Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

11

Снеговита и люта беше зимата — на Богоявление не успяха да разтрошат леда на Новоселския вир, за да хвърлят кръста, — добре поне, че беше кратка и бързо премина. В деня на свети Тодор снегът се бе вече изтеглил високо нагоре по сините камънаци на Каракютюк и Карандила, докато в подножието земята беше изпръхнала, утъпкана и ухаеше с пролетни миризми. И всички сливналии българи и турци, се радваха, че Тодоровден ги сварва с хубаво време и разчистени от кал друмища. Защото така времето нямаше да попречи на кушията…

Именита беше сливенската кушия и събираше тя известни коне и ездачи не само от Сливен и казата, но и от по-далечни краища. И не заради наградата — тя не биваше такава, че да полакоми имотните, дето могат да гледат коне за кушия, — а за славата: да бъдеш пръв на кушията в Сливен, туй значеше да прочуеш името си, кажи го, от Средец до Стамбул и от Балкана до Бялото море.

Редът и пътят на кушията бяха известни от памтивека. По-късно сутринта (турците не го признаваха, но това „по-късно“ беше, за да мине църковната свети Тодорова служба на християните) ездачи и коне се събираха при Гюр чешма. Тук войводата на града обявяваше наградата, хората му преброяваха и записваха участниците и с изстрел на пищов даваше знак за началото. Ездачите се втурваха нагоре по Раковската махала, при нейния брод прецапваха Селищката река, по пътя, който е на склона на Гаговец, удряха нагоре по левия бряг на реката, минаваха Селището и стигаха до Светитодоровото аязмо. За да се предвардят от измами и измамници, на това място верен на войводата човек — напоследък биваше все векилинът Узун Шерифаа — даваше на всеки ездач по едно нишанче, различно за всяка година; който пристигнеше обратно при Гюр чешма и не носеше такова нишанче, той все едно че не е участвувал в кушията и награда и почест не можеше да получи. Вземеха ли нишанчето, ездачите преминаваха на десния бряг на Селищката река и подкарваха надолу. Пресичаха Аблановската речица и по пътя, който е в подножието на Бармук баир, и пак през Раковската махала достигаха до Гюр чешма, мястото на тръгването. Там войводата тържествено награждаваше първенеца, а нишаните, получени от Светитодоровото аязмо, оставаха за спомен на участниците. Тогава започваха веселбите, песните, хора̀та, зияфетите…

Тъй е било от незапомнени времена, тъй беше и тази година.

Наближаваше пладне, когато край Гюр чешма гръмна „Кестермето“ и се появи Тахир ага на красив вран кон. Участниците в кушията го посрещнаха построени в една редица, всеки хванал в дясната си ръка поводите на кой от кой по-хубав ат. Аянът мина пред тях, а те му се поклониха дълбоко. Тахир ага слезе от коня си и подаде юздите на своя сеизин — тази служба при него от край време се изпълняваше все от един човек, и то гяурин, Златю от Кумлука. Поздрави ездачите и обяви наградите — първенецът щеше да получи един породист виторог овен (слугите го показаха) и една дълга кама, чиято дръжка светеше от седеф и сребро.

