Стивън Бакстър
Война на световете (7) (Изтреблението)

7.
В Лондон

Филип ни откара с бентлито си до голям парк край гара Ватерло. Самата гара беше построена наново и представляваше хаотично ширнал се комплекс, доминиран от голямо здание — тонове бетон и мрамор, които ми напомниха за Бранденбургската врата.

Щяхме да останем в Лондон два дни; разбрахме се да се срещнем отново вдругиден за пътуването към Съри и срещата с Франк и Каролин. Ерик и Кук поеха към хотела в южен Лондон, където Филип ни беше резервирал стаи и където беше изпратен багажът ни, с изключение на моята раница. Аз, както ми напомни Филип, трябваше да се явя в централното управление на лондонската полиция, за да докажа, че не съм анархистка.

Имахме малко време, затова с Филип решихме да се поразходим.

Оставихме колата на паркинга. Скоро погледа ми привлече гигантски плакат на генерал Брайън Марвин — със скръстени на гърдите ръце и суров поглед. Надписът гласеше:

В ЮЖНА АФРИКА СЕ СРАЖАВАХ С БУРИТЕ: НАЦИОНАЛНО УНИЖЕНИЕ!

В УЕЙБРИДЖ СЕ СРАЖАВАХ С МАРСИАНЦИТЕ: АНГЛИЯ НА КОЛЕНЕ!

НИКОГА ВЕЧЕ!

СТАНЕТЕ ДОБРОВОЛЦИ СЕГА!

Филип застана до мен.

— Не се разхубавява с годинките, нали?

— Изненадана съм, че никой не го е посъветвал да смени мустаците.

Филип се засмя.

— Никой не би посмял…

Погледнах го и се замислих за странностите човешки и по-точно за странностите на Филип Парис конкретно. Той очевидно беше добър човек, компетентен и услужлив. Беше достатъчно интелигентен, за да вижда ясно развалата на нелепия режим, стиснал родината му в юмрука си. И в същото време не му беше мигнало окото при вида на трудовия лагер край фабриката за производство на алуминий. Е, явно всички сме сложни създания с повече от едно лице.

Влязохме в гарата — гигантска и шумна зала, преградена през средата с дървени панели. В помещението цареше обичайният хаос от пътници, носачи и багаж, дим се кълбеше навсякъде, свирки цепеха въздуха. Онова, което ме озадачи, беше продължаващият ремонт на сградата.

— Защо са всички тези строителни работи? Не помня гарата да е пострадала по време на войната.

— О, това е една от грандиозните мечти на Марвин. По-добри комуникации, това обеща на избирателите — разширяване на пътната мрежа за по-лесно придвижване на войски и оръжие, ако марсианците ни посетят отново. И го направи в някаква степен. Само че си пада грандоман по отношение на архитектурата, той, а също и старите бойни коне като Чърчил и всички онези магнати от железницата и въгледобива, които Марвин вкара в правителството си. Широки плавателни канали, които да свързват Клай с Грандмаут и бойни кораби в езерото Ломонд! Щом марсианците могат да променят планетата си за свои цели, защо да не го направят и британците? Така разсъждава той. Планът за каналите звучи добре, но досега не са свършили почти нищо на практика. А и тунелът под Английския канал, там нещата също буксуват, ако не броим гарата. Е, фасадата на гарата, само тя е готова.

На изхода на гарата имаше павилион за вестници и аз хвърлих един поглед на стоката, водена от професионално любопитство. За разлика от разюзданата американска преса тук се предлагаха предимно скучни правителствени парцали. Изпъкваше „Дейли Мейл“ — той пръв бе подновил издаването си след Марсианската война и не позволяваше на читателите си да го забравят. „Дори марсианците не успяха да ни спрат!“ Зачудих се дали в страната няма нелегална преса.

Минахме по моста Ватерло, ремонтиран основно след пораженията през войната. По това време на деня мръсният въздух затискаше Лондон като саван, но от моста над вечната река виждах Уестминстър — опожареният от топлинните лъчи дворец беше съборен, както и часовниковата кула на Биг Бен, всичко това бе заместено от грамада бетон и стъкло.

Филип изсумтя.

— Виж само докъде ни докараха нашите управници. Замениха майката на всички парламенти с бункер. Ужас! Централната банка в Сити също е укрепена по подобен начин. Но Лондон си е Лондон. Хората все така прииждат на тълпи от предградията сутрин и поемат по обратния път вечер, ден след ден. Но сега никой не излиза без документи и пропуски, а според планираното за деня учение носят маски срещу черния пушек или револвери…

Басово жужене изпълни въздуха и сякаш се пропи в материята на моста, после неясна сянка се плъзна по водата. Вдигнах глава и видях огромен цепелин, истински кит в небето. Върху корпуса му ясно се различаваше орелът на Имперска Германия.

