Стивън Бакстър
Война на световете (59) (Изтреблението)

31.
В Редута

Две години след приземяването на цилиндрите марсианската база в Амершам представляваше гигантски изкоп с диаметър приблизително миля. Началото бе поставено с приземяването на три цилиндъра близо един до друг, чиито застъпващи се катери впоследствие бяха разширени по вертикалата и хоризонталата, благодарение търпеливите усилия на земекопните им машини. В момента Редутът представляваше огромна яма в земята, оградена от насип.

Изкачихме се по насипа, аз, Верити и Бърт Кук. Билото приличаше на застинала вълна от асфалт, тухли и стъкло, натрошени ситно. Стъпихме там и погледнахме надолу към Редута.

Погледът ми се спря най-напред на космическите цилиндри. Бяха като гигантски килнати колони, забити в земята, като Кулата в Пиза, умножена по три, металните им корпуси носеха белезите от високите температури при навлизането в атмосферата. Призрачна гледка под сивата светлина преди зазоряване. Въпреки разстоянието различих някаква сянка в самия център на изкопа, нещо тъмно и загадъчно. Знаех, че това е дълбока шахта, забелязана от наблюдателните самолети, която марсианците копаеха право надолу в земята. Дупки като тази марсианците се бяха опитали да изкопаят и при първото си нашествие през седма година, най-вече на Хорселската мера, където беше паднал първият цилиндър, и на Примроуз Хил. Имаше нещо геометрично в подредбата — трите гигантски цилиндъра стърчаха, забити в ъглите на приблизително равностранен триъгълник, а дълбоката дупка зееше в центъра му. Бойни машини стояха високи и неподвижни, приличаха малко на водните кули в някои от американските щати. Бяха десетки, на групи.

И сред тези великански монументи марсианците и техните по-малки машини се трудеха, лъщяха и жужаха под сипващата се зора, издаваха тихи звуци и съскане, когато зеленият дим извираше под налягане от ставите им. Движение имаше навсякъде, като в мравуняк.

Видях и хора. Няколко групи, насядали оклюмали било на земята, било сред основите на разрушени сгради. Сигурно бяха заловени наскоро и чакаха съдбата си.

— Не мърдайте — тихо каза Кук.

Думите му рязко ме подсетиха за собственото ми положение и аз видях, че една работна машина безшумно се е изкачила по вътрешния склон на нашия насип.

Машината спря точно пред нас. Явно ни оглеждаше.

Имаше пет многоставни крака, дълги сръчни пипала, съставени от обичайните метални пръстени, и комплект инструменти, прикрепени към предницата. Зачудих се каква ли деликатна задача й е била поставена. Марсианецът, който я яздеше, приличаше на кожен мях. Отдалече би могъл да мине за мечка, която спи зимен сън, но по лъскавата му кожа нямаше козина, а грозните му ръце с дълги пръсти бяха прибрани под тялото.

И така, аз най-после се бях озовала лице в лице с марсианец. Виждала бях снимки, чела бях разкази, включително този на девера ми. Но за пръв път бях толкова близо до марсианец, ако не броим маринования екземпляр в Природонаучния музей и чудовището, което ни беше нападнало в тунела на идване, но тогава не ми беше останало време да го оглеждам. Сега съществото ме гледаше с огромните си ярки очи. Вместо уста имаше човка, а кръглата му глава беше огромна, широка поне метър и двайсет. Знаех, че тази странна морфология не е случайна прищявка на съдбата. От човекоподобните маймуни през неандерталците до съвременния човек развитието беше очевидно — нарастването на предния дял на мозъка, отдръпването на надвисналото чело, играло защитна роля в далечното минало, смаляването на челюстта и силните мускули, необходими за дъвченето на необработена храна. При марсианците тази тенденция беше стигнала до крайната си точка. Ала не еволюционната логика ме порази в онези първи мигове на срещата ни. Странната голяма глава с несъразмерно дребните си черти, стиснатата в човка уста и ококорените сякаш в постоянна изненада очи напомняха за някакво чудовищно бебе и тази прилика правеше създанието още по-отблъскващо.