След туй хаджи Молла записа ездачите. Бяха двайсет и осем души, от тях само трима българи — Манол Силдароглу от Сливен, едно суватчийче на име Иван от Твърдица и друго едно момче от Ямбол. Тях никой от зрителите и баш-ездачите не ги слагаше в сметките, победата чакаха от турците и повече от другите — от Каратлъ Емин Пехливан заради славата му на именит ездач, заради четирите му победи в същата тази кушия и най-сетне заради сиво-белия дългоног жребец под него, който вече нетърпеливо риеше с копито. Имаше и още няколко известни ездачи: Теккели Бекир от Ени Заара, Мухарем Салиоглу (той също имаше една победа в кушията), Кязим Абдулрахманоглу с кулестия ат, Орхан Халим от Черкешлий (за него пък се говореше, че конете му били потомци на знаменития с бяга си ат на нявгашния черкешлийски султан) и други неколцина, дошли от Филибе, Карнобат и Одрин, дето внушаваха уважение с тайнствеността си на непознати чужденци, ала никой не можеше да затъмни или поне да се изравни по слава с Каратлъ Емин. И затова като почнаха басовете, всеки гледаше да заложи на него, пък дори и едно към пет спрямо Мухарем Салиоглу, когото мнозина виждаха втори по изгледи за успеха след Емин. За българите естествено никой и не помисляше да заложи, та затова избухна общ смях, когато старият Рифат извади от пазвата си една лъскава бяла махмудия и на висок глас обяви, че я залага на Манол Силдароглу. Помислиха, че старецът си прави майтап. Но хаджи Рифат настоя на своя кабул за победата на Манол, докато най-сетне се намери един, бей и чифликчия някакъв си от Артаклари[1], който рече, че приема баса на хаджи Рифат и че ако това гяурче Манол Силдароглу спечели коча и камата на аяна, ще даде на стареца не една, а сто бели махмудии.

Служителите на аяна се разтичаха да подреждат бегачите, а хаджи Рифат се приближи до ездача, за чийто успех бе заложил.

— Чу ли?

— Чух — отговори Манол. Кой знае защо, изглеждаше гузен. — И се почудих.

— Ти ще победиш — сви сухи рамене старецът. — А аз искам една гъжвалийска мутра в Сливен — той напомняше несдържаните Манолови думи, казани на долапа, — моята, да остане ненатрита. — Помълчаха. — И запомни едно, Силдароглу Маноле. Победиш ли, стоте махмудии на артакларийския бей са твои. Не победиш ли, загубата е моя.

— А, туй няма да го бъде — стеснително се засмя Манол. — Аз да победя, друго не искам. Нито кочове, нито ками, най-малкото пък твоите пари.

Подреждането на конете и ездачите вече приближаваше до тях.

— Едно време и аз съм бягал на тази кушия — рече старият турчин. — И то на най-добрия кон в цяла Румелия, такъв нямаше в яхъра не на черкешлийския, но и на стамбулския султан. И знаеш ли, чоджум, защо не победих? Защото исках да изпреваря другите още тук, между Гюр чешма и Селището, затова…

Тук подредителите се вместиха между тях и ги разделиха.

* * *

Между всички участници в кушията българите получиха най-лошите, най-неизгодните места — последните. Е, право е — наредиха ги там не по верски или господарски съображения, а по силата на обичая: местата се разпределяха не с чоп, а според доказаната в минали кушии сила на коне и ездачи, та отпред застанаха Каратлъ Емин, Мухарем Салиоглу и Теккели Бекир, а останалите по трима един зад друг. И нали бяха двайсет и осем, един трябваше да бъде сам накрая; свой човек беше Манол, сливналия, та го поставиха в предпоследната редица, заедно със суватчийчето Иван от Твърдица и едно турче от Дермендере[2]. Но Манол не прие и сам отстъпи тези четири-пет крачки преднина на ямболийчето, като зае неговото място на опашката.

Седеше спокоен върху седлото, а в същото време трескаво обмисляше хаджи Рифатовите думи. Ето нещо, което не му бе минавало през ума, когато хиляди пъти бе кроил планове за кушията. Двайсет години бе стоял между зрителите Манол — всеки Тодоровден на живота си — и двайсет пъти бе виждал веднага след гръмването на аяновия пищов коне и ездачи да политат като стрели нагоре. И никога не бе помислял, че „стрелите“ са конниците от първата, най-много от първата и втората редица, които имат само друм и въздух пред себе си. Кой ще ти обърне внимание на приказките, че този и този се сблъскали още при тръгването и паднали, че конят на еди кого си бил спънат в калабалъка при брода на Селищката река и си е навяхнал крака и тъй нататък, и тъй нататък — славата на успелите винаги бе затъмнявала несполуките на победените.

