Цончо Родев
Тътени (15)

12

Цялото тяло го сърбеше и повече от всичко — носа. Навремени му се чинеше, че ще полудее от сърбеж, но стискаше зъби и не помръдваше — войводата беше заповядал: „Ще лежите като умрели!“

… При Малкия Джендем дружината пристигна още по тъмно. Тук войводата избра по-притулено местенце, остави само един страж, а другите — и Манол заедно с тях — се натъркаляха един до друг и на часа̀ заспаха. Трябва да не са спали повече от час време (на Силдаровия син се стори, че току-що бе затворил очи), защото когато стражът ги вдигна, в планината бе просветляло, но изгревът все още бе далече. Хапнаха по някой и друг залък, като не забравиха и младия гост, и Генчо Къргов се отдели от дружината — да избере най-сгодното място за пусия, тъй обясниха на Манол.

Докато го чакаха, Манол забеляза, че Колю Папареца — трийсетинагодишен плещест здравеняк с кръгло ухилено лице — час по час вади пунгията си, навира нос в нея и няколко пъти жадно вдъхва мириса на накълцаните тютюневи листа. Помисли, че хайдутинът няма огниво да запали, та му подаде своята торбичка, в която имаше кремък, прахан и чакмак. Всички прихнаха в луд смях, един само Генчо Вяранов, байрактарят, остана сериозен и с малко неодобрение към хиленето на хайдутите. И когато те се наситиха да се кискат, обясни на момъка:

— Туй е хайдушки закон, Маноле. Рано сутрин, преди слънцето да е изсушило росата, никому не е позволено да пуши. Защо ли? Защото росата попива тютюневия пушек и го залепя върху тревата. Мине ли сетне потеря, по мириса ще угади къде се е крила дружината. Ако не човек, куче непременно ще угади миризмата на тютюна. — Той хвърли сърдит поглед към другите. — Това е. Много е смешно, нали?

Така Манол, синът на Георги Силдаря, се срещна с онова, което, един ден щеше да бъде съдбовно за него: хайдушкия закон.

Войводата се върна от огледа си видимо доволен. Той проводи Петко Кортенчето (прочут с острия си поглед, така научи по-късно Манол) нагоре, срещу пътя за Котел, като подробно се уговори с него за знаците, които ще подава. После разстави пусията — Манол малко по-настрана и малко по-назад от другите — и заповяда да лежат като умрели, никой да не смее да помръдне. Оттогава — вече три, а според Манол триста часа — започна Маноловото изтезание.

Нечовешко мъчение беше — сякаш не сърбеж, а адски огън изгаряше снагата му. Но за никакво богатство на света Манол не би напуснал мястото си зад шубрака. Откога го виждаше в сънищата си тоя пълен с опасности, но волен хайдушки живот! В тези негови мечти нямаше глад, потери, дълги походи в планината, зъзнене под ледените капки на дъжда, кръв, насилие, жестокости; за да бъдем справедливи, трябва да кажем, че в тях също така нито веднъж не се мярна и примамният звън на златните и сребърните монети, подрънкващи в обраните кесии. Те, мечтите му, винаги започваха и свършваха дотук: да лежи на пусия в Балкана с пръст на спусъка, да чувствува до себе си присъствието на войводата и другите хайдути от дружината и да знае, че след минута или час ще бъде времето на подвига, славата на който ще се разнесе на длъж и шир.

А в същност не се случи никакъв подвиг. Или по право: ако ограбването на хазната като събитие се равняваше на подвиг, то самите действия при ограбването бяха повече от делнични.

На няколко пъти откъм мястото, където бе застанал Петко Кортенчето, се разнесоха по два писъка на сойка — знак, че се задават хора, но не очакваната каруца на татарите.

