Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

7

Баща си почти не помнеше — беше още много малка, когато благата и медената го отнесе заедно с трите й братчета. В бледия й спомен той беше висок и хубав мъж като чичо й, но не смръщен, а с винаги засмяно лице и с шега или задявка на устата. Онова, което знаеше за баща си, беше по думите, споменавани сегиз-тогиз от другите.

Сега, докато лежеше будна, си припомняше два от тези разказа за него. Едното се случило горе-долу около рождението на Божура. Чорбаджи Стефан (чичо й упорито го наричаше и изискваше и другите да го наричат Стефанаки) се заиграл веднъж на зарове с някакъв цариградски караабаджия. Научил го караабаджията на играта и докато Стефан да се усети, загубил вече чаирлийския си чифлик. Всеки на негово място би се поболял от мъка, но той поръчал да донесат още вино и така, докато вдигал пахара и си пеел полугласно своята „Кажи, Яно, кажи, либе“, на бърза ръка останал и без лозята в Сотиря. Жечка се разплакала, виждала — сгромолясали са се вече до кръгла сиромашия, та притиснала до себе си децата като квачка пиленцата си. Стефан обаче не се трогнал нито от главоломните загуби, нито от сълзите на жена си. Едва бил стигнал в песента до:

„… коя вечер да ти дойда,

на вратника да ти чукна?“

и проиграл и къщата. Всички ударили на молба да престане, дори караабаджията предлагал да му върне къщата и половината лозя. Ала Стефан от дума не разбирал. И все така, без да променя настроението си, последователно загубил бахчата край Куруча, воловете, овцете, собствения си кон, който гледал като писано яйце. Накрая заложил чеиза на Жечка. И тогава късметът се обърнал. След още един пахар вино той си върнал добитъка, бахчата и къщата, сетне отново загубил къщата, а с последните думи при второто изпяване на песента

„… малка ми е стаичката,

само ми е за двамина —

за либето и за Яна!“

не само си бил възвърнал всичко, но и бил спечелил цялата аба, купена тук от караабаджията. И през цялото време си останал все същият — нито загубите го помрачили, нито печалбите го възторгнали.

Другият спомен, който запълваше безсънието й, можеше да се събере в едно единствено изречение: веднъж заради един загубен бас чорбаджи Стефан обръснал мустаците си. Наглед по-незначителна, тази случка беше в същност къде-къде по-голяма. Защото да загубиш на зарове имота си — това е най-много глупаво лекомислие; но един мъж, и при това чорбаджия, да обръсне мустаците си — а то значеше нещо като да тръгне със сукман, — това е да презреш обичая, да се поставиш над хорските думи и присмех, да поемеш опасността да загубиш или поне да подрониш завинаги честта си.

Премисляше тези неща Божура и в тях търсеше опора. Защото онова, което се готвеше и се бе опитвала да извърши, се равняваше на бащините и постъпки — в Сливен жена да спре на улицата и да заговори мъж, това би могло да й коства афоресване до края на живота; а ако тази жена е още мома и мъжът — ерген, чудо някакво трябва да стане, за да не заплати момата своята дързост с най-тежко опозоряване.

Знаеше всичко това Божура, но наспроти него вече три недели си намираше работа ту сутрин, ту следобед, за да излезе нагоре до Фърчиловата воденица или даже до Гюр чешма с тайната надежда да стори тази крачка отвъд неписания, но железен закон на обичая. Казваше си: Нека да му река (а какво ще му рече — тя в същност не знаеше), пък сетне ако ще и на бесилката. А в тази безсънна нощ самооправданието й звучеше другояче: Какво пък, да не би баща ми да е загубил почитта на хората?

В нощната тишина внезапно се разнесе гласът на майка й:

— Защо не спиш? Едва пропяха втори петли…

Божура не подозираше, че в тревожното си безсъние не е била сама.

— Нищо, мамо. Мислех за тате.

— Трябваше да се досетя — рече майката, а ръката й се пресегна и ласкаво се хлъзна по косите на Божура. — Въздишки като твоите, дето могат разплака и камъните, сигур са за баща ти, царство му небесно. — Сетне добави с незлоблива шеговитост: — Май напоследък честичко ти се случва да мислиш за баща си преди разсъмване, а? — Момичето не отговори, та Жечка рече отново: — Преди трийсетина години и аз така по цели нощи мислех за дядо ти…

— И какво стана после?

— Омъжиха ме за баща ти.

— Но ти бе въздишала не за него, нали?

Ръката застина върху косите й.

— Разбирам — с нескрит страх поде пак майката. — Ти наистина си мислила за баща си. За басовете и комарджилъка му. — Божура не отрече. — Не му подражавай, момичето ми. Животът е устроен така, че онова, дето е позволено или поне допустимо за мъжете, често е гибелно за жените.