Винаги съм смятала себе си за разумен и толерантен човек, но в онзи миг ме заля вълна от силна антипатия. Исках да убия това нещо, да го прогоня; то нямаше място на нашия свят и аз исках да се махне, желаех го на клетъчно ниво. Беше нещо повече от отвращение, беше дълбока погнуса, от която коремът ти се свива на топка… придружена от остър прилив на отчаяние.

Верити ме стисна със здравата си ръка и прошепна:

— Добре дошла в ада.

Кук се изхили.

— А на мен може да ми викате Вергилий. Ха! Две снобки като вас едва ли са очаквали от тип като мен да ви цитира класическа литература, а? Просто не мърдайте. Иска да ви огледа, това е. Здрасти, хубавецо. Аз съм! — Повдигна кметската верига, която висеше на врата му. — Добрият стар Бърт! Познаваш ме. Хайде, кажи на шефовете си… Те го правят мисловно, нали знаете. Четат си умовете.

— Вярваш в това, така ли? — попитах тихо, без да смея да мръдна.

Той изсумтя.

— Не става въпрос дали вярвам, или не. Ако си ги наблюдавал като мен, знаеш, че е така. Очевидно е.

В този миг изящно, но внезапно и много бързо, едно от пипалата на машината се разви към нас.

— Не мърдайте! Предупредих ви, че ще ви проверят! Не мърдайте!

Аз бях първа. Стоях неподвижно, докато пипалото се плъзгаше по мен, върхът му, студеният му корпус. Движенията бяха гладки, чисти, механични. Не вярвам, че машината е разчитала само на докосването, за да ме провери; по-вероятно е използвала някакво подобие на рентгенови лъчи, за да проникне по-дълбоко. Проверката приключи за броени секунди и аз издишах с облекчение. После пипалото се премести към Верити. Тя стискаше силно ръката ми, особено когато марсианецът плъзна пипалото си по шината й.

После, някак внезапно, машината потегли на заден ход, обърна се и продължи с обичайната си грациозност, подхващайки задачата, която бе изоставила временно заради нас.

— Готово — каза Бърт. — Вътре сте. Идвам тук от време на време да ме огледат, за да не забравят кой съм. Ако не бяхте оставили оръжията си, щяха да ги открият и да пратят всички ни на цедилките.

— Какво са цедилките? — попитах.

— Ще видите. Хайде.

Поведе ни по вътрешния склон на насипа. Ниската многокрака марсианска машина се бе спуснала по него с лекота, но ние, двукраките човеци, трябваше внимателно да подбираме пътя си по неравния наклон.

Озовахме се на „пода“ на Редута и продължихме напред. Приличаше на промишлена зона. Навсякъде около нас земекопни машини като големи къртици се впиваха в пръстта, копаеха и оформяха ями и галерии, тунели и канали около дълбоката централна шахта. Тези вторични трапчинки бяха мащабни изкопи сами по себе си и в някои от тях, сред валма зелен дим, работни машини извличаха алуминий от почвата — процес, който аз вече познавах — другаде правеха неща, за чието естество можех само да гадая. Имаше ями, в които машини сглобяваха още машини, работни и земекопни, работеха по двойки като хирурзи или като акушерки. В една голяма яма сглобяваха дори бойна машина, тежки работници лазеха по гигантската бронзова качулка, други сглобяваха елементите на краката.

Представете си го само! Марсианците и техните машини, които се движат делово и почти без звук в мъждивата светлина на ранното утро.

После Кук изведнъж ни даде знак да спрем.

— Изчакайте минутка. Няма да ни закачат, освен ако не направим нещо глупаво. Просто… погледайте. Понякога заставам на място като това и притварям леко очи, така че да виждам размазано и неясно. Всичко това може да се нарече производство, нали? Но не е като нашето. Просто постойте и попийте атмосферата. Не мислете за това като за фабрика или каменоломна, а като за пейзаж…

Стоях, опитвах се да овладея страха си, както и инстинктивната си ненавист към всички марсиански неща, и да видя онова, за което говореше Бърт.

