Стивън Бакстър
Война на световете (98) (Изтреблението)

10.
Епилог

По време на пътуването ни назад към Европа и цивилизацията аз с изненада научих, че Уолтър Дженкинс планира да се върне в Англия. Не се беше задържал в родината си от много години.

Още по-изненадана останах, когато той подхвърли, почти небрежно, че воден от каприз и носталгия, е купил къщата в Уокинг, където бе живял със съпругата си Каролин преди първото марсианско нашествие. Точно натам пътуваше сега.

— Трябва да бъда там — обясни ми той по своя си сериозен, почти тържествен начин — в полунощ на двайсет и шести този месец, когато ще е следващото изстрелване, ако има такова. Когато ще се стигне до поредната повратна точка в историята. Чух много добре възраженията на Ерик Идън, между другото. Нямам търпение събитията да докажат, че аз съм прав. Убеден съм, че ще стане така.

Макар че, в моите уши, изобщо не звучеше убеден!

Както вече споменах, наближаването на критичната астрономическа дата от месеци наливаше масло в световната параноя, а новината за марсианците в Арктика, раздухана и изкривена от медиите, допълнително засили този ирационален страх (а може и да бе съвсем рационален, шепнеше едно тайно гласче в главата ми). А Уолтър, Бог да го пази, не даваше пет пари за собствената си безопасност и въпреки прецедента с покушението срещу Микаелян не просто се хвърляше с главата напред във водовъртежа на публичния дебат, а и се връщаше в Уокинг, на единствения адрес, който обществеността свързваше с него.

И тогава аз реших, в салона на „Фатерланд“, докато арктическата пустош все още се нижеше под нас, че ще отида с него в Уокинг. В известен смисъл цялата марсианска драма беше започнала в онази приятна къща на хълма Мейбъри, за Уолтър поне, който се бе превърнал в очевидеца на цяло едно поколение. Беше подходящо място, където историята да завърши, или по-скоро да се отвори нова глава. А и така бих могла да се грижа за безопасността му. Говорих с Ерик Идън, моя стар съюзник, и той обеща цивилни от британската армия да ни наглеждат дискретно, „поне докато този пореден епизод от марсианската драма не приключи по един или друг начин“.

Имаше и друго, разбира се. С Уолтър никога не сме били близки приятели — бяхме роднини по сватовство, а това изключва сърдечните чувства — но все пак той бе от семейството. Не можех да си представя как броди самичък като призрак в стария си дом.

Пратих телеграма на снаха си в Париж да я информирам за плановете си и с молба да уведоми онези от приятелите и колегите ми, които сметне за нужно. И всичко това, преди да кажа на Уолтър за намерението си да го придружа.

А когато го уведомих, той не се зарадва много.

— Просто гледай да не ми се мотаеш в краката — сопна ми се.

 

 

Къщата на хълма Мейбъри не се беше променила, установих аз, докато влизахме от стая в стая и отваряхме широко прозорците.

Макар да не беше далече от центъра на Уокинг, къщата не беше пострадала през 1907-а, а Съри като цяло се бе отървал без големи щети при втората вълна от 1920-а, която се бе съсредоточила в Бъкингамшир и Лондон. Комините бяха различни, защото единият бе иззидан отново, след като предшественикът му беше попаднал в периферията на топлинен лъч. Хората, купили къщата от Уолтър, бяха запазили характера й. Трапезарията си беше същата — с раздрънкания френски прозорец, отварящ се към градината с изглед към Отършоу, където бе живял приятелят на Уолтър, любителят астроном Огилви. Непокътната бе и малката лятна къща, където Уолтър и Каролин обичаха да вечерят при хубаво време. Всички стаи бяха мебелирани приемливо, имаше голяма маса и столове в трапезарията, канапета с твърде дебела тапицерия в салона и така нататък. Но цветовете, размерите и подредбата дразнеха окото.

А на горния етаж беше старият кабинет на Уолтър с изглед на запад, към самата Хорселска мера, където се бе приземил първият марсиански цилиндър. На някакъв етап кабинетът е бил превърнат в детска стая, ако се съдеше по тапетите с Али Слопър, любимо геройче от детските притурки към вестниците, което трепеше марсианци със сопа. Единствените мебели в стаята бяха солидното писалище под прозореца, един стол, абажур и рафтове за книги, засега празни.

Двамата с Уолтър стояхме пред прозореца на кабинета и гледахме към руините на Уокинг — Ориенталския колеж, джамията, железопътната гара. Гарата отново работеше, влаковете за Лондон се движеха по разписание. Ала на старите релси, до отломките от разрушената арка на Мейбъри, още лежаха останките на преобърнат влак — детайл, който ми напомни за Абътсдейл и Кордона по време на марсианската окупация. Този дерайлирал влак, обезопасен, но иначе оставен недокоснат като монумент за бъдещите поколения, вече бе наполовина погълнат от зеленината, трева, върбовка и дори млади борчета се състезаваха да го превземат.

