Цончо Родев
Тътени (22)

4

Като се прибираше в неделя след църква, Георги Силдаря отдалече видя, че синът му Васил се върти пред вратата на двора и се оглежда за него. Не се излъга — щом го забеляза, момчето презглава се затича и веднага му заговори доверително и хитро:

— Тате, знаеш ли кой е вътре?

Бащата смръщи триъгълните си вежди — такова встъпление можеше да означава и нищо, и всичко.

— Отде да знам? Нали виждаш, сега се прибирам.

— Баба Мавруда — тържествено обяви Васил. — Баба Мавруда Кърк-яланката^[1].

Силдаря се изненада. Не от туй, че е дошла баба Мавруда, а че Васил по такъв особен начин съобщаваше за идването й.

— И какво, като е дошла баба ти Мавруда Кърк-яланката?

— Не разбираш ли бе, тате? Дошла е не за туй-онуй, а да сглежда наша Трънка!

Вярно ли чуха ушите му? Да сглеждат Трънка? Мигар дъщеря му, в неговите представи все още момиченце колкото едно кутре, бе станала вече мома, която бабите сгледваха? Че нали тя до вчера бършеше нос в сукманчето си и се пердашеше с другите дечурлига из махалата?

Буен и звънлив смях прекъсна мислите му. Опомни се. Сега разбра защо Васил бе зарязал тайфата обесници като него, за да го чака. Той, магарето му с магаре, е пожертвувал играта си, за да види баща си да стои замаян посред улицата. А вече нямаше кого да накаже — Васил, свил уши като заек, бе запрашил надолу към Машатлъка… Силдаря весело-заканително поклати глава и продължи към къщи.

При вратата срещна Бяно.

— Е, как е? — подкачи го. — Ще женим ли Трънка?

— А, научил си вече — усмихна се Бяно. — Баба Мавруда си върши работата според правилата, пък дали ще женим Трънка, това ти ще кажеш.

— Според правилата? Какви са те, правилата на сглеждането?

— Ами че всички глупости и бабини деветини. Уж се грее край огнището, пък надигне рогозките да види преметено ли е под тях, после излъже, че я присвил коремът, за да провери измила ли е Трънка нужника…

— Тъй, тъй… — рече бащата и това може би трябваше да прозвучи одобрително, но в неговата Силдарова уста придоби заплашителен отенък. Вдигна крак да продължи към къщата и едва тогава се сети да попита — Ами за кого оглежда Кърк-яланката?

— За Пею Смеденов.

— За кого, за кого? Не съм чувал такъв човек.

— Пею Смеденов се казва. Живее в Клуцохор, последната къща на Овчарската махала, току под Хамам баир. Заможен е — воденица има на Аркаръ коруч и доста добитък.

— Ти май го харесваш, а?

— Правото си е право, харесвам го. Не само защото е висок и силен. — Бяно се запъна. — Друго е хубавото в него, тате. Пею е съвсем сам, нигде никого си няма. Благата и медената прибрала всичките му хора — баща, майка, братя, всички. На негово място мнозина да са станали хайти, земпарета и пияници. А той е трийсетгодишен, ама не можеш намери човек да каже лоша дума за него.

— Да не е някой абдал и лапни-муха?… — подхвърли бащата, който мислеше по-иначе за качествата на мъжете.

— Не е. Но е добър, по душа добър. Честен, справедлив, щедър към сиромасите, богобоязлив…

— Добре, добре — прекъсна го Силдаря. — Ти както ги занарежда, направо в календара ще го вкараш. — И продължи към къщата, докато сумтеше под носа си: — Пък ако се ожени за Трънка, нищо чудно наистина да се запише в календара. Като великомъченик…

Като влезе във вкъщито, завари Трънка да стои права до оджака с ръце под престилката и с необичайно за нея изражение на кротост и послушание, а в същото време баба Мавруда Кърк-яланката едновременно дъвчеше нещо с беззъбата си уста и придирчиво оглеждаше чистотата по полиците и фиридите.

— О, добре дошла, бабо Маврудо — шумно поздрави домакинът. — Какво те води насам? Да не си разровила въглените в огнището?

Дворджийките, както по онова време наричаха жените, изпращани да сглеждат моми, уведомяваха момата и нейните близки за своята мисия, като веднага след влизането в къщата вземаха дилафа и разравяха огнището.

Кърк-яланката, отначало стресната от това чисто силдаровско встъпление, се опомни и се ухили насреща му:

— Разрових, Георги, разрових. Що, не си ли доволен?