И после… После сърцето на Манол едва-що не изхвръкна из гърдите — „сойката“ пропищя три пъти, малък промеждутък и отново три пъти: пощата пристигаше и с нея нямаше по-специална охрана извън обичайните двамина татари. Веднага след това се чу весел звън на каруца и един мъжки глас, продран от напъване и пресеклив от подскачането на колата, който безкрай повтаряше все един и същ припев на някаква песен:

„Не гюзел ханъм…“, въздишка и после пак: „Не гюзел ханъъъм…“

Сетне колата се зададе от отсрещния завой. Манол притаи дъх — великият ден настъпваше! Настъпваше някак си нелепо — с радостно дрънчене на колелата и с безгрижна песен, — но настъпваше! Момъкът удължи врат и надзърна иззад храсталака. Да, колата наближаваше и в нея наистина имаше само, двама татари. Единият, който караше конете, седеше отпред, пушеше с криво чибуче, а с лявата си ръка крепеше едновременно и дизгините, и три аршина дългата си пушка. Другият татарин лежеше в сандъка между чувалите и кожените харари, клатушкаше се заедно с тях и продължаваше да пее с цяло гърло за своята „колко хубава жена…“ Явно те самите не знаеха какъв е товарът в каруцата.

Но защо нищо не се случваше? Да не би войводата Генчо Къргов да се е отказал? Мигар ще пуснат каруцата да се изниже така, пред очите им? Припрян по характер, възбуден от очакването и от туптенето на кръвта в слепоочията му, безразсъдно буен и несвикнал да се подчинява на заповеди, Манол вече се готвеше да скочи срещу татарите и сам да извърши голямото дело. Но за щастие събитията го изпревариха. Разнесе се едно повелително „Ду-у-ур!“^[1] и пред колата, сякаш изникнал из земята, се появи Димо Яламов — той не позволяваше никой друг да го замести в тези работи. Конете се уплашиха, опънаха каишите и спряха. Коларят, може би подведен от привидната самотност на нападателя, не разбра веднага онова, което се случваше и в което той и другаря му ставаха участници, и като се наведе напред, извика сърдито на турски:

— Кой си ти бре?

— Не ме питай кой съм, а питай кой ме праща. За войводата Генчо Къргов слушал ли си? А, щом пребледня, значи чувал си го. Е, аз съм един от неговите люде. А сега — долу! Слизайте от колата. И не се опитвайте да хитрувате, зер ще загърмят шишанетата. Долу!

Въпреки предупреждението, с внезапно движение татаринът изтегли един пищов от пояса си. Разнесе се изстрел. Простреляна, ръката му изпусна пищова, а той се стовари на дъската, която му служеше за седалка. Конете, уплашени от гърмежа, разтърсиха юздите и хукнаха напред. Но едва направиха няколко крачки и Димо Яламов пъргаво се метна към тях, увисна на юздата им и ги задържа. Тогава на трийсетина крачки вдясно татарите видяха човека, който бе дал изстрела. Единият — беше певецът — възкликна сподавено:

— Аман яраби!^[2] Генчо Къргов войвода!… Загубени сме!

Наистина там стоеше войводата. Един пищов димеше в дясната му ръка, дръжката на втори лежеше в лявата.

— А, позна ли ме? — рече Генчо Къргов. — Толкоз по-добре, ще ми спестиш много приказки. Хайде, оставяйте оръжието и слизайте!

Двамата татари откачиха силяхлъците и скочиха на земята. Десният ръкав на коларя се бе обагрил в червено.

Димо Яламов се метна в каруцата, грабна поводите и с весел вик подкара настрана от пътя. Хайдутите от засадата — и Манол заедно с тях — наизлязоха, обградиха пленените пощаджии и ги поведоха подир колата. Генчо Къргов се присъедини към тях и подхвърли на ранения тясна ивица ленено платно, стегнато навито на масур:

— Вземи да се превържеш. — После мустакът му трепна насмешливо. — Има една приказка за такива като тебе: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“.