Отдавна се пише и говори, че всички марсиански машини приличат на живи същества заради гениалната си електрическа мускулатура и силния контраст с нашите елементарни машинарийки, съставени от колела, предавки и хидравлика. Сега виждах тази прилика с живи същества навсякъде около себе си. Земекопи оряха пръста на групи, както делфини се гмуркат в океански вълни; стадо работници с различен размер се стекоха в група и поеха през открит участък да изпълнят една или друга задача, а слабата светлина на зората се отразяваше от металните им кожи като от гърбовете на мигриращи чифтокопитни. А в далечината, отвъд отсрещния насип по периметъра на Редута, видях две бойни машини да крачат нанякъде, високи и елегантни в мъгливия въздух. И над всичко това висеше зеленикава мъгла, парата, която излизаше от ставите и сглобките на марсианските машини, и от ямите, които те копаеха в земята.

— Никога не съм бил в Африка — тихо каза Бърт. — Не съм участвал в Бурската война. Но съм виждал снимки. И като погледна пейзажа тук, не виждам производство. Виждам нещо като савана. Те са като животни в движение, големи и малки, поотделно и на стада.

— Така е — съгласи се Верити. Изглеждаше изненадана. — Прав си. Сега и аз го виждам. Онова усещане, че машините са живи. Работниците приличат на рогати тревопасни, бойните машини на… може би на гигантски жирафи… Не, не. Жирафите са кротки създания, а бойните машини не са.

— Като тиранозаври — предложих аз. — Които крачат по някоя равнина през мезозоя.

— Нещо такова, да.

— Чел съм книги, някои от тях поне — каза Кук. — Там се твърди, че някога на Марс трябва да е имало животни. Защото няма как да се появят хуманоиди и после марсианци, ей така, от нищото, без на планетата да е имало цял зоопарк, растения и животни, които да еволюират заедно. Някои учени твърдят, че всичко това вече е изчезнало, защото Марс е станал прекалено сух. Наложило се е марсианците да превърнат цялата си планета в един огромен град, или фабрика, където няма нищо друго, освен канали, машини и помпени станции. Сякаш целият Марс е един гигантски Бирмингам. Ха! А какво е станало с животните, ще попитате? Че то аз с очите си видях как машини заместват животните на нашия свят. Започнах войнишката си кариера в конната артилерия, а сега оръдията ги теглят мотори, а не коне. Добичетата ми липсват, да ви призная, и не само на мен. Може би марсианците се чувстват по същия начин и са направили нещо по въпроса. Може би държат стари кости в музеите си, някой и друг представител на отмрял вид, както и ние бихме направили сигурно в далечното бъдеще. Но те са предприели и следващата стъпка. Един камион не прилича на кон, нали така? Най-малкото, конете нямат колела. А марсианските машини имат крака като животните…

— Разбирам накъде биеш — каза Верити. — Че марсианците, за разлика от нас, са моделирали машините си така, че да приличат на техните животни.

— Именно — потвърди Кук. — Все едно ние да направим механични коне, слонове и прочее.

— Значи това, което гледаме сега, е нещо като диорама — спомен за Марс, какъвто е бил навремето. Е, доста импресионистичен спомен, но все пак… А това би трябвало да означава, че въпреки очевидната си бруталност, марсианците не са искали да загубят връзка със собственото си минало. Колко… романтично. — Верити изрече последната дума с видима неохота.

Мисълта беше интересна и аз се ухилих на стария артилерист.

— Бърт Кук, ти си бил човек с богата фантазия, а?

Той обаче побърза да се скрие в обичайната си черупка от негодувание.

— Образование нямам и хич не обичам учените глави. Но иначе, да, винаги съм имал богата фантазия. Представих си всичко това още през седма година, когато всички вие си мислехте, че сме приключили с марсианците веднъж и завинаги. Аз обаче продължих да размишлявам. Хайде, елате и ще ви покажа неща, които ще смразят собственото ви въображение.

Продължихме нататък.

И Бърт ни заведе при клетката на цитереанците.