Стивън Бакстър
Война на световете (28) (Изтреблението)

28.
Падането на Лондон

Марсианският авангард, пред който отстъпвало подразделението на Ерик Идън, се придвижил по Уестърн Авеню, после през Уайт Сити и Бейзуотър до Риджънтс Парк. Прекосили парка на път към Примроуз Хил.

Както всички знаем, именно на хълма Примроуз марсианците през 1907-а бяха започнали гигантски изкопни работи, огромна яма, по която пълзяха работни машини и екскаватори точно преди чумата да ги избие до крак. Пак там беше оставена да стърчи една от бойните машини, мъртва като символ на поражението им. Или поне всички смятахме, че е мъртва. В онези последни дни, преди марсианците да се върнат на Земята, ми се беше сторило, че я виждам как потрепва, а сега мнозина се кълнели, че машината се движи, че са я видели как върти качулатата си глава, беззъба след демонтажа на генератора за топлинни лъчи, и се опитва да измъкне краката си от бетонния постамент. Определено може да се каже, че марсианските машини, дори привидно мъртви, запазват като последна искрица живот лоялността към своите господари.

И сега, в последния мартенски ден на 1920 година, двайсетина бойни машини стърчали на Примроуз Хил, високи силуети, които се виждали от всички точки на града. А понеже топлинните лъчи са оръжие с голям обхват, всяка точка, от която се виждали марсианците, била уязвима за техния огън. Междувременно, останалите двайсетина машини се разделили по двойки и тройки и се отправили към конкретни цели в столицата.

Именно с тези цели се занимавали марсианците през остатъка от деня и през нощта. След като сломили човешката съпротива, те се заели с най-великия град на света. И този път разрушенията не били плод на случайност или каприз. Били систематични, съобразени с разузнавателната информация от първото нашествие в града през седма година и с данните, събрани от летящата им машина в последните дни. Този път разрушенията били планирани и целенасочени.

Лъчи, изстреляни от щурмовите групи в града или от плацдарма на Примроуз Хил, унищожили транспортните ни връзки, като започнали с главните железопътни гари — Юстън, Кингс Крос, Чаринг Крос, Лондонския мост, Ватерло, Виктория, Падингтън, всички. Военнопромишленият ни комплекс също бил смазан — фабриките за муниции в Чатам и Улуич вече били разрушени от бойните машини предния ден, сега бил ред на завода за експлозиви в Силвъртаун, който си отишъл с гигантска експлозия и ярка светлина като от изгряващо слънце, а трясъкът от взрива се чул чак във Франция. Много от емблематичните ни сгради също били сринати със земята, включително Олимпия, Уайт Сити и дори Кристал Палас.

Разрушени били и символите на властта — генералният щаб на британската армия в Хорс Гардс, Уайтхол, седалището на правителството в новата грозна сграда при Уестминстър, която издържала на топлинните лъчи не по-дълго от своя елегантен предшественик. Заедно с Националната банка заминало и сърцето на световната финансова система. И досега се водят спорове доколко са разбирали марсианците предназначението на тези сгради — какво знае един марсианец за акции и облигации? Лично аз вярвам, че като се изключат местата с очевидно предназначение, като фабриката за муниции в Улуич например, марсианците са съдели за важността на една или друга институция по размерите и великолепието на сградата й и по степента на човешка активност около нея. Не е било необходимо да разбират специфичното й предназначение, за да преценят значимостта й.

Продължило през целия ден.

След като пожарите обхванали голяма част от Лондон, марсианците се насочили към по-малки цели — бензиностанции и катедрали (този път „Сейнт Пол“ била срината до основи), Албърт Хол пострадал зле, а кулите на църквите, построени от великия Кристофър Рен, служели на марсианците като мишени на тренировъчно стрелбище. Разрушена била дори болница „Барт“. Обстрелът на невралгични точки из града нерядко бил придружен и от косвени жертви — лодки с бежанци по реката се превръщали в горящи факли, хората по мостовете загивали в пламъци, преди самите мостове да бъдат разрушени един по един.

Марсианците срещали и съпротива, разбира се. Из целия град имало артилерийски гнезда, някои от които, както научих по-късно, били част от по-ранна отбранителна стратегия, организирана като предпазна мярка срещу евентуален въздушен удар от страна на Германия. Военни кораби се били придвижили по реката чак до Гринуич — по-нагоре по течението има плитчини, които възпрепятстват навлизането на големи плавателни съдове — и обстрелвали тежко ранения град с едрокалибрените си оръдия в търсене на марсианци. Ала всички тези защитници рано или късно станали жертва на топлинните лъчи, освен това зле насочените им снаряди носели повече вреда, отколкото полза на града и неговите обитатели; само наистина отчаян човек би наредил военноморски оръдия да обстрелват центъра на Лондон.

Още по-големи разрушения били нанесени от военновъздушните сили. Привечер в притъмняващото небе над Лондон — сякаш в отговор на паникьорските предсказания за неизбежна световна война, появяващи се периодично през последните десетина години в книги и вестникарски статии — се появили германски цепелини, не като враг, а в опит да помогнат. Излетяла от окупираните летища на Франция, тази величествена флотилия била предвождана от Хайнрих Мати, немския герой от въздушните нападения над Париж в разгара на битката за френската столица, в неговия L.31, известен като Суперцепелина. Дирижаблите летели високо и пуснали успешно бомбите си. Атаката им имала известен успех — още две бойни машини на Примроуз Хил се катурнали като кегли, а една била уцелена право в качулатата глава и излязла окончателно от играта. Във въздуха имало и британски самолети RFC Ве.2с, които излетели от базите си в Хаунслоу и Ромфорд и жужали като стършели около туловищата на цепелините.