Божура мълчеше. Майка й бе вървяла след нейните мисли и сега диреше брод.

— Същият този живот ме е научил — с въздишка продължи майката, — че има два вида хора. В едните бог е заложил веселието, сполуката, леката ръка в начинанията, късмета. Такива хора успяват във всичко — търговия, занаят, комар дори… Не че и на тях не се случва да се препънат, да паднат. Случва им се, но самата им природа им помага не да се изправят след падането, а да рипнат по-високо, отколкото са били преди това. И затуй и препъването, ти изправянето им е все с веселост, все със смях и песен.

— А другите, мамо?

— За другите господ е оставил тъгата и несполуката, те ги носят в себе си. Околните усещат несполуката в тях, както усещат лудия късмет на другите. И докато с едните са готови да тръгнат със завързани очи, отбягват и се боят от вторите и в най-разумното. — Ръката върху косите на Божура стана отпусната, сякаш грохнала. — Баща ти беше от първите, но аз съм от вторите.

— Ами аз? — трепна момичето.

— Ти трябва да се пазиш, много да се пазиш. Защото си се метнала на баща си, ама… твоя майка съм аз. Пък и женско чадо си…

Щеше да мине много време, преди Божура да си спомни майчиното си предупреждение. Сега обаче пред очите и беше само примерът на баща й.

* * *

Когато излизаше с надежда да попадне на пътя му, тя отиваше нагоре към Дели-Балта или даже до Раковската махала — нали именно там бе държала главата му в скута си… Случи се обаче днес, та чу един от ратаите на чичо й да казва: „Отивам на Барите, та ще се отбия в Ново село.“ Трепна от тези думи — Манол имаше долап на Барите и навярно слизаше в града през Ново село, а не през Дели-Балта.

Към обед Божура се нарочи, че непременно й трябвало да си купи цветни конци за гергефа и отиде да ги търси при братя Топракчиеви. Знаеше отнапред, че в техния дюкян няма да намери конци, но той беше на горния край на Машатлъка и от него нататък започваше махалата Ески Намазгях и… улиците към Ново село.

При Нурул Кудус джамия няколко млади турци подметнаха нещо мръсно подир нея. Престори се, че не ги е чула и продължи нататък. Остави Аба пазар и Сарашката чаршия вдясно от себе си, после — молейки бога да не попадне на чичо си — и Църковния метох и излезе на Машатлъка между кулата на Сахатя и Хаджи Юмер джамия. Тук за пръв път вдигна очи от земята. И сърцето й примря: точно в този момент Манол излезе от дюкяна на братя Топракчиеви, приближи до един вързан пред вратата катър и се залови да реди нещо в дисагите му. Искаше да изтича към него, а краката й сякаш бяха сраснати със земята. Навярно усетил погледа й, Манол се извърна и през рамо огледа широкия мегдан на Машатлъка, но очите му не се задържаха върху нея, а продължиха нататък. Девойката събра цялата си сила и успя да отлепи крака. Но измина само десетина крачки и пак спря: за пръв път осъзна, че не знаеше нито как да го заговори, нито що да му каже.

Манол не чака̀ повече. Натоварил катъра, той откачи юздата му и го поведе зад себе си — не срещу Божура, а в другата посока, към Ново село. Забравила всичко около себе си — хора, гълчава, турци, — виждаща само него, тя с покорност на куче тръгна по стъпките му. Момъкът на два пъти спира и уж оправяйки поводите на добичето, се оглеждаше предпазливо. И двата пъти Божура също спря, премаляла от слабост.

Почти до Бюлбюл Ходжа джамия от дисагите на катъра изпадна един хляб. Божура го вдигна, в състояние на безпаметност някаква измина почти тичешком последните крачки и го повика.

Той се извърна рязко; толкова напрежение имаше в снагата и лицето му, сякаш се готвеше да се бие. Тя му подаде хляба и изхълца:

— Падна… От дисагите…

В този момент Манол приличаше на вълк, обграден от хайка ловци. Избоботи няколко неясни думи, пък не взе, а изтръгна хляба из ръцете й и го натика в дисагите.

— Маноле! — събира сили Божура. — Боли ли те?

Стрелна я поглед, в който се четеше изумление.

— Да ме боли? Какво?

Едва вечерта тя щеше да прецени, че тези са били единствените негови думи, които е успяла да разбере. А сега само каза:

— Оттогава… като падна от коня…

Той махна с ръка, па подкара добичето си нататък към реката, оставяйки момичето да стърчи като самотен камък посред улицата за радост на зяпачите-турци.

Божура гледа подир него, докато и той, и къщите, и целият свят заплуваха пред очите й. Тогава се разрида гласно и като държеше сукмана си в ръка, се втурна да бяга назад.