове на опомняне (по-чести при Манол, отколкото при Божура) те си даваха сметка, че щастието им е взето назаем, несигурно, обречено, но и тогава бързаха да пропъдят тези невесели мисли и със затворени очи се хвърляха пак в прегръдките си.

С тяло, вцепенено и изтръпнало от нетърпение, Манол чакаше под дърветата и всяка минута му се струваше безкрайна. Най-сетне крадливи стъпки прошумяха през градината. Беше Божура. Притисна я до себе си и усети, че този път беше различна — нещо в нея беше заключено като във възел. Отпусна малко тялото й и я попита със същите думи като в онази, майската нощ:

— Божуро, какво ти е?

— А, нищо — рече тя, ала гласът и беше угаснал.

— Кажи! — настоя Манол. — Какво, да не са тръгнали пак сватовници на оня дъртак хаджи Анастасиади?

— Не, не е това.

— Тогава?

Тя помълча, после устните й едва доловимо прошепнаха:

— Маноле, ще имаме дете…

Радост и грижа едновременно връхлетяха върху му, притиснаха го, сборичкаха се в него. И постепенно грижата взе връх.

— Аз съм с тебе — каза. — Тъй да знаеш, аз съм с тебе, пък ако ще светът да се събори около нас. — Искаше му се тези думи да прозвучат бодро, но те бяха някак си кухи, невям неискрени. Попита: — Как го разбра?

— Ех и ти! — скара му се тя. И въздъхна: — Аз съм жена, пък жените знаят как да го разбират…

Друг път времето винаги бе недостатъчно за ласките им, а сега те само лежаха един до друг на тревата и дори да се помилват не се сещаха. Първа наруши тишината Божура:

— За какво мислиш?

— За нищо. Главата ми е сякаш празна и изстъргана отвътре като диня за фенер. А ти?

— И аз. Рекох да ти кажа, а нататък оставям на тебе, ти да решаваш.

— Добре — прие Манол. — Ще го реша. Сега знам само, че аз ще бъда с тебе. Ама кое и как да направим, туй в петък ще ти го кажа.

— Тъй ще бъде, Маноле — произнесе тя безжизнено и примирено. — Каквото решиш, то и ще бъде.

Постояха още малко така в тихия мрак на нощта, после Божура се надигна, прошепна някаква дума за сбогом и бавно изчезна към къщата на Димитраки чорбаджи. Зад нея Манол остана още дълго така, вкочанен и неподвижен, скован от бездействие, неспособен да мисли. В такова състояние — същински лунатик — той най-сетне се изправи и сковано се отправи към дувара.

Всеки друг път той беше по хайдушки предпазлив, а и нищо, съвсем нищичко тревожно не се бе случвало по обратния му път. Сега, още замаян, той скочи от дувара на пътя точно пред носа на трима сеймени от нощната стража. И се свести едва от техните викове: „Хайдутин, дръжте го!“, когато се нахвърлиха върху му. Да имаше само миг за спокойно разсъждение, Манол положително щеше да реши, че най-разумното е да се остави в ръцете им — ще го отведат в конака, той ще скрои някаква лъжа, уж че е бил в градината на Увичката да краде плодове и след един бой, загдето носи калъч, щяха да го изгонят. Но къде беше мигът спокойствие? Пък и такъв си беше Манол Силдаря, та се развъртя, отскубна се от трите чифта ръце, измъкна калъч от навущата си и го заби до дръжката в гърдите на най-близкия сейменин. Удареният изхърка предсмъртно, друг от сеймените изкрещя:

— Силдароглу Манол, познах го! Удри бе, удри, неговата мама…

Манол с всички сили хукна нагоре по улицата. Подир него гръмнаха пищови, продължиха крясъците и виковете, но нито куршум го застигна, нито човек се изпречи на пътя му. И така неговият господ го опази, та стигна невредим до Бармук баир.

А три дни по-късно Алтънлъ Стоян войвода и неговите хайдути вече го приемаха в дружината си.

* * *

— Разберете, каквото ви думам — повтори Манол. — Не ме ли вземете в дружината, за мене остава само едно: да се ръгна с ножа ей тука…

— Е, чак пък толкоз! — рече на подбив един от хайдутите; трябва да беше някой нов, защото Манол не го познаваше.

— Толкоз! — каза той натъртено. — Рекох ви: убих турчин, познаха ме. За мене сега два друма има: или при вас, или в гроба.