— Как да не съм доволен? Че нея — той кимна към дъщеря си — няма да я държа за ошав я! Само че… Я ни остави малко, Трънке. Искам да се поразговоря с баба ти Мавруда. — И когато дъщерята излезе: — Ха седни сега да поприказваме.

Седнаха един срещу друг на трикраките столчета. Георги Силдаря изведнъж осъзна, че не е подготвен за разговора, който сам предизвика. И за да спечели време, започна бавно и съсредоточено да пълни чибука си, после все така пипкаво взе въгленче от оджака и запали. Едва когато пусна няколко пъти парлив пушек в лицето на гостенката, заговори:

— Изпратих дъщерята, за да се разберем с тебе „право куме в очи“, бабо Маврудо. Познаваме се отколе, няма нужда сега да ти казвам какъв ми е адетът. — Старицата мълчаливо потвърди; от изражението й можеше да се съди, че не е във възторг от характера на Силдаря. — Това, дето ти го казах за Трънка, е вярно. Хич и не мисля да я правя стара мома. — Отново няколко кълбета дим. — Ама и не ми е по сърце да иде тук човек и да наднича по лавици, кюшета и нужници. Не съм против тебе — той предварди един порой от думи. — Който и да е, все ще ми е трън в очите. Затуй хубавичко слушай какво ще ти река сега. Не знам кой те е пратил и няма да те разпитвам за него. Ако каже господ, сам ще се запозная с него. Да отидеш и да му предадеш така, без да изопачиш нито една дума. — Кърк-яланката безмълвно обеща. — Кажи му, че Георги Силдаря има дъщеря, но я дава за жена, не за слугиня. Щом тя е скопосна да се грижи за баща и трима братя, ще се оправи и с един мъж. Ама да идват тук разни хора, да завират нос по долапи и килери, туй, виж, няма да позволя. Че Трънка е човек, а не работно добиче, дето го избират по зъбите и здравия врат. И да речеш още на жениха, който те е пратил, ако е съгласен с моята приказка, сам да дойде тук, да си похортуваме като мъже. И като утрешни зет и бабалък. Ако пък не е съгласен и се кани ратайкиня да спазарява, тогаз хич да не ми се мярка пред очите и от Трънка по-далеч да стои. Това е, бабо Маврудо.

Той очакваше, че след това ще поседят и ще полафят с дворджийката, дори имаше на ум една ракия да й предложи, но Кърк-яланката предпочете да се измъкне набързо. Силдаря я изпроводи (не се престара много — по-далече от стълбата на хаета не отиде) и тръгна да търси Трънка, с нея да се разбере. Но преди да открие момичето, налетя на Манол.

— Какво си се ухилил като месечина? — сопна се бащата.

— То си е за хилене — сербезлийски отвърна Манол. — Където наскоро ще се вие хоро, може отсега да има смях.

— Виждам, отървава ти се от сестрата…

— Не е за отърваването, тате. Бива си го зетя…

— Какво, познаваш ли го? Пфу, питам те и аз, гачели от твоето хаймануване остана човек в Сливен, дето да не го знаеш.

— И от хаймануването има файда — не се предаде Манол. — На̀, сега ти си умираш някой да ти каже туй-онуй за Пею Смеденов. Е, признай, можех ли ти каза нещо, ако бях домашар?

— Ама и ти признай, че нямаше да се научиш на такава устатост — не му остана длъжен бащата. — Хайде, изтърсвай торбата!

— Бива си го зетчето, тате. Парички и имот си има, но туй не е най-важното. Юнак българин е, затова го харесвам. Слушаш ли го, ще си речеш — божа кравичка. Но, разправят, видел ли чалмалия, падало му червено пред очите и тогава не мислел какво прави. И гаджалите знаели неговите табиети, та избикаляли воденицата му от половин сахат път. — Момъкът пак разтегли уста в лукава усмивка. — Ловя се на бас, че ще му дадеш наша Трънка, че и поклон доземи ще му сториш…

— Сус бе, обеснико! — изхока го Силдаря, но очите му се смееха. — Ще ти дам аз на тебе едни басове!

И тръгна пак да дири дъщеря си.

Откри я в одаята. Трънка седеше до прозореца и много-много не приличаше на себе си — не бяха Трънкини тези безпомощно отпуснати рамене, сплетените в скута ръце, лицето, застинало в нерадост, която смекчаваше грубоватите му и ръбати черти. А и незачитането: кога Трънка е чула стъпките на баща си и да не скочи чевръсто срещу него?