Превалиха някакво баирче, увериха се, че не могат да бъдат забелязани по пътя, и спряха. След малко при тях дойде и Петко Кортенчето, като пътем заличаваше следите от колелетата. Насъбраха се около каруцата и двамата татари, изтълкували по своему нетърпението им, се разтрепераха. Певецът удари на молба:

— Аман, не ни убивай, Генчо Къргов войвода!… Каквото искаш ни стори, само душите ни не вземай!… И ние деца храним, войводо…

— Откъде ме познаваш? — запита в отговор Генчо Къргов.

— Аз… от Ени Заара^[3]. Пандурин бях при Талят бей, та…

Хайдутите се позасмяха. Да, сигурно има спомен татаринът, и то един от онези спомени, дето цял живот не се забравят.

То стана лани, лани през пролетта. Оплака се на дружината Седефчо Михов, ятакът им от Ени Заара, че Талят бей е побеснял за десет бесни псета, да има чалъм — по две кожи да смъкне от ратаите си, че и на чужди люде посяга и граби, каквото му хареса. Тогава Генчо Къргов и момчетата решиха да постреснат бея. Нападнаха конаците му, но не нощем, а по видело; разоръжиха пандурите и спипаха бея таман като си правеше ракъ-кефи. Отначало Талят бей загуби ума и дума и със сълзи на очи се кълнеше, че — аллах му е свидетел! — от днес нататък от него по-добър няма да има и ще изпълнява всичко, каквото му изискват момчетата, че и още толкова. Но това беше само началото. Докато разбра, че Генчо войвода няма намерение да му стори нищо друго, освен да го сплаши. Тогава беят съвсем се промени. И не само се опита да даде знак на комшиите, че е нападнат, но дори успя да измъкне отнякъде един пищов и стреля срещу войводата, а нарани Петко Кортенчето в месата. Разгневиха се хайдутите и обърнаха другия край. Намериха раклите, в които Талят бей си криеше парите, и ги опразниха до последния грош (о, тогаз беят плака, и то съвсем непресторено!), а на тръгване Петко му отмъсти жестоко за раната си — повали го като агне и му преряза жилите на краката…^[4]

— Кажи, че няма да ни утрепеш, Генчо Къргов войвода! — продължи да моли татаринът. От напрежение се бе изчервил като петлюв гребен.

— Щом си бил пандурин на Талят бей, трябва да знаеш, че никого не трепя без причина — смръщи се насреща му войводата. И на свой род запита: — Какво носите в харарите?

Поуспокоени, татарите се надпреварваха да отговарят угодливо:

— Пощата, само пощата!

— Брей, че много поща бе! Я виж колко чувала…

— Тапии някакви за Едирне^[5], така ни рекоха, Генчо Къргов войвода. То когато има нещо друго — коларят помръдна многозначително пръстите на здравата си ръка, — казват ни и освен дето ни казват, ами и доста народ за пазачи провождат.

— Хубаво, ама все пак да проверим. Хайде, Димо!

Димо Яламов, който още стоеше на колата, не чака втора заповед. Извади калъча си и го заби поред в торбите. В няколко наистина беше само пощата, но от две шурнаха сребърно-златни потоци. И никой не бе по-смаян от татарите…

Генчо Къргов взе две златни махмудии от купчината и великодушно ги подхвърли на пощаджиите:

— Това за вас, да се почерпите за мое здраве.

— Значи… Значи ще ни пуснеш по живо, по здраво? — зарадва се бившият пандурин на Талят бей.

— Ще ви пусна. Но не така даром. Ще отидете в Сливен и право при Тахир ага. Нему ще разкажете какво ви се е случило и от мен нарочно „чок селям“ ще му кажете. Не се е родил още човек, който ще наниже Генчо Къргов на куршума си, тъй да му речете. Хайде!

Щастливи, че са отървали кожите си, татарите се заотдръпваха заднишком.

— Хей, къде така? — настигна ги подигравателният глас на Димо. — Ами пощата? Няма ние да ви я носим…

— Ама как пощата?… — завъртяха очи татарите. — Нали…

— Я ги виж ти хитреците! Пощада получиха, че и по един алтън отгоре, а се готвят да се измъкнат бадява. Тая, агалар, и в рая я няма.

