Цончо Родев
Тътени (41)

12

(Вместо епилог)

Пею държеше в силните си ръце безсвястната Трънка и безпомощно се огледа. Комай никой нямаше да му се притече на помощ. И когато вече му идеше да се разкрещи от безсилие и мъка, чу до себе си един глас, който редеше на лош български:

— Не се бой, чоджум, аз съм при тебека.

Беше непозната туркиня с яшмак на лицето. И докато разкопчаваше горното копче на Трънкината риза, тя добави:

— Аз съм Нехиря, жената на хаджи Рифат. Остави всичко на мене. Туй е женска болка, виждала съм ги аз калабалък такива. Много родилки съм оправила, ще оправя и Трънка.

— Но тя не е родилка. Рано й е…

Нехиря ханъм замълча за секунда, после каза с пресилена увереност:

— Нищо, аз и такива съм виждала. Ти остави, туй не е работа за мъже.

Тя се озърна. Като видяха, че никой не попречи на намесата й с дума или насилие, до припадналата Трънка приближиха и други жени, кадъни и християнки. Понесоха я към бащиния й дом, но спряха стъписани — за да влязат, трябваше да минат току до гърчещия се труп на Силдаря. Свърнаха настрана и пренесоха Трънка в една комшийска къща.

Пею, Бяно и Манол останаха в двора на комшиите чак до мръкване и гледаха как вътре шетат жените, как топлят вода и дерат тефтик, как изхвърлят легени с кръв… Много пъти подпитваха за Трънка, но жените мълчаха и само загрижено клатеха глави.

Привечер при тях — все така забулена, но със запретнати ръкави на ризата — дойде Нехиря ханъм. Недоносено било детето, не могли жените да го съживят. Но Трънка прескочила трапа; много кръв загубила, ала накрая се оправила. Щяла да оцелее, така рече Нехиря ханъм.

Три мъжки въздишки се сляха в една.

Пею и Бяно вдигнаха десници и благоговейно се прекръстиха.

* * *

Заповедта на конака гласеше, че за назидание на населението обесените трябва да висят една неделя на въжето. А беше юни, топъл месец, и те още на втория ден започнаха да миришат. Зловонието поне прогони турчетата, които се гавреха с тях. И така останаха труповете — почернели и полуразложени — още шест дни по клоните на Старата круша.

Обаче мъртвото тяло на Георги Силдаря не сподели лошата участ на другите. Още на третото утро след обесването у Силдарови отиде хаджи Рифат и подкани младите мъже да му помогнат да свали мъртвеца.

— Аз ще го сваля — рече им, — вие само ще помагате. Пък нека да видим дали аянът ще посмее на мен да стори нещо.

Нищо не стори аянът. Затвори си очите колкото заради хаджи Рифат, толкова и от добър спомен за Силдаря.

Сковаха как да е един ковчег, повикаха поп Исидор да го опее у дома и го закараха до гробищата, като подбираха по-пустите улички.

И го погребаха.

При гроба бяха само петима: поп Исидор, Бяно, Манол и Пею; петият беше хаджи Нойко. Не се разбра как беше научил за погребението, как се бе промъкнал през града, но той бе тук, сред най-близките, хилеше се скръбно-глуповато и повтаряше под носа си своето „адикала, гвадикала, двата царя, царафина…“

Това бяха единствените думи, произнесени при погребението на Георги Силдаря.

Синовете сами зариха пръстта върху ковчега на баща си.

* * *

Два-три дни след като направиха „четиридесет“, Силдаровците отново се събраха — да разделят наследството на Георги Силдаря.

Намериха подвижния камък зад оджака и в скривалището — парите. Бяха осемнадесет алтъна и още толкова сребърни акчета: прав е бил баща им да се присмива сам на богатството си.

Освен шепата пари, имаха да делят още къщата, долапа в Новоселския боаз, дюкяна и стоката в дюкяна. Като стигнаха дотук, Пею рече, че не иска нищо от наследството.

— Когато тате ми даваше Трънка — каза, — той ми даде жена, а не имоти. Обещах му тогава и не ща като е на небето, да се отметна от думата си. Пък и слава на бога, не се нуждая от нищо.

Трънка го подкрепи, но братята й настояха — каквото е заръчал баща им от тюрмата, това да се изпълни. Тогава тя ги попита какво искат те да получат. Двамата заявиха в един глас, че с алъш-вериша на баща си няма да се занимават, не били родени за това. (То колко бе роден за това и Георги Силдаря, но нейсе…) Манол поиска за себе си долапа — нищо друго. Отдавна му било мерак долапчийство да подхване; ще постегне как да е долапа и ще завърти работата. Всички се съгласиха на часа̀, а Пею, по-опитен в тези неща („дето е воденичарството, там — и долапчийството“) и помощ му обеща.

— Аз пък съм намислил да започна абаджилък — рече Бяно. — Имам другари абаджии, ще ми помогнат да сложа тук няколко стана и да ги подкарам.

И това не срещна възражение от никого. Дърпаха се Трънка и Пею, но им наложиха да вземат за свой дял дюкяна на Абапазар.

Виж, не можаха да поделят стоката в дюкяна: никой я не щеше, на другите я даваше. Тогаз Трънка, каквато си беше „мъжка Драгана“, изтърси изведнъж:

— Какво сте взели и вие да умувате, я вдигнете стоката, та я подарете на хаджи Рифат. Зер ако не бяха хаджи Рифат и леля Нехиря…

Така и сториха. На другия ден вдигнаха стоката и я занесоха в дома на хаджи Рифат. За голяма изненада обаче — впрочем и за голямо неудоволствие на Нехиря ханъм — старецът, макар и все тъй гол като тояга, отказа да приеме подаръка. Напъди ги с думите: „Дул карънън сабунуна мухтадж дийлим.“ Ще рече: „Не съм петимен за сапуна на вдовицата.“

Тогаз Трънка раздели на три храните, а другата стока продадоха топтан на Топракчиевците и парите Манол ги подхвърли във фукарийския дом на хаджи Рифат. Намери ги старецът и се досети как възелът с парите е паднал от небето, но този път не рече нищо и ги задържа.

Като оправиха всичко, Силдаровците се умълчаха. После Трънка се обади:

— Не ви ли се чини, като че тате е тук и ни гледа и слуша?

Извърнаха, очи към онова място на миндера, където Георги Силдаря най-често се заседяваше. Но него, разбира се, го нямаше там. Сега изведнъж почувствуваха колко са сами. И тогаз Бяно продума тихо:

— Трябва двойно отпреди да се държим един за друг, за да не се затрием съвсем, да не пропаднем. И да живеем достойни за паметта на тате. Както той искаше…

* * *

Изминаха месец-два от обесването на сливенските завераджии.

През тези седмици се случиха много неща. Захвана се строежът на джамията, която един ден щеше да се нарича Чорбаджилар джамия. Излезе строгата забрана — тя невям беше по-строга от онази преди кърджалийските бъркотии — раята да държи каквото и да е оръжие. Прочутото сливенско тюфекчийство бе почти изцяло отнето из ръцете на българите и залиня, превърна се в бледа сянка само̀ на себе си. Властта наложи цял поменик запрещения на християнското население, които обхващаха почти всичко — като се почне от занаятите, та се стигне до дрехите им.^[1] Достатъчно е да се спомене, че на гяурите под страх от смъртна казън бе забранено да носят червени пояси и им бе заповядано да ги боядисат черни. Цветущият до вчера живот на Сливен замря…

И така щеше да бъде и в следващите няколко години.