Цончо Родев
Тътени (20)

2

Богата беше празничната трапеза на чорбаджията — пилета, препечени до златно-кафяво, виреха крака до тепсия с червени пиперки, пълнени с ориз, тлъсто сирене от градецката^[1] мандра на Димитраки се кипреше до плешката на овен, до вчера блял и дрънкал хлопатар сред есирлийските му стада, намираше се и боб, ошав, грозде, орехи, вино и резени от такава голяма погача, която — още цяла — трябва да е била колкото една софра. Докато глозгаше пилешкия си копан, Димитраки чорбаджи се огледа. Вляво Жечка и Божура, чинно седнали на петите си, ядяха своите чушки и не вдигаха поглед от софрата. Срещу тях Малама — Злата по български — се бореше с един огромен къс овнешко и тежко пъшкаше от усилието. Тя беше много дебела, за да може да седи на пода, та бе настанила тлъстото си туловище върху трикрако столче. Димитраки не се ядосваше на дебелината й; напротив, в нея виждаше още един външен белег на благополучието си. После Димитраки отмести поглед точно срещу себе си. И гледката го накара да остави копана си недоизгризан — там не седнал, а сякаш безразборно струпан беше Евтим, не посягаше към нищо, а само примигаше с малките си очички и хълцаше пиянски. Долната му устна, провисната като мокър пешкир на въже за сушене, почти докосваше гушата му. Тази гледка беше грозна, а за бащата — и тягостна.

— Не прилицас на цовек — каза гнусливо той. — Виз се на какво мязас! На свиня. Тоцно тъй, като свиня си се нарязал!…

— Ти пък, Димитраке, на трапезата намери гюрултия да вдигаш — защити го Малама. — Голяма работа станало, почерпили се. Че защо да не се почерпи Евтимчо, момченце е.

Божура се изкиска и затисна с длан устата си. Ако Евтим не му беше син, Димитраки сам би се изсмял, ако чуеше да кажат „момченце“ на тази преспа от меса и тлъстини.

— Я ти мълчи там! — кресна той (на „елински“ естествено) и така удари с пестник по софрата, че ошавът се разплиска. — Момченце! За какво събирахме троха по троха този имот? За себе си ли? Всичко е за него, един ден в неговите ръце ще иде. А той — пияница…

— Хък! — хлъцна в отговор Евтим.

— Ще те хъкна аз тебе, че ще ме запомниш! — Бащата размаха юмрук пред сина си. — Марш оттука! И друг път да не си се показал на такъв хал пред мене!

Евтим бавно и мъчително се изправи и като хълцаше и залиташе, излезе от одаята. Четиримата нито произнесоха нещо, нито помръднаха. После Димитраки посегна към оставения, но незабравен копан и с това даде знак, че вечерята продължава. И тя продължи, но не задълго — влезе една слугиня и съобщи, че е дошъл „господарят Кирияк, владишкият наместник“, а докато тя да свърши дългите титли, една ръка я избута и обемистото тяло на Кирияк запълни вратата.

— А, ядете ли — рече той. — Наздраве, наздраве! Господ да благослови трапезата ви.

Жените се разшетаха, посрещнаха госта и го настаниха до софрата на мястото на Евтим, като предвидливо примъкнаха и за него едно столче — виждаше се, че и той като Малама не би могъл да прегъне широкия си колкото стогодишен дънер търбух. Поканиха го. Кирияк измърмори още някаква благословия и уж само посегна към гозбите, а в следващата минута от едното пиле останаха само купчина оглозгани кости. Димитраки погледна многозначително към Малама. И съпругата му го разбра — учудващо сръчно за тежестта си тя така прислужи на госта, че съдините с последното оцеляло пиле, овнешкото месо и сиренето се оказаха недосегаеми за ръцете му, докато пред него застанаха само паниците с боб и пълнени чушки.

Кирияк продължи с половин дузина пиперки с ориз и купа боб, без да броим порязаниците хляб. Накрая се оригна доволно, нажабури уста с няколко глътки вино и показа готовност да разговаря с чорбаджията. Димитраки, отдавна очаквал този момент, поде предразполагащо:

— Ти, Кирияк, като че ли имаш да ми кажеш нещо?

— Прав си, цорбадзи, прав си. — Гостът не му отстъпваше в „елинското“ си произношение. — Наистина хабер ти нося, и то… лос хабер.

Лош хабер? Димитраки въздъхна непристорено и погледна към тавана:

— И доброто, и лосото се прастат от всевисния, за да изпитат дусата на праведните. Кази, Кирияк, кази, не ме мъци повеце.

