Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

3

Селото сякаш беше мъртво — ни човек се мярваше, ни куче пролайваше.

Докато чакаха да се изпекат заръчаните баници, приятелите не бяха дотам весели. Умора ли някаква ги беше налегнала, махмурлук от снощното пиене в Яйакьой ли? Напусто се опъваха като паши по възглавниците на хаета в тази случайно избрана къща, не помогна и бърдучето ракия, което стопанинът вече трети път пълнеше. Не бяха кахърни — какъв кахър ще има човек от техния занаят? — но настроението все не идваше.

Като опъна една яка глътка от бърдучето, Кючук Сабри — всепризнатият майтапчия на тайфата и единственият, който беше „кючук“, а не „коджа“, „бюйюк“ или „балабан“ — се провикна към главатаря:

— А бе, Мюстеджеб, докога ще стоим така да се съкълдисваме?

Коджа Мюстеджеб бавно се извърна към него. Хубав мъж, не много висок наистина, но със силно мускулесто тяло, с възшироко и бяло лице, украсено от смолисточерни коси и мустаци и тъмни дълбоки очи; прихванеха ли го дяволите обаче, тези очи ставаха остри като на дива котка. Но друг път, сега например, когато го налегнеше необяснима печал или досада, те изглеждаха меки, почти тъжни и тогава главатарят на тайфата заприличваше на смирен дервиш. Ала с остри или меки очи, той все си беше Коджа Мюстеджеб — прочутият кеседжия и делибашия, по-ербап от когото не се намираше из Сливенската каза.

— Кажи що ти е на душата, Сабри — тежко каза Коджа Мюстеджеб.

— Да се събудим, казвам аз. Одрямали сме се, сякаш вехти дъртаци са дошли на гости в Генджели[1], а не млади аждери.

— Хайде де — обади се Муса, — дай някакъв акъл…

— Ами че като не ни иде друго на ум, да вземем поне да доизлекуваме моя кон. Видях го сабахлен, не е оздравял напълно.

Напомняше големия майтап, който измисли в една яйакьойска къща. Рече Кючук Сабри, че конят му е простинал, па го поведоха нагоре по басамаците на къщата, вкараха го в собата и го насилиха да легне на менсофата. Добичето се разлудува, изпотроши с текмета маса нещо наоколо, но това не стигаше на веселяците, та напипаха раклата с чеиза на щерката и покриха дърпащото се и хапещо животно с всичко, което майчините и моминските ръце бяха създавали цяло десетилетие. Голям джумбуш беше наистина.

Момчетата извърнаха очи към Коджа Мюстеджеб, но той цъкна с език — вчерашната веселба за вчера, днешната за днес.

— Кажи тогаз друго — обади се и Ракип Пехливан, — ама да не стоим тъй, ръжда ще хванем.

— Повикайте този гяурин, стопанина — хрумна нещо на Мюстеджеб.

Изтичаха, доведоха го. Човечецът, блед и болнав, с охтичави хлътнали гърди, застана пред главатаря смирен и смачкан.

— Слушай ме сега хубаво — каза му строго Коджа Мюстеджеб. — Ще тръгнеш по тоя сокак и на всяка врата ще похлопаш, всекиму ще кажеш да се стяга за гости. Баница ли ще наточат, пиле ли ще изпекат, пилаф ли ще завъртят — не знам. Ала знам едно: след един сахат време ще мина с момчетата във всяка къща и ако някой не е готов за знатни гости, калъч и огън ще заиграе. Хайде, да те няма!

Когато човекът се загуби от погледите им. Ружди Балабан попита:

— Тази пък каква е, Мюстеджеб? Тук пекат за нас не една, а две баници…

— Знам — отегчено отговори главатарят. — И не се готвя да ви гоя като енизаарски фитоци[2]. Друго съм намислил аз. Ще извървим целия сокак и във всяка къща ще хапнем по хапка: тук парче баница, там пилешка кълка, в трета ще ливнем по чаша винце, в четвърта пак баница и така нито една гяурска къща не ще отминем, на всички ихтибар ще направим.

— Е? — хилеше се неразбиращо Ракип Пехливан.

— Серсеми сте вие, туй ще ви кажа аз — презрително сви устни Коджа Мюстеджеб. — Ама да ме пита човек с кой акъл съм ви приел за аркадаши и ортаци в работата. — Той каза наставнически: — Може да е една хапка или една глътка, ама и те изхабяват зъбите на правоверния…

Разбраха го най-сетне и къщата щяха, да бутнат от смях. Па изискаха баниците на домакините и, печени-недопечени, хапнаха от тях. Запазариха се за диш-хакъ, а Кючук Сабри прибра набързо целия наниз пендари, бяха единадесет парчета, на стопанката — той, хитрецът, не си бе губил времето, а се бе постарал да открие къде ги крият.