Димо Яламов, всепризнатият джумбушлия на дружината, кимна на момчетата и те с весел смях грабнаха торбите с пощата и старателно ги вързаха на гърбовете на двамата татари.

— И мислете му! — заплаши ги на изпроводяк Димо. — Ще питам Тахир ага. Само една хартийка ако е пропаднала, ще ви намеря и…

Мъжете изчакаха татарите, прегънати под товарите си, да се закрият по посока на пътя и веднага се заловиха за работа. Плюха си на ръцете и бързо-бързо натовариха ограбената хазна върху двата коня. И после Манол разбра какво значи хайдушко ходене — един час време вървяха, а загърбиха път като за три часа. И Петко Кортенчето, невям това бе негова постоянна служба, пак се грижеше да заличава следите…

Проснаха една черга на земята и върху нея изсипаха съдържанието на двете торби. Много пара̀, много нещо! Манол никога не бе виждал на едно място дори четвъртината от нея. Но хайдутите се ядосаха — измамил ги Тахир ага, така казваха те, туй не било хазна, а само редовната поща, нямало тук и на половин каза вергиите…

Сръчно отделиха сребърните пари от златните и ги преброиха — и едните, и другите. Като ги раздели мислено на хайдутите от дружината, Манол започна да дава право на одевешните одумвания — е, наистина никой не ти дава толкоз пари за нищо работа, ама все пак не е пай като за обир на хазна!

— Слушайте, момчета — прекъсна мислите му Генчо Къргов, — да се разберем. Обикновено ние делим плячката на девет: по един пай за вас и два пая за мене, като на войвода.

— Така е — потвърди някой.

— Така е, ама този път не може да е така.

— Вярно! — рече Димо Яламов. И потупа Манол по рамото: — Този юнак не е от дружината, ама наравно с нас лежа на пусия. Стигнеше ли се до пушкане, куршумът можеше него да намери. Не е редно да го прескачаме. И бай Стоян Шошов също. Той ни проводи Манола, та ни упъти към пощата…

Манол пламна в червенина — щеше да получи хайдушка плата! „Първата“ — казваше си; защото не се съмняваше, че в бъдеще още много и много пъти ще му се полага пай от плячка като на хайдутин…

— Не са само те — поклати глава войводата. — Ами Алтънлъ Стоян? Да си го кажем честно: ако не беше Алтънлъ Стоян войвода да поеме върху себе си сейменските куршуми, ние нямаше да спипаме тъй лесно пара̀та. Пък нека не забравяме и бай Георги Силдаря. Той се е сетил за нас, той настоял да ни проводят хабер…

— Не ни кандърдисвай, адаш — прекъсна го Генчо Вяранов. Нему, като другар от детинство и байрактар, беше позволено понякога да не казва „войводо“. — Всичко е ясно. Ще делиш на тринайсет пая: седем за нас, два за тебе и по един за Манол, Стоян Шошов, Алтънлъ Стоян войвода и Георги Силдаря.

— Щом е войвода, Алтънлъ Стоян не може да получи само един пай — напомни Генчо Къргов.

— Правилно — съгласи се веднага байрактарят. — Излиза, ще делим на четиринайсет. Така ли е, момчета.

След малко цялата плячка бе разделена на четиринадесет купчинки, всяка по около три женски кривача. Хайдутите минаха един подир друг и си взеха по една купчинка. Подканен от войводата, също и Манол изсипа в джоба на потурите си своите алтъни и акчета. От празните харари Генчо Вяранов отряза три парчета кожа и на бърза ръка направи три малки торбички: в едната сложи двата пая на Алтънлъ Стоян войвода, в другите — пайовете на Стоян Шошов и Георги Силдаря. И върху чергата останаха само двете купчинки, които се полагаха на войводата.

— Какво си се замислил, адаш? — рече байрактарят. И защо не прибираш твоя кяр?

— Няма да взема тези пари — тихо произнесе Генчо Къргов.