— Става — каза Уолтър. — Ще мога да работя тук.

— Къщата немебелирана ли я купи, Уолтър?

— Да. Заръчах на агента да я мебелира както прецени.

Претеглих с поглед бюрото. Изглеждаше сковано от стари корабни дъски.

— И с минимален бюджет, като гледам.

— Имам по-интересни неща за вършене от избора на мебели. — Седна на големия стол пред бюрото и се завъртя насам-натам. — Да, става.

Въздъхнах и го потупах по рамото.

— Все още не си марсианец, Уолтър. Още не си елиминирал телесните си нужди. Ще ми позволиш ли да пооправя това място, докато съм тук? Да сменя част от мебелите, такива неща. Повярвай ми, ако ти е удобно, работата ще ти върви по-добре.

Той изсумтя. Отвори един куфар, извади календар и го сложи на празното бюро. До него постави снимка на Каролин, портретна фотография в рамка — жест, който ме изненада. Чак тогава ми отговори:

— Не преди двайсет и шести. — С този аргумент ми беше трудно да споря.

* * *

И така, за кратко нещата се успокоиха.

Наех чистачка, която да се грижи за къщата и прането. Аз се занимавах с пазаруването — лесна задача, когато домакинството ти се състои само от двама души. Уолтър пое готвенето, поредната изненада от негова страна. Дългите години ергенски живот го бяха научили да готви прости неща, но достатъчно хранителни. Помнех, че преди първото марсианско нашествие Уолтър и Каролин имаха слугиня. По онова време всички, които можеха да си го позволят, имаха такава, дори ако семейните доходи идваха от несигурното занятие на писател с философски наклонности. Ала тази мода, изглежда, отминаваше и толкова по-добре, защото прислугата се състоеше предимно от жени, готови да работят, по липса на друг избор, срещу минимална надница.

През повечето време Уолтър стоеше в кабинета си на втория етаж, подреждаше бележките си, вероятно пишеше есета — не споделяше черновите си с мен. Но ако не друго, поне спазваше някакъв що-годе здравословен график, за разлика от трескавия му режим на борда на „Фатерланд“, когато дреболии като сън и храна не намираха място в плановете му. Дали промяната се дължеше на мен и моето относително подредено всекидневие (относително! — повечето ми познати ме смятат за човек на хаоса), или на някакъв спомен за спокойния живот с Каролин в тази къща преди десетилетия, не знам. Питах се дали решението му да се върне тук не е резултат от някаква полусъзнателна носталгия към изгубеното домашно спокойствие на младостта му.

Колкото до мен, аз работех, четях и водех дълги телефонни разговори с позабравени приятели. На няколко пъти се видях на кафе с Марина Огилви, вдовицата на астронома, която още живееше в къщата с обсерваторията в Отършоу само на няколко мили от дома на Уолтър. Разговарях и със самата Каролин, понякога ми звънеше тя, друг път аз я търсех. Молех я да дойде да види Уолтър или поне да говори с него по телефона.

— Знам, че сте разведени, знам, че той може да бъде ужасен, но все пак…

Ала тя така и не пожела.

А после дойде двайсет и пети.

 

 

Беше четвъртък. Денят започна ясен и спокоен, в неведение за апокалиптичната си важност.

Събудих се в шест още преди да е звъннал будилникът. Спала бях зле. Знаех, че с Уолтър ще будуваме до малките часове на нощта.

Ако марсианците планираха ново нашествие, изстрелванията щяха да започнат в полунощ (а делата им в Арктика вероятно щяха да бъдат преквалифицирани като военна заплаха) и тогава въпреки твърденията на Уолтър светът щеше да се озове в следващия кръг на ада. Колкото до изстрелванията, никакви новини не идваха от обсерваториите, дори по каналите, от които Уолтър черпеше привилегирована информация, макар че аз още през двайсета година се бях убедила, че тези уж сигурни негови канали не са особено пропускливи, а оттогава мерките за сигурност бяха затегнати допълнително.

Измих се, облякох се, после занесох кафе и бекон на Уолтър в кабинета му. Той работеше върху някакъв ръкопис, който побърза да остави настрана. Благодари ми под нос. Знаех, че днес няма да слезе в трапезарията или в кухнята.

Заех се със собствените си дела, поработих върху черновата на книгата си, написах няколко писма, платих няколко сметки — за електричеството и прочее.