Още размишляваше над тези неща, когато проехтя изстрелът на Тахир ага. Двайсет и седем чифта махмузи се впиха в хълбоците на конете, двайсет и седем коня приклекнаха на задни крака, пък рипнаха с всички сили напред. Единствен Манол не пришпори ата си и даже задържа юздата му — сетне мнозина щяха да го хвалят за тази съобразителност, но той щеше да отговаря с клатене на глава: заслугата беше на онзи, който му бе дал мъдрия съвет минута преди тръгването.

А че съветът беше мъдър, това Манол разбра, още преди Вихър — тъй се казваше алестият му жребец — да отлепи крака от земята. Някъде напред се чу тропот и олелия, проехтяха цвилене на коне и звучни турски попръжни. Мина покрай това място Манол и разбра причината: сблъскали се бяха, два коня и четирима ездачи бяха паднали, та за тях кушията беше свършила, още преди да направят крачка. Един от пострадалите беше Кязим Абдулрахманоглу, за когото не един и не двама бяха заложили като за победител — свален от седлото на кулестия си жребец, той бе стъпкан от конете и го отнесоха с разбита буза…

— Остават ми точно двайсет — каза си на глас Манол, когато видя в реката да се търкалят други три коня с ездачите си.

Веднага след брода противниците намаляха с още трима — тези, конете на които с мъка се изправяха след падането, докато те вече си разменяха псувни и юмруци. Манол ги заобиколи и вдигна очи нагоре. По пътя, пълзящ по склона на Гаговец, ездачите се бяха подредили в една къде по-сбита, къде по-рядка върволица и препускаха един зад друг. Разбра: времето на изчакването беше изтекло!

Не смушка коня си, само се приведе напред и му прошепна:

— Хайде, Вихър!

Животното сви уши и цялото се превърна в бяг и движение; като ловно куче, което господарят му е освободил от каишката и то в крачките и скоковете си влага не подчинение, а радост от волността, така и Вихър се понесе с достойна за името му бързина по друма към Селището и аязмото. Силата и гъвкавостта на мускулите, навикът от полугодишната подготовка, натрупаната в много бегове по такива нанагорнища издръжливост, всичко се събираше по такъв начин в движенията му, та животното сякаш не тичаше, а летеше.

Увлечен от магията на бързината, Манол забрави да брои противниците, които бяха още пред него. Той не мислеше нито за кочове и ками, нито за „натриване на муцуни“, за нищо не мислеше — целият се бе отдал на движението, на полета.

На една бубуна малко преди Селището той трябваше да позабави бега на Вихър и да се отбие вдясно — на пътя беше друг от големите бегачи, енизаарчанинът Теккели Бекир, и напразно се мъчеше да изправи коня си.

— Тут, чоджум![3] — поощри го той с доблестта на честен играч, който е имал нещастието да остане извън играта. — Пред тебе има само четирима! Тут! Чабук ол![4]

— А ти? — свари да го попита Манол.

— Конят навяхна крак. Емин ме…

Манол не чу продължението, но разбра неизреченото — някаква непочтена постъпка на Каратлъ Емин Пехливан бе причинила падането на Бекир и нараняването на коня му. После съзнанието му се върна към борбата. Четирима, само четирима пред него? Излизаше, че той ей така, на шега е изпреварил цели четиринадесет съперници!

— Хайде, Вихър! — повтори ласкаво и жребецът отново литна напред като лястовица.

При Селището Манол изпревари още един противник, и то пак от големите — Мухарем Салиоглу. Докато препускаха един до друг и почти докосваха коленете си, Мухарем му хвърли поглед, пълен с ненавист, викна диво на коня си и го наложи няколко пъти с многожилестия си бич. Животното, изпъна шия и за кратко успя да вземе преднина. Твърде скоро обаче умората му отново си каза думата и Вихър малко по малко го остави зад себе си. Жаждата за мъст, за „натриване на муцуни“, която преди година накара Манол да се хване с отглеждане на коне и езда, пак се обади в него, но само след миг изгасна. До преди четвърт час, до гръмването на войводата, Манол беше сигурен, че ще се подиграе на Мухарем и на всеки друг надвит от него в кушията турчин, и то с толкова по-голяма охота, колкото този турчин е по-изтъкнат бегач. Но сега, в честното състезание, Манол неволно бе започнал да гледа на противниците си с други очи. Те бяха по-бързи или по-бавни, по-ловки или по-несръчни, но бяха еднакви — просто хора, улисани в надпревара към една и съща цел. Вълшебство някакво на скоростта ли беше това, което повлия на сърцето му? Или благородното: „Бързай! Дръж се“ на Теккели Бекир, което не направи разлика в народност и вяра? Българинът нема̀ време да си отговори на тези въпроси. Но и не се извърна, не рече дума на подигравка…