— Няма да ги вземеш ли? — Всички го наобиколиха — Защо?

— Няма да ги взема — повтори онзи. — И когато ни се случи път към Еленския или Габровския край, ще ги раздам на сиромасите.

— Аха! — произнесе неопределено някой.

— Алтънлъ Стоян войвода е получил куршум в гърдите, защото искал да обере хазната и да я раздаде на братята си християни. Нека да се знае, че Генчо Къргов войвода не по-малко от него милее за братя по вяра и род, за клети сиромаси. Радой!

— Ето ме, войводо — прекрачи напред Радой Караколев. Той беше нещо като касиер на дружината.

— Прибери тези пари. Ще ги пазиш, дорде пътят ни отведе на север.

И като обърна гръб на групата, Генчо Къргов се отдалечи на двадесетина крачки и се залови да пълни изпразнения си пищов. Хайдутите останаха като попарени. Посрамени за нещо, което сами не можеха да определят, те стояха там, където ги бяха заварили думите на войводата, и не смееха да срещнат погледите си.

— И другият Генчо няма да се посрами — каза байрактарят, когато тишината стана вече нетърпима. Той развърза възлите на една шарена кърпа и изсипа своя пай върху черджето. — Нека сиромасите и за мен да кажат някоя добра дума.

След него и Манол обърна джоб върху техните пайове. Понечи да остави там също торбичките, предадени му за Алтънлъ Стоян и Георги Силдаря, но Генчо Вяранов задържа ръката му:

— А, това не, Маноле! Не можеш се разпорежда с онуй, което не ти принадлежи!

— Пък и няма нужда — прибави Васил Пачата, като взе мястото му при чергата. — Намират се и други християни тука…

Изредиха се и останалите. Кой с думи, кой мълчаливо, всички изсипаха пайовете си обратно върху купчината. Последен Цвятко Караджов — „цицията“ на дружината, същият, дето нощес се бе озъбил и не се бе съгласил „да излага кожицата си за някакви си там юнаци“.

Цвятко приближи с колебливи стъпки до проснатото чердже, ръката му уж посегна към джоба на потурите, сетне бавно-бавно се отдръпна. Тогава някой изхихика приглушено и смехът стресна хайдутина. Огледа се, срещна усмихнатите погледи на другарите си и пламна в гъста червенина. Цвятко Караджов показа пръст на другите хайдути:

— На̀! Смейте се де, хайде, защо не се смеете? Или мислите, че в Димовци — така се казваше родното му село — българските майки раждат турчета? — С бързо движение той обърна джоба на потурите си и неговият кяр от обира със звънлив шум изтече при другите. — Хайде де, смейте се, че да се смеем заедно!

Чу се „Аферим!“ и „Човек бил бе нашият Цвятко!“, после хайдутите го обкръжиха, потупваха го по раменете и всички на тумба се отправиха при войводата. След тях тръгна и Манол. При черджето остана само Радой Караколев и се залови да разпределя парите в няколко отделни торбички.

— А вие какво очаквахте? — вдигна рамене Генчо Къргов, когато му разказаха за постъпката на Цвятко. — Било, каквото било — продължи сетне. — Да мислим как по-нататък да отървем кожите.

Тахир ага щеше да побеснее и да вдигне подир тях нечувана потеря. Затова Генчо Къргов, след като бе обмислил положението им, беше решил да натоварят ягмата на единия кон и веднага да ударят през Балкана, та чак до Казанлъшко и по̀ на запад да спрат, където имали сигурно укритие и добри ятаци. Вторият кон той даваше на Манол — да стигне по-бързо докъм Керемидената къшла, там да го натири обратно в планината, а сам да се спусне пешком и през сливенските лозя да се прибере „ни лук ял, ни лук мирисал“. Така говореше войводата и всички кимаха в съгласие с думите му, само за Манол те бяха яд и горчилка.