Развеселена вече, тайфата потегли към следващата къща. И всичко потръгна…

В третата къща облаците по челото и на Коджа Мюстеджеб се разсеяха. В седмата сърцето му съвсем се развесели — там един ахмак-гяурин се дърпаше за диш-хакъ, та се наложи да му отрежат едното ухо и върха на носа. А в деветата…

В деветата таман се бяха разшетали да открият всичко скрито-покрито, когато някъде отвън долетя глас, звучен и заповеднически:

— Ей, Мюстеджеб, тук ли си? Я излез, джанъм, да те видя тъй ли си „коджа“, както сам се зовеш?

Пак някой сербез субаша ли беше, като оня, налбантларийския?

— Мръднала е чивията на някой гяурин — реши Ружди Балабан и едва сега Мюстеджеб си даде сметка, че го бяха повикали на български.

— Ако му е мръднала — рече, — ще му я наместя с един куршум в кратуната.

И като оправи пищовите и калъчите в силяхлъка си, излезе на хаета, съпроводен от хората си.

Долу, посред двора, сам, разкрачен и с кръстосани на гърдите ръце, стоеше Тахир ага, аянът. Усмихваше се, пък усмивката му една — от нея човек усещаше студени тръпки по гръбнака си. И ги призова:

— Слезте, чоджуклар, слезте да ви се порадвам.

Наистина беше роден да властвува Тахир ага. Бяха осем срещу един (е, там отсреща се виждаше някакво заптие да пуши, облегнало се на дворната порта, но далече беше, та не го брояха), по-млади и по-силно въоръжени — да наскочеха, щяха да го разкъсат, преди да свари „аман!“ да каже. Но никой и не помисли да не изпълни повелята на аяна. И мъжете от тайфата, за нищо време превърнали се от бабаити в кротки овчици, не само че заслизаха, а и се сблъскаха на тясното стълбище кой по-напред и по-скоро да се яви пред него.

— Разкопчавайте силяхлъците и ги оставяйте там. — Тахир ага посочи към сайванта в двора. — А после — при мен.

Обърна гръб на кеседжиите и отиде да седне на кръглия камък при кладенеца. От тоя миг реши да се възползува Кючук Сабри. Изостана крачка назад, пък се шмугна наляво към комшулука. Седмината се загледаха след него. Успееше ли Сабри, туй щеше да промени нещата; неговото спасение щеше да стане знак за всички останали. Пък дали с бягство или по друг начин, това аллах щеше да нареди.

А Кючук Сабри вече почти беше успял. Превит, свит като ченгел, той тичаше към протката — оставаха му три крачки и щеше да бъде там, дето ни куршум, ни клетва можеха да го стигнат. Направи една крачка… и още една… Последната обаче не можа да стори — чу се изстрел (сякаш не пищов, а топ гръмна!) и… Коджа Мюстеджеб остана с един аркадаш по-малко: улучен във врата, шегобиецът Сабри рухна като подкосен на самия праг на комшулука — тялото и краката отсам, главата и ръцете оттатък. Тъй свърши живота си единственият от тайфата, който не беше „пехливан“ или „балабан“…

Седмината извърнаха поразени очи към аяна. Но не, не е бил той. Тахир ага тъкмо сядаше на камъка, влудяващо бавен и безучастен — гърмежът и смъртта на един правоверен дори не бяха събудили любопитството му. Бавно се отместиха погледите от аяна и спряха върху заптието до дворната врата. Той все така облягаше гръб и в лявата му ръка димеше пръстената му чибучка. Ала сега не пушеше — зает беше да издухва пушека от цевта на току-що изпразнения си пищов. А когато прибра оръжието в силяхлъка и вдигна глава, всички го познаха.

— Кула Колаузин! — произнесе някой с уважение.

И това име съвсем не разведри душите на седмината.

Никой не помнеше истинското му име. Когато се заговори за него — той тогава се бе прочул като дервенджия, в чийто проход не хайдутин, а животинка не смее да припари, — вече го наричаха само Кула заради великанския му ръст. Мюстеджеб и аркадашите му бяха още босоноги момчетии из махалата, когато Тахир ага стори икрам на Кула, като го покани в Сливен и го направи колаузин, телохранител; тази нова длъжност даде само прозвището на Кула — и една бая̀ тлъста плата с него, — ала иначе същинската му работа беше да гони хайдутите и да чисти Балкана от тях. Той пак не се посрами — с пусии, потери и купени предатели бастиса няколко чети и сегиз-тогиз пристигаше в Сливен с хайдушка глава, на кол издигната, пак Кула утрепа и войводата Злати Кокарчоолу, който

„… де види турци — коли ги,

де види хазна — взема я!…“

говореше се от уста на уста, че именно негов куршум бе възпламенил барута на войводата и причинил ослепяването и смъртта му. Това беше връхната точка на Кула Колаузиновата слава. После изпадна в немилост; зли езици разправяха, че се бил хвалил пред аяна, дето е хвърлил куршум на Генчо Къргов войвода и му скъсал главната жила, а сетне се разбрало, че по същото време Генчо обирал хазната на съвсем друго място. Истина ли беше това или не, не се разбра. Но тъй или иначе Тахир ага отне много от милостите на Кула и вече четири години го държеше онбашия на заптиите си. Такава беше Кула Колаузиновата, но още никой, гяурин или правоверен, не би си пожелал да чува името му между враговете си…

Това си припомниха дишлиите, като гледаха високия като минаре мъж до дворната порта и чуха името му.

