Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

3

Срещнаха се в дома на хаджи Рифат — за пръв път от Плешивица. И всяка забеляза промяната, настъпила у другата. За изминалите две години и половина Яна се бе позакръглила, станала бе по-женствена и наглед бе разцъфтяла като жена, майка и стопанка, но един подранил бял кичур, който започваше от челото над лявата й вежда и се губеше някъде назад под забрадката, разделяйки на две тъмнорусите й коси, и сянката на непредизвикана с нищо уплаха, която отвреме-навреме помътваше зениците й, показваха, че споменът за насилието е още жив и кървящ в нея. Напротив, Божура, бе поотслабнала и позавяхнала, посърнала, чертите на лицето й се бяха изопнали в някакво постоянно изражение на борбеност, очите й, някога теменужени, сега бяха придобили сив оттенък — цвета на нерадосното ежедневие, на постоянното душевно терзание, на студената решителност.

— Искам да видя детето ти — каза Яна. — Донесла съм му нещичко.

Божура я поведе към одаята и скоро двете жени сведоха глави над люлката на детето.

— Боже, какво е сладко! — непристорено възкликна Яна. — Истинско ангелче! Момчурляк е, Божурке, нали?

— Да, момче е.

Яна го заигра, после внимателно го вдигна на ръце.

— Как се казва?

— Няма още име — отговори Божура с прибързаността на хората, които са се готвили да посрещнат неудобен въпрос. — Не съм го кръстила още.

Гостенката поразлюля детето, после все така внимателно го остави в люлката му и развърза бохчата си. От нея извади елече и терлички, плетени от най-мека снежнобяла вълна, юрганче, няколко ризки и половин топче тънка като сукно аба и ги постави покрай люлката.

— Приемам ги от сърце — каза без предвземки Божура. — То, горкичкото, не е от най-богатите…

Каквато и промяна да бе станала с външността й, по дух Божура си бе останала същата. Ето — прие милостиня и не скри, че това е една нужна милостиня, но съумя да я приеме без хленчене, с достойнство.

Двете млади жени седнаха една до друга на миндера и сплетоха пръсти върху скутовете си. Изведнъж се разбра, че в същност нямаха какво да си казват. Мълчанието заплашваше да се настани между тях, но за щастие влезе Нехиря ханъм, та го прогони навреме. Тя донесе поднос с курабии, емиш и пръстена паница се рачел и го остави на миндера. Поздрави гостенката със сърдечно „Хош гелдин“[1], а Яна почтително целуна лъскавата кожа на десницата й. Както повеляваше обичаят, Нехиря ханъм приседна за малко при тях, разпита Яна за самата нея и за малкия Боян, подкани ги да опитат сладките неща, които бе донесла за почерпване, после отиде да поиграе с детето в люлката и тактично се оттегли, за да остави двете приятелки да си поприказват.

— Как му вика баба Нехиря? — попита Яна. — Манчо ли, как? Не можах да чуя хубаво.

— Остави — махна с ръка Божура. — Нали не съм му измислила име, всеки го зове, както му падне на езика. — И след малко: — Чух те да се хвалиш с живота си, Янке.

— Не излъгах. Просто не ми подобава щастието, което господ в безкрайната си милост отреди за мене. Знаеш ли, понякога даже се плаша. Не съм го заслужила, това щастие… Какво говоря? След онази злочестина трябваше да бъда последната, на която животът да се завърти към хубаво, пък аз черпя от щастието, и как още черпя — не с шепа, а с кривача… — Яна се сепна, пламна от смущение. — Прощавай рече тихо, — може би не трябваше да приказвам така пред тебе…

— Защо? — с учудване, което не можеше да не бъде искрено, попита Божура. — Аха, разбирам, ти мислиш, че ти завиждам…

— Не. Знам, че не си завистливка. Но така, както ти потръгна…

Божура се изсмя презглава.

— В къщата на обесения не се говори за въже, така ли? О, боже, на колко неправ път си!

— Искаш да кажеш?…

— Казвам го, и още как! Аз не се оплаквам от ориста си. И съм щастлива. Не, тази е слаба дума. Аз съм толкова щастлива, че за нищо не бих се съгласила да сменя ориста си с друга.

— Но ти… — объркано рече Яна. — Детето…

— Разбирам те, разбирам те — помогна й Божура. — Напомняш, че съм самотна, че съм прибрана тук по милост и че детето ми няма баща. А, да, и другото — че ме сочат с пръст и хвърлят върху мене всичките си мръсни думи. — Тя стори такъв жест, сякаш с ръка изтри всички тези злочестини. — На този свят комай щастието бива поне два вида, Яне: твоето щастие и моето. Твоето е щастието на тихото спокойствие и на дълговечността. От сърце ти пожелавам да го имаш още сто години. Но за себе си — не. За себе си искам моето.

— И какво е то, Божурке?

— Онова щастие, в което цялата изгаряш. Дето се изпепеляваш в пламъците му за един едничък миг, но в това тъй късо време си получила толкоз много, че си обогатена за този и за още десет живота.

Почти не говориха повече — разминали се бяха във всичко, в житейски път и в светоглед, та просто нямаха какво да си кажат.

И се разделиха след малко.

Не допущаха, че се бяха видели за последен път…

Бележки

[1] „Добре дошъл (дошла)“ (тур).