Но дали го чу? — запита се Георги Силдаря. Дали изобщо беше тук, в одаята, или… нейде в подножието на Хамамбаир? Той се облегна на рамката на вратата и погледна дъщеря си. Какво се чудеше одеве, че са дошли да я сгледват — не мома, а момище бе станала на нейните години майка й вече бе родила едно и с второ бе надула тумбака.^[2] Гледаше я Силдаря и изпитваше противоположни чувства. Разбираше той какво става сега в душата на момичето, умиляваше се към него, ала в същото време бащината му ревност се дразнеше от мисълта, че тя, неговата щерка, с такава готовност би го зарязала, за да отиде при избраника си.

Избраника ли? Това трябваше да се разбере от момичето: дали този Пею не знам чий си наистина е избраник на сърцето й, или Трънка си няма и хабер за него. Има ли севда между двамата, не беше Георги човекът, който ще застане между тях и силом ще ги раздели. Е, имаше там и една мъчнотия, за която само той си знаеше, но бащата вярваше, че ще намери някакъв чалъм да се справи с нея.

Той се поизкашля, прекоси одаята и седна на миндера при срещупрозоречната стена. И заговори с най-делничния си глас:

— Ела, Трънке, ела, моето момиче. Да си поприказваме, да се разберем.

Тя не го послуша, а се подчини — приближи вцепенено, като онези дървени кукли, които карагьозчиите по панаирите разиграват с конци, и седна до него, но избягна да срещне погледа му. И остана затворена, далечна, чужда. Заболя го: мигар и родните му деца го имаха за такъв темерутин и маргаза човек? Каза й ласкаво:

— Кажи, Трънке, лятос на Еньовден какво изпяха дружките ти, когато извадиха твоята китка от менчето?^[3]

Трънка бавно вдигна глава и сега за пръв път видя благосклонността, изписана на лицето му. Просветна — сега вече не скръб, а радост и надежда смекчаваха чертите й на „мъжка Драгана“, правеха я да изглежда (поне в очите на баща й) почти нежна й почти красива.

Разбрала намека му, тя отговори също така шеговито:

— Случи се, че две песни ми изпяха, тате. Ама те са тъй, че може за едного да са се отнасяли.

— Кажи, кажи да чуем!

— Едната беше „Китка плава низ яз въз яз“, другата — „Самси здравчец на камъче“.

— Да ме убие господ, ако разбрах нещо.

— Не разбра ли? А то е толкоз просто: късметът ми е да взема воденичар, който е единак, без близки хора.

— Аха! — рече Силдаря, развеселен от малката хитрост на Трънка. — Тъй, значи, воденичар-единак. А какво мисли за този твой късмет воденичарят-единак? — Момичето красноречиво замълча и бащата повтори: — Аха! Е, няма как, щом късметът ти е бил такъв…

Окончателно проумяла благосклонността на баща си, Трънка рипна от миндера и чисто по хлапашки невям се приготви в израз на радостта си да се изтърколи през глава по чергата. Но Силдаря я спря:

— Хайде, хайде! Уж мома за женене си станала, а…

Тези думи й подействуваха, сдържаха я. И радостта й потърси друг начин да се изяви. Трънка запя:

Стоян на Рада думаше:

— Радо ле, либе, Радке ле,

какво бе наш’то либене,

либене незабравяне —

вчера на нива отивах,

на нива оран да ора,

наш’та си нива заминах,

та на ваш’та отидах…

 

Имаше такъв глас, че баща й стана пишман, дето не я остави да се премята по пода.

* * *

Не беше минал и един час от заминаването на баба Мавруда, когато Пею Смеденов се появи в дома на Георги Силдаря.

Външността на бъдещия зет правеше впечатление. Висок колкото Силдаровците, ако не и повече, снагата му изправена; не можеше да се каже, че е особено кръшен или гъвкав, но затова пък излъчваше сила на мечкоборец — гледаш ли го, започваш да си казваш, че е човек, който сух клон да стисне, вода ще изцеди. Лицето му, малко възедро, имаше открит и честен израз; такива биват лицата само на люде, които нямат какво да крият и от какво да се срамуват. Смекчено от чифт топли кафяви очи, това лице би изглеждало кротко, ако не бяха по хайдушки засуканите му мустаци и особено гъстите сключени вежди, които, изтеглени в широка права линия, го разделяха на две и му придаваха нещо на границата между твърдост и жестокост.