— Голям зулум е станал днес по бял ден, Димитраки чорбаджи. Голям зулум, който невям и агаларите ще потресе. Иван Коджакара, помниш ли го? Аргатин ти беше…

— Как да не го зная? — потвърди Димитраки. И за преосигуровка добави: — Помня го още като беше твой измекярин в метоха…

Този обрат не хареса на госта. И той показа, че не е съвсем без нокти:

— Същият е, чорбаджи. Онзи Коджакара, дето умря на твоя харман. — После Кирияк махна великодушно с ръка. Този жест би трябвало да означава: „Твой човек беше Иван Коджакара, Димитраки, ама хайде да не спорим. И без туй няма да поискам да бръкнеш в джоба си.“ — Та, думам, нова злочестина сполетяла семейството му. Днес някакъв мискинин се вмъкнал у тях, убил първо Шина, жената на покойния Иван, като я натикал в огъня на оджака…

— Уф! Каква страхотия! — обади се Малама.

— … утрепал след това и Марчето, дъщеричката й. Ама преди да я удуши, той я…

Жечка се изкашля предупредително и го прекъсна. Но Малама, изпълнена с махленско любопитство, попита нетърпеливо:

— И какво направил, господин Кирияк?

— Божурке — превари го отново Жечка, — я иди донеси една стомна вода. Ама прясна, от герана!

Кирияк, очевидно по-съобразителен от чорбаджийката, изчака момичето и едва тогава продължи:

— Какво направил? Насилил я, какво. Така зверски я насилил, че цялата й утроба разкъсал.

Димитраки отново вдигна очи нагоре, но този път придружи погледа си с три големи кръста пред гърдите.

— И защо ми казваш тези ужасии, Кирияк?

— Как защо? Ами че ти си чорбаджия и пръв общинар. Можеш да помогнеш в такъв час на Мавродито с туй-онуй, на погребението може да пожелаеш да отидеш…

— Тъй ли? — затворено отвърна Димитраки. — А защо вие, църковниците, не помогнете, защо вие не пожелаете…

— Срамота! — грубо се намеси в разговора Жечка. — Срамота! Такава беда сполетяла къщата на Коджакара, а вие тук… И помощ трябва да се даде на Мавроди, и на погребението трябва да се иде, така мисля аз. И ако вие не го сторите, аз ще го сторя…

Плесницата беше неочаквана и оглушителна. По врата на Димитраки изби тъмна червенина, която постепенно се изкачи нагоре и покри цялото му лице. Но се въздържа, не избухна. И само Димитраки си знаеше защо събра воля, та укроти бликналия в гърдите му гняв.

Когато през Голямото чумаво благата и медената отнесе Стефанаки и три от децата му, чорбаджията прибра жената и дъщеря му. Стори го толкова шумно, колкото тихомълком прибави имота им към своя. А имотът не беше малък — колкото неговия, ако не и по-голям. Оттогава — години вече — всички живееха заедно, като едно семейство; сегиз-тогиз чорбаджията намираше колай съвсем тънко да напомни за благодеянията си, но с четири очи внимаваше да не отвори дума за наследството на Стефанаки. И не му беше трудно да поддържа този ход на нещата — Жечка беше смазана духом, а Божура прекалено млада, за да отидат срещу думата му или да му поискат сметка за имота си. Но от няколко месеца насам Жечка започна да се поозъбва, макар и винаги за чужди неща, не свои, а той все преглъщаше — имаше от какво да се бои.

Димитраки чорбаджи и този път преглътна докачението и сви рамене с привидно равнодушие:

— Какво пък, върви! Върви помогни на Мавродито, този безделник, че и на погребението иди! Много ти здраве…

Вдовицата на Стефанаки не рече нищо повече, но неочаквано се обади Малама:

— Мавроди Коджакара няма нужда от поддръжка каза. — Георги Силдаря, торлакът, му дал голяма и преголяма помощ и той сега се бил запретнал хубава работилница за десетина стана в двора си да вдигне.

Ала новината никак не спомогна да се разсее лошото настроение на чорбаджията. Напротив!

* * *

Погребението на майката и сестрата на Мавроди Коджакара мина и замина — кой толкова ще се затрогне от нещастието на бедняка? Зад каруцата с двата ковчега крачеха малко хора: отец Исидор, „попът на торлаците“, както му викаха, който ги опя, Мавроди и приятелите му, няколко съседки и Жечка Стефанова.

Веднага след погребението Мавроди Коджакара изчезна от Сливен и цяла неделя, че и повече не се видя. Разправяха: из Балкана бил скитал гладен и брадясал, по-далеч от хората, сам с мъката и болката си.

Когато се върна, не отвори повече дума за сполетялото го злощастие…