По средата на пътя между Селището и аязмото изпревари и още един. Познаваше го, не беше от „големите“ — казваше се Хашим, син на един почтен джамбазин от долната, Хаджи Хасан махала.

— Кои са напред? — подвикна му, докато педя по педя го задминаваше. — Каратлъ Емин и Орхан Халим черкешлията?

— А, не — отвърна Хашим, — Орхан се строполяса още в реката. Емин е пръв, а зад него едно момче от Филибе. — И когато изостана с една дължина на коня, добави горчиво, но без завист: — Ти ставаш трети…

На Манол оставаха не повече от тридесет крачки до Светитодоровото аязмо, когато видя най-големия от големите. Каратлъ Емин Пехливан пръв бе обърнал, минал бе на десния бряг на реката и сега се разминаваха от двете й страни. Колкото и вихрено да препускаха, намериха време да се изгледат. В очите на прочутия турски конник Манол прочете изненада (как можеше Емин да очаква, че ще види досами себе си един непознат гяурин?) и надменна неприязън на правоверен поробител към християнин-роб, но някъде зад тях му се мярна и нещо, което много му заприлича на обикновен човешки страх. Това му се стори толкова странно и невероятно, че остави Вихър да следва сам пътя си, а той извърна глава подир отдалечаващия се водач в кушията. И видя причината за Еминовия страх — от умора сиво-белият жребец едва забележимо плетеше крака. Сърцето на Манол бурно възликува: идеше неговият час — на християнина, син на един обесен бунтовник!

На аязмото, при самото обръщане, Манол настигна втория ездач във върволицата, момчето от Филибе. И все пак обърна след него, макар и до къча на коня му: тук Узун Шерифаа раздаваше нишанчетата, та Манол не можеше да отмине, да заобиколи настрана. Грабна от ръката на Узун Шерифаа своето нишанче (то беше чекийка, каквато не се знаеше по тези места — един пръст дълга, дръжката й черна, рогова, с форма на турска еминия, богато нашарена със седеф) и се втурна да измести филибелийчето от второто място. Не се наложи да полага особено усилие — ябанджийчето не се готвеше нито да му пречи, нито като Мухарем Салиоглу да се опитва на всяка цена да се задържи пред него, а само̀ подръпна гема на коня си, за да стори път на напиращия по петите му по-бърз съперник-гяурин.

— Не ще! — горестно каза момчето на турски, когато се изравниха. — Ние във Филибе сме равнинци, не сме приучили атовете си да препускат по такива баири…

Манол го поздрави с махване на ръка, в което, без сам да го иска, имаше и някакво неизречено извинение, че го оставя зад себе си. После пропъди от себе си всякаквите там разнежващи мисли — целта му, голямата му цел беше пред него и от нея го делеше още само една преграда: Каратлъ Емин Пехливан. Вихър невям отгатна мислите му, защото не чака подкана, а пак сви уши и полетя в своя вихрен бяг.

До брода на Аблановата река Манол нито чу, нито видя сивия кон на Емин и от това в душата му коварно се прокраднаха малодушие и боязън. Но като излезе на пътя под Бармука и направи големия завой към града, изведнъж го съзря, и то съвсем наблизо — деляха ги има-няма петнайсетина крачки, не повече, дотолкова се бе скъсила преднината на турчина. Види се, в същия момент и Емин го усети зад себе си, понеже се извърна, лицето му стана пепеляво от злоба, па заби махмузи в хълбоците на ата си и едновременно опали задницата му с бича. Сиво-белият кон ускори крачките си, но Манол не позволи разстоянието помежду им отново да се увеличи. За трети и последен път днес той рече своето: „Хайде, Вихър!“, от устата на жребеца му се откъсна пяна и животното хукна така, че копитата му сякаш не докосваха земята.