Ала марсианците бързо отвърнали и на тази атака. Със своите въртящи се глави и многоставни ръце били изключително ефективни в противовъздушния обстрел. Насочвали с лекота генераторите на топлинни лъчи и сваляли самолетите със същата прецизност, с която отстрелвали артилерийските снаряди. Лъч уцелил и кораба на Мати, докато той се опитвал да завие. Цепелинът избухнал в пламъци и лондончани с ужас гледали как пада бавно към земята като гигантска факла. Гледали и неизбежно си мислели за Мати и неговия екипаж, които изгаряли заедно с кораба си.

Редно е да отбележа тук и още една проява на героизъм. Промъкнал се през невидимите панделки на топлинните лъчи, докато другарите му пламвали наоколо, един от нашите самолети, крехък Ве.2с, продължил упорито към гнездото на чудовищата на Примроуз Хил. Насочил се право към един от качулатите зверове, сякаш с намерение да се забие в бронзовата му глава, и изстрелял откос от запалителни куршуми, преди топлинният лъч неизбежно да разпилее и самолета, и пилота му на атоми. Ала запалителните куршуми стигнали целта си и поне един от тях явно уцелил някакво слабо място в качулката на бойната машина, която внезапно разцъфнала в пламъци. Това се видяло от всички точки на града. По-късно научих и държа да го отбележа тук, че смелият пилот бил лейтенант Уилям Лийфи Робинсън от Кралския военновъздушен корпус, двайсет и пет годишен.

Така или иначе, това бил краят на военновъздушната ни съпротива, както и на всякаква организирана отбрана. Ала клането и унищоженията продължили още много часове.

След войната се върнах на Странд и видях с очите си отблизо разрушенията, причинени от една-единствена бойна машина. Серия от удари бе помела най-напред Ексетър стрийт, сривайки театър „Гайъти“, след това театър „Странд“ на Катерин стрийт; третият и четвъртият бяха овършали Олдуич, а после марсианецът беше завил на север, поразявайки участъка между Олдуич и Ню Ин, след това Кралската съдебна палата и Кари стрийт. Параклисът на Линкълнс Ин, сграда на четиристотин години, била срината със земята. Ако посетите района днес, ще видите следи от преминаването на марсианската бойна машина десетилетия след онези разрушителни минути. И всичко това е резултат от действията на една-единствена машина в ограничен район. А сега си представете това унищожение, умножено и повторено из целия град! Но дори да успеете да го направите, едва ли въображението ви е достатъчно силно, за да си създадете представа за реалните събития от онази нощ, пищящите и тичащите хора, пламтящите газопроводи, разрушените водопроводни тръби, от които блика вода под налягане, хаоса, шума, светлината.

Хората…

Когато пиша или говоря за онзи период, разказът ми в най-голяма степен се приближава до стила на Уолтър Дженкинс. Уолтър, който вижда тълпа, а не група от ужасени индивиди; Уолтър, който упорито се придържа към идеята за хора и си затваря очите за конкретните ситуации. В този ред на мисли би могло да се каже, че дори жена му е трябвало да се състезава със свой идеализиран вариант за място във въображението на Уолтър. Уолтър е човечен в най-висша степен, да, но според мен възприятията му за човешкото са притъпени. Ала има моменти, когато се чувствам съпричастна с него — когато пишеш за масово и целенасочено унищожение, е по-лесно да изреждаш разрушените сгради, отколкото да погледнеш право в лицето човешкото страдание.

Какво да кажем за лондончани в онова кошмарно денонощие, когато обичаният им град изчезвал в пожарища? В интерес на истината, въпреки всичките си недостатъци, правителството на Марвин бе научило уроците си от Първата война, беше изработило планове и ги беше привело в изпълнение доста компетентно. Затова, когато стана ясно, че евакуацията е неизбежна, в действие влезе планираната стратегия за опразване на града, включваща маршрути за изтегляне и дори временни убежища за бежанците. В по-бедните квартали бяха подготвени скривалища и укрития в мазета, подземни станции на метрото и дори в градската канализация. Лондончани бягаха и се криеха съобразно правителствените планове и макар мнозина да загубиха живота си, а още повече да бяха ранени, броят на жертвите не придоби катастрофални мащаби. Повечето жители на града оцеляха през онази нощ, за да посрещнат утрото на едно несигурно бъдеще.

Но по онова време аз все още не знаех това. По онова време можех само да чакам в относителната безопасност на укритието си.

По-късно щях да науча за един последен и забележителен щрих на атаката срещу Лондон. Бойната машина в Южен Кенсингтън, този район на музеи, изрязала внимателно отвор в покрива на Природонаучния музей, измъкнала от фоайето му консервирания във формалдехид труп на марсианец, този отвратителен сувенир от Първата война, и го понесла към ямите в Мидълсекс. Дълг, изпълнен с тринайсетгодишно закъснение.

А с падането на нощта марсианците на Примроуз Хил подхванали характерния си зов: „Ула! Ула!“.

Чул се из цял Лондон; чу се дори и в нашия тунел. И ако някой самозван експерт ви каже, че марсианците са безтелесни създания, хипертрофирали мозъци без чувства, пуснете му запис на онези звуци, викове на победа, мъст и триумф.

— Ула! Ула!

Чухме го в тунела си, дълбоко под Темза, Алис и аз, сгушени заедно със семействата на пристанищните работници. Слушахме го и се молехме да спре.

— Ула! Ула!