Преди да дойде у бъдещия тъст, Пею Смеденов бе облякъл дрехи, които иначе навярно слагаше от Великден на Великден, така гиздав беше от дъното на еминиите до върха на къръмския си калпак от сива къдрава кожа. Носеше тесни колчаклии потури от млечнобяла аба, но толкова нагъсто бяха сините копринени гайтани по тях, че човек мъчно можеше да определи кой от двата цвята преобладава, синият или белият. На кръста си бе увил ален копринен пояс, върху светещата си от чистота риза бе сложил жълто-кафяв елек, нашарен с черни гайтани, на плещите си бе наметнал също такъв по цвят сукнен чепкен и, според обичая, не бе надянал ръце в ръкавите.

Докато гостът прекосяваше двора, Георги Силдаря го огледа придирчиво и веднага призна, че синовете му имаха право за хубостта на Пею. Беше левент, спор няма, и нищо чудно, дето Трънка се е заплеснала по него. А следващата му мисъл беше: „А той пък какво ли е сполучил да намери в моята Трънка?“

Посрещна бъдещия зет с всички салтанати, които случаят изискваше, отведе го в собата и двамата седнаха един до друг на миндера. Трънка, зачервена като вишна, им поднесе мезета и ракия; тя, горката, беше така безпаметно смутена, че разля чашките по колената и на баща си, и на жениха. Бащата вдигна първата наздравица и с удоволствие забеляза, че Пею не беше чак такъв светец, какъвто го мислеше Бяно — държеше се прилично, но без излишно скромничене и затова, без да отваря гърло на сархош, не отблъскваше лицемерно чашката. Двамата мъже поприказваха и Георги Силдаря, през пъстрия си живот видял и чул много свят, скоро си състави мнение за жениха: Пею не блестеше с остроумие и находчивост, падаше малко темерут, но иначе беше прям, простодушен, чужд на хитруването, с грубоватостта на людете, които презират витийските увъртания. По-късно той щеше да открие още, че не употребява в говора си никаква турска дума. А за човек като Силдаря туй значеше много…

Прямотата му се прояви и тогава, когато най-сетне Силдаря доведе разговора до главното. Стигнали дотам, Пею остави чашата си, извърна към домакина откритото си лице и без да отклони поглед, без да мигне, му каза просто и ясно, че иска Трънка за жена. И така с прямодушието си „улучи тъста право в сърцето“, както призна Георги Силдаря. Но това той казваше по-късно; сега, в разговора очи в очи, се постара да не отстъпва на жениха по откровеност и чистосърдечно му рече, че досега не се бил замислял да жени Трънка, но няма нищо против, още повече като разбрал, че и тя… и така нататък.

Както се вижда, в разговора между двамата само една дума не беше спомената: любов. По онова време тя не липсваше в речника на сливенци, но те я използуваха само в песните си; иначе „либенето“ им беше почти непознато или най-малкото много рядко; за женитбата напълно достатъчни се оказваха простото харесване или само сватосването — със или без харесване, даже със или без познанство.

Даде съгласие Силдаря, но едва го изрече и си спомни другото, неизреченото. Тежко и сложно му беше, че трябва да говори за него — пък и че трябва да мами този открит човек пред себе си — ала знаеше: сега и само сега е моментът за онова, другото.

— Рекох на баба Мавруда — каза наглед спокойно, но не намери сили да гледа госта в очите, — сега и на тебе ще го река. Давам ти Трънка, но за жена ти я давам, не за добиче.

— Научих го от баба Мавруда и затова начаса дойдох при тебе — съгласи се веднага Пею. — Защото и аз я вземам за жена, не за ратайкиня… тате. Ама виж, и да те лъжа не искам: жена ще ми бъде Трънка, не царкиня от приказките. Жена и стопанка. Знаеш що значи това…

Знаеше Силдаря, как да не знаеше — мигар той си представяше, че Трънка е царкиня от приказките? Пуста да опустее причината, дето го кара да се гърчи така пред това честно и почтено момче!

— Вярвам ти, Пейо — кимна, — ама искам да съм сигурен за делата, не само за думите. Ако от сърце изговори тази дума, че жена вземаш, а не ратайкиня, тогава ще приемеш едно условие. — Той усети върху себе си питащия поглед на жениха, усети го като нещо веществено, сякаш този поглед имаше месо и кости, но не посмя да го срещне със своя поглед. — Да съм сигурен искам, че я вземаш от сърце, не за пари.

— Как ще се увериш и това, тате?