Късно следобед излязох на кратка разходка до гарата да купя вечерните вестници. Взех „Телеграф“, „Дейли Мейл“, „Таймс“, тазседмичния брой на „Пънч“, хрумна ми дори да купя книжката с поредните приключения на Али Слопър. Прегледах заглавията за новини във връзка с противостоянието. В сериозните вестници заглавията се въртяха около рефрена „Светът чака“, но истински, проверени новини нямаше.

Върнах се у дома. В Южна Англия денят беше прекрасен; пролетното слънце напичаше, нарцисите в добре поддържаните градини грееха в нюанси на жълтото. Ако делата на марсианците в Арктика смущаваха климата, то поне в онзи следобед това по нищо не личеше. Но въпреки яркото слънце беше студено и аз се запитах дали през нощта няма да падне слана. Всичко изглеждаше толкова мирно и спокойно.

 

 

Вечерях сама. Качих на Уолтър сандвичи и супа, но той дори не ги погледна.

Към единайсет вечерта направих кафе, занесох го в кабинета и се настаних на едно малко кресло, което двамата с Уолтър бяхме качили от дневната. Уолтър все така работеше. Бюрото му не беше разхвърляно, на плота бяха само календарът, един часовник, няколко купчини хартия, снимката на Каролин, една очукана порцеланова чаша с моливи… и телефон подръка.

Помня, че луната грееше силно в онази нощ, виждаше се като бял диск върху ясно небе през прозореца на кабинета. Пълнолуние! Зловеща поличба за нощ като тази, в която безразличният астрономически часовник, невидимият капан за марсианците и хората, сближава за пореден път планетите ни. Зачудих се дали гигантския печат на юпитерианците, отдавна станал невидим за човешкото око, не е оставил някакви следи върху суровото лице на луната, които да бъдат открити някой ден от космически пътешественици.

Наруших мълчанието:

— Няма новини, така ли, от твоите приятелчета астрономи?

— Не са ми „приятелчета“ — каза той и посочи телефона. — Очаквам обаждане от астрономическото дружество, с което имам привилегията да съм свързан като приоритетен контакт. Да, няма новини. Сега телескопите ни са много по-добри, разбира се, но дори през седма година изстрелванията се видяха с любителски телескопи като онзи в обсерваторията на бедния Огилви в Отършоу… самият аз ги видях с очите си.

— Цяла армада… или по-скоро колонизаторска флота. Това ще изстрелят този път, нали?

— Би било логично — призна той. — Би се вписало в модела. Десет цилиндъра през седма година, сто през двайсета, хиляда две години по-късно… може би десет хиляди този път? Ако дойдат, което няма да стане.

— Има и такива, които твърдят, че трябва да направим нещо, вместо само да се надяваме, че ще ни се размине. — Разлистих вестниците. — Тук някъде имаше една статия… А, ето. — Най-пълният репортаж беше публикуван в „Телеграф“. — Нова реч на Чърчил. „Край на чакането! Чакахме ли Наполеон? Не! Влязохме в бой, преди да е стигнал до игралното поле…“

Чърчил, този стар боен кон, все още член на кабинета като министър на военното снабдяване, беше реагирал бурно на новината за марсианците в Арктика и бе настоял „британското космическо оръдие“, както го наричаше той — имаше предвид ямата в Амершам, която марсианците използваха през двайсет и втора да изстрелят цилиндър към дома — да бъде пригодено и използвано така, че „да се изпрати човешки снаряд в космоса“.

Уолтър изсумтя с презрение.

— Светът е пълен с агресивни малоумници. Все още кроят планове за Бацилната бомба, нали?

— Така изглежда. Има карта с подходящите мишени…

В известен смисъл това беше втора серия на старата идея кръвната банка в марсианския Редут в Амершам да бъде заразена със смъртоносни патогени. Само че сега цилиндърът на Чърчил трябваше да отнесе версия на някаква гадна древна чума чак на Марс и да зарази с нея родния свят на нашествениците.

— Пише, че най-големият известен ни възел в мрежата от канали на Марс си остава Лакус Солис — продължих аз. — И ако бацилът бъде „инжектиран“ в глобалния им воден запас на такова ключово място, би трябвало да се разпространи по цялата планета.

— Нищо ново под слънцето — изръмжа Уолтър. — Нашите европейски болести умориха почти до крак местното население на Южна и Северна Америка и така ни спечелиха империи.

Реших да го провокирам и подхвърлих с хладен тон:

— Значи планът на Чърчил може и да сработи. Прецедентът го доказва.