Още по-нататък, където редиците на зрителите ставаха все по-плътни и по-плътни, Манол започна вече видимо да застига водача в кушията. Напусто бяха разкървавените хълбоци на сивия ат, напусто ездачът изписваше дамги по гърба му с бича си — разстоянието между двамата се скъсяваше, стопяваше се, изчезваше. В началото на Раковската махала, някъде около дома на Мавроди Коджакара и Неда, ги делеше едно конско тяло. Вихър почти докосваше бута на сивия кон. Виковете, не, ревът на скупчилото се множество достигна и до ушите на станалия глух за шумовете на света Манол. За миг необикновените звуци го стъписаха, но той долови в тях окуражителен отенък, разбра, че неговите едноверци го подкрепяха, подтикваха го към победата. И се почувствува окрилен. Напусто Емин, усетил как успехът му се изплъзва, се опита да му препречва пътя — единствен път в цялата кушия Манол смушка коня си и Вихър с няколко невиждани скока, които накараха хората да ахнат от изумление, се изравни и излезе с едни гърди пред сиво-белия ат.

Така и се появиха двамата на дългия прав сокак, в дъното на който при Гюр чешма бяха войводата, наградата, славата: един до друг бяха, но все пак алестият кон с един аршин пред сиво-белия…

Емин със зла ярост изтръгна сетните възможности на своя ат и се изравни с Манол. Но по-напред не можа да излезе — до чертата, прекарана по земята край Гюр чешма, оставаха по-малко от стотина крачки, когато сиво-белият кон започна бавно, пръст по пръст и длан по длан, но видимо и непреодолимо да изостава. От хиляди гърла вече се изтръгна поздрав към новия победител в кушията… И точно тогава стана нечуваното. Видял поражението да лети насреща му, Каратлъ Емин се наведе над шията на коня си, достигна с ръка рамото на своя съперник, улови елека му и с все сила го дръпна назад. Изненадан, Манол изпусна юздата, разпери ръце и с неясен вик се преметна през задницата на алестия си жребец и глухо тупна на земята. Всред смълчания като в църква въздух отекна тропотът на двата коня и се загуби надолу, към чешмата. Поразени, людете не помръдваха, а с ужасени очи се взираха в безчувственото тяло на падналия конник.

И стана така, че от цялото множество първа се опомни една мома, която се случи най-близо до примрелия мъж. Тя направи стъпка напред, приведе се, обърса с престилка окървавеното му лице и положи главата му в скута си.

Беше Божура.

След нея и други се отърсиха от вцепенението си. Притекоха се мъже и изтеглиха безсвестния момък настрана, за да сторят път на конете на по-задните ездачи, които вече се чуваха към Раковската махала. Божура, почувствувала непозната тръпка в себе си, изглеждаше като омагьосана и със странно вдървени ръце продължаваше да бърше кръвта от лицето на ранения. Тогава отнякъде се появи и бакърче с вода. Плиснаха го върху Манол. Той бавно отвори очи и хлъзна размътен поглед по лицата, надвесени над него.

— Слава тебе, господи! — прошепна женски глас. — Ще оживее!…

 

 

… А малко по-късно при Гюр чешма се състоя познатият завършек на Тодоровденските кушии. Конниците, сполучили да се върнат обратно дотук, отново се подредиха в редица. Сред оглушителната тишина на множеството Тахир ага, без да отвори уста да произнесе дума, взе виторогия коч на ръце и го поднесе на победителя Каратлъ Емин Пехливан.

Пък после му лепна една такава плесница, че повали и него, и коча му в локвата покрай чешмата…

Бележки

[1] Артаклари — днес с. Крушаре, Сливенски окръг.

[2] Дермендере — днес с. Гавраилово, Сливенски окръг.

[3] „Дръж се, момче!“ (тур.).

[4] „Дръж се! Бързай!“ (тур.).