— Право е момчето — обади се Пенко от Върбица. — За него трети друм няма.

Подкрепи го, пък подкрепата му ядоса Манола. „Момчето…“ Още тогава, в Бюйюк конак при село Риш, додето Пенко се кръщаваше в хайдушкия занаят, „момчето“ беше хем по-голям на години, хем с повече вземане-даване с Алтънлъстояновата дружина.

Седнал разкрачен върху един камък и подпрял тежки пестници на бедрата си, войводата слушаше мълчаливо и изпод белите си вежди, увиснали като снежни купи над стрехи, ги оглеждаше един по един. Макар прехвърлил петдесетте, Алтънлъ Стоян бе запазил предишната сила и пъргавина на снагата си, само бръчките на лицето му се бяха умножили и по-бяла беше станала спуснатата до раменете коса.

— Какво ще кажеш, Добре? — попита той байрактаря си, втория човек в дружината след него.

— Ами че какво да кажа, войводо. Знаем го отколе момчето. И соя му знаем. Бива го за нашия занаят.

— Право е — кимна войводата. После се обърна към цялата дружина: — От здраво коляно е Манол, побратими. Юнак беше баща му, трепа той гаджали навред между Стара планина и Странджа. Пък и Манол си го бива…

Никой за нищо не попита повече, та войводата отсече:

— Тъй, Маноле. От този час си в дружината ни — с нас ще делиш и несгодите, и турските кемери. — От чантата си, прехвърлена през рамото, той извади нещо, което приличаше на плик от щавена кожа. Грижливо, едва ли не със страхопочитание развърза сиджимката му и извади отвътре няколко листа хартия, гъсто изписани с равен, красив почерк. — Грамотен ли си — попита — да прочетеш закона?

— Не съм.

— Тю! — изръмжа под носа си Алтънлъ Стоян. — И той неграмотен! Язък, дето броих толкоз алтъни на оня килифаревски чернокапец да го изпише, пък то един в дружината да не се случи… — Сетне, докато прибираше закона обратно в плика и в торбата, повиши глас: — Нейсе, аз ще ти го кажа наизуст, пък ти ще слушаш внимателно, ще гледаш думичка да не изпуснеш. Защото клетва ще дадеш и куршум ще има за тебе, ако волно или неволно го престъпиш. Готов ли си?

— Готов съм — рече Манол.

— Слушай тогаз хайдушкия закон.

Говореше се в тоя закон за вярност към дружината, за това, че от днеска трябва да стои настрана от пиене и жени, говореше се за дялове от ягмата, за подчинение на войводата, за всичко, което хайдутинът трябва да носи като оръжие и други пособия, а наказанието беше само едно — смърт…[1] Когато изреди всичко това Алтънлъ Стоян войвода попита:

— Чу ли всичко?

— Чух.

— Заклеваш ли се да изпълниш закона?

— Заклевам се.

— Тогаз прекръсти се по християнски и сетне целуни тоя нож.

Изпълни и това Манол, пък попадна в прегръдките на войводата, който го разцелува звучно. Това повториха после всички от дружината.

— Ей така — каза му Алтънлъ Стоян, — нека усетиш, че си станал брат на всинца ни. А сега върви при Нягол. Той ще ти даде каквото се полага на нов другар от горската дружина.

Един час по-късно войводата го огледа изпитателно, пък като не намери пропуски в облеклото и въоръжението му, вдигна дружината на поход. Най-отпред крачеше той сам, след него — байрактарят Добри, а третото място в редицата хайдутите този път отстъпиха на Манол. Най-отзад вървеше Пенко от Върбица и полугласно пееше хлевоустата-песен, която сам бе съчинил за себе си:

Арапче реве,

Пенко го дере…[2]

Бележки

[1] В същност хайдушкият закон, с който читателят ще бъде запознат тук, е известен като „Закон на Бойчо войвода“ — онзи Бойчо Цеперански, когото още съвсем млад, в началото на хайдушкия му път, читателят вече познава. Този документ дължим на Филип Тотю — намерил е място за него в спомените си (Филип Симидов (Ф. Стоянов С.) — „Прочутият Филип Тотю войвода (наречен «хвърковатия Тотю»)“, Русе 1900). За „хайдушки закони“ свидетелствуват и много народни песни, а може да се предполага, че законът в дружината на Алтънлъ Стоян войвода е бил подобен или близък на Бойчовия, тъй като хайдутуването на двамата се застъпва по време. Понеже е любопитен като документ и като предполагаме, че ще представлява интерес за любознателния читател тук ще го цитираме изцяло:

„Новият другар, преди да се приеме в горската дружина, трябва да го познава добре някой от нея и тогаз да се пусне да я види. След това той трябва да положи клетва пред войводата и цялата дружина:

1. Че ще бъде верен на другарите си и точен юнак на работата.