— Може би, но редно ли ще е? Джули, марсианската цивилизация е неимоверно стара по нашите стандарти, вероятно на милиони години. И крехка, струва ми се. Знаеш, че според мен марсианците си общуват чрез някаква форма на телепатия. Какъвто и да е механизмът на комуникацията им, представи си какво означава цял един вид да си общува по този начин и какви са последствията от това. Един интересен факт, за който малко се говори, е, че марсианците нямат книги. Или поне на Земята не донесоха нито една. Не открихме никакви писмени текстове в цилиндрите им, нито ред. Моят извод е, че наистина нямат книги, защото самите марсианци са книгите. Ако можеш да си общуваш директно, ум с ум, памет с памет, за какво са ти книги? Събират и съхраняват мисли и спомени в общ резервоар, който е по-голям от сумата на своите части. И нищо никога не се губи в трезорите на умовете им… докато видът им съществува. Нали виждаш какво означава това? Избиеш ли марсианците, ще изгориш и библиотеките им, цялото им знание ще изчезне завинаги! Ще бъдем като хуните пред портите на Рим… не, по-лошо от това.

Изкашлях се да го прекъсна.

— Да, но тези твои библиотекари с големи глави дойдоха на нашия свят, избиваха ни и пиеха кръвта на децата ни.

Той подмина възражението ми без внимание.

— Когато войната е неизбежна, имаме нужда от хора като Чърчил, способни да мислят за немислимото. Но не Чърчил, а ти, Джули, намери начин да осигуриш примирие…

Опитайте се да си представите картинката — двамата седим и спорим в малката стая с лошо осветление и грозна мебелировка, а през прозореца се виждат незаздравелите рани на градчето чак до Хорселската мера, където бе написана важна страница от историята на нашия свят. Срещу мен седи човекът, който описа тази страница и я превърна в бестселър. Вече не вярвах на думите му. Нищо, че бяха красиви.

— Няма да дойдат — твърдеше сега Ненадеждният разказвач. — Юпитерианците се погрижиха за това. Но — и по този въпрос съм съгласен с Холдейн — не бива да разчитаме, че юпитерианците ще се грижат за нас винаги. Веднъж вече се намесиха в делата ни, нашите и на марсианците, като deus ex machina, като Бога от Стария завет с неговите потопи и чуми. Не можем да разчитаме на такава помощ в бъдеще, не трябва да разчитаме. Не можем да коленичим в поклон пред тези временни божества. Трябва да се изправим на собствените си крака и може би прекрасната Федерация на Микаелян е първата обнадеждаваща стъпка в тази посока.

— И колко време ще отнеме това, Уолтър? Ако приемем, че марсианците ни дадат време… Колко време ще ни е необходимо да постигнем някакво подобие на социално съвършенство?

Вместо да ми отговори, той изрови някакъв ръкопис от купчината пред себе си — пожълтял и оръфан по краищата, с отдавна засъхнали петна от кафе. Уолтър държеше реликвата с нежност.

— Това е есето, по което работех в същия този кабинет следобеда, когато първият цилиндър се отвори на Хорселската мера. Помня, че имах преспапие от селенит… чудя се къде ли е отишло. Все едно… та, есето беше за възможното развитие на моралните идеи с напредъка на цивилизационния процес. Така и не го довърших… помня, че прекъснах по средата на изречението, за да взема брой на „Кроникъл“ от вестникарчето, което крещеше за „мъртви хора от Марс“… Работех върху един параграф за предсказанието. Като го гледам сега… Бил съм толкова млад и толкова глупав! Никакъв пророк не съм бил. И все пак, макар и слепешката, изглежда, съм уловил нещо ценно. Довърших параграфа вчера. Пристъп на сантименталност, ако щеш. Дори няма да се опитам да го публикувам, но…

— Прочети ми го — тихо помолих аз.

Той сведе поглед към листа и започна да чете:

— След двеста години можем да очакваме…

Телефонът иззвъня.

Уолтър се втренчи в него окаменял.

Погледнах към часовника на стената. Беше малко след полунощ.

Уолтър все така не помръдваше.

След третото позвъняване аз станах, отидох при бюрото и вдигнах слушалката.

— Да? Да, тук е… — След малко казах на Уолтър: — Уолтър, Каролин се обажда.

Той ме погледна неразбиращо.

— Казва, че е помолила Ерик Идън твоите хора от астрономическото дружество да се обадят на нея, а не на теб. Така че тя да ти съобщи новината.

Уолтър взе портретната снимка на Каролин и докосна лицето й през стъклото.

— А марсианците?

Заслушах се отново в тихия, спокоен глас на Каролин.

— Не е имало изстрелвания, Уолтър. Оръдието на Марс не е стреляло.

— Значи съм бил прав.

— Бил си прав.

— Свърши се. Войната на световете приключи. И сега обединението на народите може да започне… — Имах чувството, че животът в него замира като часовник, който никой не се е сетил да навие. — Каролин. — Докосна отново фотографията. — Някога я смятах за мъртва, както и тя — мен.

— Каролин е тук, Уолтър.

Той сведе глава. И взе телефонната слушалка от ръцете ми.