— Решил съм да не давам на Трънка никакви пари, никакъв имот, нищо извън чеиза, който си е приготвила. Един ден, като умра, вие ще получите равна част със синовете ми от онова, което съм оставил. Разбираш ли ме, Пейо? — попита, почувствувал неубедителността на изразеното от него желание. — Аз не искам да излезе тъй, че съм купил зет си и че той, зет ми, с женитбата си е направил алъш-вериш, също като лазовете, които сега изкупуват абата. Моят зет — това за мене ще е като мой син и наравно с другите ми синове. Това условие ти поставям аз и не го ли спазиш, невям скоро няма да играем хоро един до друг… — А след кратко замълчаване добави тихо: — То ако слушаш мене, и самата сватба може да мине тихо и скромно, без донанми…

Пею Смеденов мисли дълго, прекалено дълго дори за муден мозък като неговия. Най-сетне продума тежко:

— Приемам условието ти, тате. Няма да крия от тебе — приемам го, макар че не го намирам в реда на нещата. — Той още веднъж напразно се опита да срещне очите на утрешния си бабалък. — Не ме разбирай погрешно, тате. Като казвам това, не от алчност за имот или от сребролюбие го казвам. Благодаря на бога, достатъчно заможен съм. Редът, тате, обичаят е такъв. — Ново замълчаване. — За другото, виж, не съм съгласен. „Човек само веднъж се ражда, веднъж се жени и веднъж умира“, тате — припомни той чисто сливенската поговорка. — И щом е веднъж, искам да се спазят обичаите.

И двамата разбираха какво значат последните думи. По онова време сватбените обичаи в Сливен и Сливенския край бяха голямо нещо и траеха кръгла седмица.

Започват те в петъка преди венчавката с „подмесването на кваса“, ръченицата на девера и зълвата около нощвите и „булгура“ вечерта. В събота у момата се палят пещите и с песента:

Стоянова стара майка

по двор ходи и се радва,

че й иде млада булка,

да й меси топли пити,

да й готви сладки манджи,

се пекат хлябовете и краваите, после с гайди и тъпани се проточва „меденикът“ — процесията, с която годеникът изпраща даровете си на своята избраница, а следобед в двете къщи се дават угощенията, „зияфетите“, траещи средно от осем до дванайсет часа време. Неделята е ден на „товара“, пренасянето на прикята на младоженката, самата венчавка с „канилките“ и „момените“ и пак с гощавката, задължително съпроводена от „Че са станали, станали, сливенските абаджии…“ Друга песен се свири в понеделник сутринта в дома на младоженеца, когато булката полива нему, на свекъра и свекървата — „Аферим, момина мамо, добро си чедо имала, хранила и отхранила…“; в този ден са също яденето на тиганици, „големите канилки“, отбулването на булката, „отвърките“ вечерта, когато родителите на булката я „пращат“ с прясна пита и буца сирене върху некалайдисана синия. Във вторник са „поврътките“, в сряда — „обиграването“ на измесената от булката пита и отиването на булката за вода, в четвъртък — обедът в дома на булчините родители с даряването на младото семейство с месали и софралъци… И така, изредено съвсем накратко, преминава тази паметна седмица — от петък до четвъртък, — в която „човек веднъж се жени“…

— И в годежа ли ще спазим обичаите? — попита закахърено Силдаря.

— А, не — усмихна се Пею Смеденов. Пак според сливенските обичаи времето между годеж и сватба се проточваше година, две, че и доста повече. — Годежа да сторим сега, тате, тука, без гощавки и гости, а венчавката… — Той повторно се засмя. — Нека бъде като в песента, тате: „Годежът й таз неделя, пък сватбата — донеделя…“

Най-сетне очите на двамата се срещнаха. И Пею видя съгласието на бащата. Тогава бръкна в дълбокия джоб на потурите си и извади обичайните дарове: пръстенче и три златни махмудии, вързани в бяла кърпа.

— Това е за годеницата, тате.

Георги Силдаря беше изненадан от това бързо развитие на нещата, но не и затруднен. Той отиде в одаята, от тайното си чекмедже зад баджата взе един мъжки пръстен („Откъде го ягмосах на времето? Дали не беше от онзи кьор-кютюк пиян бей в Мустафа паша^[4]? Или ми е спомен от бастисването на Мехомия^[5]?“), поизлъска го в потурите си, пък се върна и го надяна на Пеювия пръст. Тук също спазиха обичая: разменянето на тези предварителни дарове стана без участието на момата…

Тогава бащата сипа пак ракия в чашките, които за известно време и двамата бяха забравили.

— Наздраве, зетко. Господ да ви дари с късмет и дълъг живот. А мене… с цяла сюрия внучета…

И те изляха парливата течност в гърлата си.

Едва доста по-късно през този ден бащата се сети да съобщи на Трънка за сключения годеж и за предстоящата сватба…