След като прекосихме реката, повървяхме по Странд, после минахме напряко през Ковънт Гардън. Националните знамена се вееха навсякъде, имаше плакати с образа на краля и на героите от новото военно правителство — на самия Марвин, на Чърчил и Лойд Джордж. Ала улиците бяха мръсни, боята по фасадите на къщите се лющеше, просяци имаше на всеки ъгъл. Ръцете им, протегнати за някоя дребна монета, бяха като мръсни цветя.

Останах поразена колко много хора в униформи срещахме по улиците — и не само полицаи или войници. Всяка обществена сграда си имаше охрана, дори хотелите и ресторантите бяха облекли персонала си в униформи с еполети и пиринчени копчета. Лондон се превръща в Берлин, помислих си аз. И в тази връзка осъзнах, че твърде често чувам около себе си английски с немски акцент.

Стигнахме до Трафалгар Скуеър и там видях с облекчение, че поне Нелсън, чиято колона дори марсианците не бяха съборили, още не е заменен от ухилената статуя на Брайън Марвин, героя от Уейбридж. Продължихме по Чаринг Крос Роуд, който ми се стори най-малко променен в сравнение с другите лондонски забележителности досега — беше си все същият лабиринт от книжарнички и двуколесни ръчни колички, натоварени с опърпани книги. Като момиче обичах да ме водят в Лондон не заради тоалетите, кафенетата или театралните представления, а заради книгите, винаги заради книгите. Чувството, че съм попаднала на фрагмент от миналото, беше толкова силно, че едва не се разплаках. Филип, който беше по-чувствителен, отколкото изглеждаше, ме подкани да го хвана под ръка и двамата продължихме в мълчание. Но времената не бяха подминали и Чаринг Крос — на видно място във витрините беше изложена нова книга — „Генерал Марвин и защо трябва да водим безкрайна война“, от Артър Конан Дойл.

Минахме по Оксфорд стрийт и Портланд Плейс. На Марилбоун Роуд подминахме без внимание носачи на плакати, които ни насърчаваха да посетим музея на Мадам Тюсо, където нова диорама показвала „истинския ужас“ на марсианските хранителни навици. Филип каза, че изложението се радвало на голяма популярност.

Изпитах облекчение, когато се озовахме сред зеленината на Риджънтс Парк, макар денят да захождаше към края си. Но дори и тук бяха настъпили промени. Тревата на много места беше изместена от зеленчукови парцели, които да насърчат и подпомогнат хората да отглеждат зеленчуци на собствените си морави у дома. А вместо да карат колелета и да пускат хвърчила, сега децата маршируваха в колона по двама, копаеха дупки в земята и дори разиграваха въображаеми сражения.

По-късно щях да науча за промените, които Марвин беше наложил в образователната система. Мотото на новото движение бил един стар цитат на Уелингтън по повод игра на крикет в „Итън“: „Тук расте материалът, който спечели Ватерло“. Е, сега „Итън“ и другите училища произвеждаха единствено офицери, а по-малките братя и сестри на гимназистите бяха насърчавани да се включват в новото движение на „Младите пионери“, създадено от лорд Баден-Пауъл — пет-шестгодишни деца копаели окопи и се учели да превързват несъществуващи рани. Всичко това било част от общото изчистване на националния характер, както го наричали поддръжниците на Марвин. Аз, като непредубеден наблюдател, току-що прекосил Атлантика, не можех да повярвам на очите си. Това ли бе бъдещето на Британия — невръстните войници?

Минахме покрай Зоологическата градина — сега затворена и без животни, — после пресякохме Албърт Роуд и изкачихме Примроуз Хил. Гледката се разгърна наоколо ни по познатия начин, хълмът сякаш се издигаше от зеленината на Риджънтс Парк, отвъд който се виждаше величественият релеф на града с ранения купол на „Сейнт Пол“, новата бетонна грозотия на Уестминстър и Уайтхол, ефирните проблясъци на Кристъл Палас и възвишенията на Съри в далечината.

Намирахме се пред мястото, където беше паднал седмият марсиански цилиндър, ядрото на най-големия марсиански строеж по време на войната. И тук участъкът беше ограден, също като ямите в Съри. Но от трите бойни машини, които Уолтър бе видял в онзи горещ летен ден в края на войната през седма, едната бе оставена непокътната, с все триножника си. Смущаващият й силует се бе озовал в центъра на панаир, имаше въртележка с кончета, голяма латерна, стрелбища, състезания с балони. Така около краката на зловещия монумент играеха деца. Вдигнах поглед към качулката на бойната машина, онзи механичен компонент, който толкова много прилича на глава.

И в този момент получих онова, което Филип по-късно наричаше „пристъп“.