А Тахир ага вдигна ръка и извика на онбашията:

— Дай ми керпедена!

Що беше намислил аянът? За какъв керпеден говореше?

Кула Колаузин приближи, без да бърза, и подаде на аяна обикновен черен керпеден, какъвто можеш да видиш в ръката на кой да е налбантин. С право бяха нарекли „кула“ този онбашия — Ружди Балабан беше най-висок в тайфата, пък главата му едва стигаше рамото на Кула Колаузин. И — аллах, аллах! — какво рамо! Скала сякаш напираше под сетрето, не човешка плът…

— Я сега пристъпи насам, „коджа“ Мюстеджеб — нареди Тахир ага. — Пристъпи и зяпни да видя доколко са ти протрити зъбите от баниците и пилетата. Ти си делибашия на тия бабаити, редно е първо твоите зъби да прегледам.

Разбрал какво го очаква, Мюстеджеб стоеше като вкаменен, само дето за миг хвърли отчаян поглед настрана — не се разбра дали към комшулука или към струпаното под сайванта оръжие. Сякаш в отговор ръката на Кула Колаузин едва доловимо трепна, па се премести на половин пръст разстояние по-близко до един от пълните пищови в пояса му.

— Хайде, Мюстеджеб — подкани го аянът за пръв път с нотка на прекипяло търпение. — Не ме карай да чакам! Пък виж на̀ — и твоите аркадаши вече едва изтрайват пипкането ти…

Подчини се Коджа Мюстеджеб и отвори уста. За миг усети студенината на желязото. После в ушите му проехтя грозно хрущене, преряза го остра болка и докато устата му се изпълваше с кръв, топла и солена, чу Тахир ага да му казва поучително и наглед незлобиво:

— Ал сана̀ диш-хакъ[3], „коджа“ Мюстеджеб!

Изплю се. И с кървавата храчка в нозете му лъснаха два зъба. Коджа Мюстеджеб опипа устата си с език и прескимтя като пребито псе: керпеденът на Тахир ага бе изтръгнал двата му резеца.

А аянът продължаваше работата си: разкрасяваше по същия начин и останалите дишлии, като все изричаше това свое „Ал сана̀ диш-хакъ“ — лафа, на който било съдено да се разчуе и помни из цяла Тракия.[4]

Изтръгна зъбите и на последния от тайфата Тахир ага — той се случи Ракип, — па избърса кървавия керпеден в неговите, на Ракип Пехливан шалвари, подаде го на онбашията и без бързане стана от камъка.

— Е, чоджуклар, получихте си наградата за дишлийството. Ако искате, събирайте пак зъбен камък. И не се кахърете — аз пак ще ви намеря…

И си тръгна тъй, че ще речеш, на часа̀ ги беше забравил.

Зад него, горд и доволен, закрачи Кула Колаузин. (Имаше основание да бъде доволен от себе си — за онзи сполучлив изстрел аянът му върна всичките отнети блага и го въздигна в байрактар на сеймените си. И тъй щеше да се нарича занапред Кула чак до смъртта си — Кула Байрактар. А това все значеше нещичко…)

Коджа Мюстеджеб ги проследи с поглед, докато се загубиха отвъд портата, па размаха пестник и се закани:

— Ще ми платите за всичко! Ще видите вие кой е Коджа Мюстеджеб…

Не се заканваше на могъщия сливенски аян, не дай боже! Думите му благоразумно бяха отправени към гяурите…

Бележки

[1] Генджели — днес с. Младово, Сливенски окръг.

[2] Фиток — пуяк (фитка — пуйка): диалектна дума в Новозагорско, край, който тогава и сега е прочут с отглеждането на пуйки.

[3] „На̀ ти (ето ти тебе) диш-хакъ“ (тур.).

[4] Случаят е автентичен. За разправата на Тахир ага с дишлиите и за неговите думи се е разчуло далеч извън сливенската каза. На много места примерът му — и изразът заедно с него — е бил повторен и от други турци, врагове на крайните своеволия. Днес думите „Ал сана̀ диш-хакъ“ още се употребяват в Бургаско и Карнобатско, обикновено без да се помни произходът им.