2. Докато е с дружината, той няма да има среща ни със своя, ни с коя да било друга жена, нито пък ще има каква и да било работа с жени.

3. Няма да пие вино или ракия или друго упоително питие.

4. Няма никога да скрива нещо от другарите си: било пари, било друго, защото всичко е общо до раздялата му от цялата дружина.

5. Длъжен е да слуша войводата, който е гласът и челото на дружината.

6. За новия другар войводата се грижи да му набави оръжие, ако няма, и да му даде пушка, нож, чифт пищови, силяхлък, чифт цървули, навуща и върви, фишеклици, барут и куршуми; като го научи да бие добре с пушката и да владей ножа си сръчно и да му набавя нужния хляб, както и отгдето се падне.

7. Войникът ще дава от дела си десетата част на войводата си.

8. Войводата не трябва да обажда ятаците си на новия другар, докато не служи безукорно поне 6 месеца в дружината.

9. Войводата трябва нощно време никога да не си води четата по пътя в гората, а денем да гледа да осъмва на високи места, от които да може да разгледва и измерва през къде ще мине нощес, със или без път, както му се падне.

Той трябва добре да познава местата, пътищата и пътеките, кладенците и пр.

Трябва да знай от забелязаните в народа звезди нощно време коя къде изгрява, къде бива в полунощ, след полунощ и къде призори, защото по тях звезди той често пъти ще налучква пътя си.

Войводата никога да не си води дружината два пъти на едно място да пие вода.

Никой от момците му да не пуши тютюн сутрин рано, докато не изгрей слънцето и докато не слети росата, защото сутрин, ако мине близо край тях дебнешком някоя потеря, лесно може по росата да угади дружината по миризмата на тютюня.

Никога войводата не трябва да си ляга, преди да провери поставени ли са стражите по двама на 5–10 крачки един от друг, от които едина спи, а след ¼, ½ час събужда другаря си за смяна, ако четата е уморена, а на 1, 2 часа става смяната, ако си е починала.

Всеки от дружината трябва да носи в чантата си сюнгер в едно тенеке, вързан о него, с връвчица, който да попива до ½ ока вода и който сюнгер да бъде винаги напоен в тенекето, за да служи войнику да си кваси устата, когато се случи да няма никъде вода. В случай че няма вода да го напои, сутрин го повлича с връвта по росата, докато се напои, и си го прибира в тенекето.

Освен това всеки да си носи куршум или оловно топче и ако се случи да се източи сюнгера му от вода и да няма такава, тогаз да вардаля куршума в устата си и няма да усеща толкова голяма жажда.

Всеки да има в чашата си малко сладък мехлем, тефтик и няколко парцала за спиране на кръвта и вързване на раните. Освен това всеки да има в чантата си от хайдушкия корен. Когато раната е лека (без да е строшен кокал) и не може да се извади куршума от нея, обвива се в ленен парцал този корен и се турва в раната, която се усладява от него и я прави да не дава оток. После три часове ще извади кореня, ще го натопи в мляко, ако намери, ще го завие в тефтика и последния като намаже с мехлема, ще намести тъй кореня в раната до куршума.

Щом се рани някой, трябва веднага да си изсмучи раната, докато потече кръв; ако не може да стори това, да накара другаря си.

За първото спиране на кръвта трябва да се има поне една суха гъба «пърхавица», която запира кръвта лесно и после, като се отвлече настрана, да работи, както е казано по-горе.

Като се тури «пърхавицата», трябва яко да се притегне раната.

От непоправимия курварин, пияница и раздорник се спасява четата, както от издайника — със смърт. Да се освобождават живи не трябва, защото са клетвопрестъпници и стават опасни за четата. Всеки да има котки (железа с шипове за под цървулите) да не се хлъзга човек по тревата.“

[2] Песента не е измислена от автора — хайдут Пенко наистина е обичал да си я пее.