След като дойдох на себе си — поседях на една пейка, а Филип кръжеше притеснено около мен, — взехме такси до централното полицейско управление край Барбикан, където се отнесоха към мен с хладна ефикасност. Което не означаваше, че го направиха бързо — минаваше девет вечерта, когато най-после ме пуснаха да си ходя.

Позволих на Филип да ме изпрати до хотела, където се оттеглих веднага в стаята си. Поръчах да ми донесат нещо за хапване, после си легнах, но спах зле, макар че се опитвах да не мисля за пристъпа си на хълма и какво го бе предизвикало.

Следващият ден беше на мое разположение. Имах нужда да видя нещо от истинския Лондон, далече от любезната, но задушаваща прегръдка на Филип, далече от военния цинизъм на другите. Имах стари приятелки в града, затова се обадих от хотела на две от тях и се разбрахме да се срещнем.

Излязох от хотела рано, за да не се засека с Филип и останалите.

Обядвахме в едно ресторантче в Ламбет. Там бях със своя приятелка от училище, която въртеше социална трапезария.

Въпреки грандоманските си планове и съмнителните успехи в укрепването на националната сигурност Марвин беше потопил страната в икономическа криза. От приятелката си разбрах, че макар профсъюзите отдавна да бяха обявени извън закона, имало сериозно недоволство и раздвижване в мините, в железниците и дори във военния завод в Улуич, който произвеждаше голяма част от мунициите в страната, но бунтовете се потушавали в зародиш и с груба сила. Безработицата растяла и моята приятелка имала много клиенти. Имала съм късмет, че съм дошла в Лондон през март, каза приятелката ми, и че се срещаме на място като Ламбет, защото през лятото вредителите нападали града.

Същата вечер, търсейки различна гледна точка, се обадих на друга стара приятелка, съпруга на банкер. Срещнахме се в една чайна, пропита с прекрасните аромати на кафе, чай и цигарен дим, и сред тракането на плочки за домино Хилда предложи да ми заеме рокля за вечерта, след което двете отидохме в „Савой“ на Странд. Подкачих Хилда, че „Савой“ е великолепен почти колкото „Лузитания“. Поръчахме си хайвер, раци, гъбена салата и бутилка бяло рейнско вино. Мястото беше пълно с обичайните заподозрени — истинска менажерия от невъзпитани младежи, разпасани девойки, дърти женкари и студенти, страните им зачервени от алкохола. Танцувахме под звуците на оркестъра и позволихме на красиви немски офицери да ни ухажват.

Навалицата ми се стори някак рехава като за „Савой“, но Хилда ми напомни, че сезонът още не е започнал. Членовете на висшите класи още не били изпълзели от влажните си домове в провинцията, но това щяло да се промени през лятото. Щяха да налазят Лондон като вредителите в Ламбет, помислих си аз. Моралистката Великобритания на Марвин беше възскучновата. Генералът така и не бе събрал смелост да забрани алкохола, но пък го бе обложил с високи данъци и цените му бяха скочили до тавана. Правителството беше забранило повечето спортове (не следях никой от тях така или иначе), с изключение на крикета, който Марвин смяташе за „мъжка“ игра, и футбола, но той беше разрешен само за войници в градски отпуск. Е, в Лондон все още имало места, където да си похарчиш парите, ако ти се намират излишни. Заможните хора, по думите на Хилда, приемали без особени възражения новите правила, дразнело ги само развъждането на диви свине в английската провинция, подето заради германците, които обичали да ходят на лов за Schwein.

В интервалите между танцовите парчета из залата обикаляше механизиран сервитьор. Е, буташе го жив човек, но сръчните метални пипала на машината умело наливаха питиета и дори смесваха коктейли — хитроумно приложение на марсианската технология и вероятно поглед към автоматизацията на бъдещето, но на мен ми се стори нелепо. Нагиздените хора в салона обаче се смееха и ръкопляскаха възторжено…

След „Савой“ се гмурнахме по-надълбоко в лондонските потайности… Отидохме в един салон за танци в Сохо, където американски оркестър свиреше популярни джазови парчета, а танците бяха луди като музиката…

Всичко това ми изглеждаше някак нереално и колкото по-надълбоко затъвах в тези глупави приключения, толкова по-сюрреалистично ми се струваше, като представление с марионетки по склоновете на вулкан. Постоянно се сещах за думите, с които Уолтър така точно бе уловил настроението от онези последни дни с Каролин в Уокинг, преди да се появят цилиндрите: „Всичко изглеждаше така мирно и спокойно“.

Не споделих с никого какво бе предизвикало „пристъпа“ ми на Примроуз Хил. В сумрака на онази мартенска вечер, докато невръстни лондончанчета играеха в краката на гигантската извънземна машина, на мен ми се стори, че марсианецът обръща глава.