— Войводо, братя, не ме връщайте в Сливен — почти проплака той. — Склонете да остана в дружината ви! Заклевам се, ще бъда…

Впуснаха се да разубеждават момчето, но то на всяка приказка намираше отговор. И като им говореше, в гласа му невям се усещаха сълзи. Генчо Вяранов размени някакви знаци с „адаша“ си и войводата махна с ръка:

— Добре! Ще те приемем в дружината, стига да те бива за хайдутин. В ходенето си добър, видяхме вече. А как си в стрелбата?

— Изпитай ме — улови се за думите му Манол и самоуверено се изпъчи. — Изпитай ме! Няма да се посрамя.

— Тъй да бъде! Хайде, Папарец, иди сложи нишан на онова дърво.

Колю Папареца скри една лукава усмивка в провисналите си мустаци, измъкна до четири пръста широкия си калъч, пък отиде при посоченото дърво — то беше на шейсет-седемдесет крачки от групата — и с два замаха свали част от короната и забели нишан колкото мъжка длан. Той още се връщаше, когато Генчо Къргов измъкна единия си пищов, извърна се и почти без да се цели, гръмна по посока на дървото.

— Иди да видиш дали съм улучил — рече той на момъка, докато прибираше още димящия си пищов в силяхлъка.

Манол изтича до дървото, огледа нишана. Когато се върна, очите му грееха възторжено:

— Баш в средата!

— Хайде сега стреляй ти — подкани го Генчо Къргов. — Какво предпочиташ, с твоя пищов ли да гръмнеш или с някой от моите?

Манол избра своя — с него беше пушкал доста из кориите, сдостили се бяха. Запретна кондака, прегледа кремъка, после дълго и внимателно се цели и гръмна.

Разнесе се одобрително шумолене, а Димо Яламов рече:

— Бива си го момчето. И той няма да умре в леглото…

Защото куршумът на Манол беше одраскал дървото отстрани, на една черта с нишана, и се бе загубил някъде из букака.

Генчо Къргов извади втория си пищов — онзи със сребърния тепелик на края на дръжката, същия, с който бе прострелял ръката на татарина. Този път той се мери малко по-дълго и когато стреля, отново проводи Манол да огледа попадението му.

— Случило се е, войводо, че си изпуснал — извинително извика момчето, след като дълго оглежда дървото.

— Имаш ли нож? — по същия начин му отговори от мястото си Генчо Къргов. — Да? Я тогаз разчопли и извади куршума, дето е в нишана. — Извади го де, извади го!

Манол се учуди на необикновената поръчка (дотам ли беше стигнал Генчо Къргов, да сбира изстреляните си куршуми!), но не се пазари и заби острието на камата си в дървото. След малко хлъцна и изпусна ножа; взря се с невярващи очи в разчопления нишан, извърна се към групичката на хайдутите, после отново се вторачи в дървото. Нямаше грешка — в една дупка бяха и двата куршума на войводата!^[6]

— Като се научиш да стреляш така — попари го тогава Генчо Къргов, — обади ми се. Тогаз на часа̀ ще те взема в дружината… — Но видя огорчението му и го потупа по рамото. — Хайде, не се мръщи. И тръгвай вече, Маноле! Тръгвай и си отваряй очите на четири… Днес ти беше хайдутин, а хайдутинът само веднъж греши, тъй да знаеш…

Манол се подчини, но се чувствуваше огорчен, едва ли не по хлапашки нацупен. Смушка хълбоците на коня и се отдалечи, без да каже едно сбогом. Ала скоро почувствува срам, разкая се. И когато се качваше по първия баир, той се извърна — искаше му се поне с едно далечно махване на ръка да заглади лошата си постъпка. Но хайдутите, преди по-малко от пет минути безгрижно изтегнати по земята, бяха изчезнали. А с тях и товарите, че и другият кон… Смаян, Манол се върна по стъпките си. Там, където, бе стояла дружината, нямаше никаква диря, дори изпомачканата от телата и краката им трева стърчеше изправена; ще речеш, тук от години не е минавал човек…